Къде е българската фантастика днес?

Може би където е била американската в началото на '60те години на 20 в.:

Има толкова малко истинска критика, че, въпреки очарователните и окуражителни реакции на феновете, и връзката му с тях, писателят е почти единственият си критик. Ако създаде второкачествено произведение, то ще бъде купено от издателите толкова бързо, ако не и по-бързо, колкото и първокачественото, а феновете ще си го вземат, защото е научна фантастика. Остава само съвестта му, която да го насърчава в опитите му да не бъде второкачествен. На никого другиго изглежда не му пука.

- Урсула Ле Гуин, The Language of the Night

Само дето ние и издатели си нямаме.

Ле Гуин продължава с окуражителни думи: че нещата са на път да се променят и че е важно, като за начало, да се изградят поне някакви стандарти, които да направят писателите и читателите по-отговорини. Това наистина започва да се случва в годините след написването на този абзац, макар и бавно, но промяната е видима днес. Само че на запад. Или може би не само там: в Русия в момента тече конкурс за рецензия на роман. Това е правилна (и интересно поднесена) стъпка към отговорността, за която Ле Гуин говори. Не е възпитаване на сноби, както някои хора у нас биха го разбрали. Фантастиката е единственият литературен жанр, в който е допустимо и напълно нормално фенът да бъде и критик - това, което Гари Улф нарича "fan scholarship". Сливането на ролите може и да е резултат от незаинтересоваността на мнозинството четящи и пишещи, поемането на отговорност само от единици (които споделят възгледите на Ле Гуин) и липсата на интерес от страна на 'сериозните' критици отвън, но то не е нещо лошо или несериозно. Напротив - така хем имаме стандарти, хем не сме 'литературни сноби', от което печели единствено фантастиката, защото за качеството на произведенията не мисли само съвестта на по-будния писател (и то от време на време, когато финансови и други обстоятелства го позволяват), ами всички. Това значи фендъм, мисля си.

SFBC Top 50: Expansion Set

Четири от любимите ми книги не са включени във вече прословутата класация на SFBC. След като по-рано ги вмъкнах (заедно с още 2-3 други) и изритах няколко заглавия, за да освободя място, редно е да напиша защо го направих. Както се пее в една песен: it's my blog and I'll edit if I want to.

Dying Inside, Робърт Силвърбърг: Историята на Дейвид Селиг - телепат в съвременен Ню Йорк, който постепенно започва да губи 'таланта' си, безработен висшист, който си изкарва прехраната като пише курсовите работи по литература на мързеливи студенти, отчаян мъж на средна възраст, който избягва контактите с истинските хора и предпочита да общува с мъртви величия, воайор по съдба, който мечтае за един свят без цветове, където тишината е официален език.

Това е една от онези книги, които се появяват веднъж в живота на автора. За тях се искат много страст и амбиция, каквито Силвърбърг е имал в изобилие в края на '60те и началото на '70те. Dying Inside е най-автобиографичният му роман. С други думи, произведението е искрено и убедително. Дейвид е объркан, озлобен, самотен, тъжен, надменен, изплашен, обичащ, тревожен, груб. Живее във време на промени. Те обаче стават около него - вътре е някак кухо и студено, изолирано, въпреки свързаността, която телепатията би трябвало да предполага. Когато способността му започва да умира, Дейвид не знае как да реагира на единствената голяма промяна в живота му. Дали е за добро, или пък е за лошо? А читателят се пита: дали наистина я има тази способност, или тя е просто оправдание за дистанцията, за осакатеното общуване?

Дейвид Селиг е unreliable narrator - разказвач, на когото не може да се има голямо доверие, защото е прекалено субективен или твърде нестабилен. Понякога реагира силно емоционално и ти "говори" докато е още под афект, друг път нарежда все едно не вижда смисъл в общуването (защото няма кой да го чуе.) Това поставя под въпрос "фантастичността" на Dying Inside. Телепатията може да е колкото свръхспособност, толкова и просто фантазия, което прави книгата още по-очарователна.

Не знам колко важно за жанра е точно това произведение на Силвърбърг, но знам, че то е ядрото на творчеството му: горещо е, ражда земетресения и буди вулкани.

The Handmaid's Tale, Маргарет Атууд: Америка след стотина години. Съединените щати отдавна са разединени и един от тях е малка държава, наречена Гилеад. Там на власт са религиозни фанатици и върли защитници на патриархалното общество. Почти всички жени са стерилни, а онези, които не са, се използват от заможни семейства за раждане на деца и домакинска работа. В тези домове, те са собственост на мъжа, който им отнема името и им дава своето - главната героиня се казва Нафред (На Фред). На жените им е забранено да четат и затова пазарите са осеяни с табели, на които вместо думи има картинки. По площадите се извършват публични екзекуции, обесени жени са изложени на показ за назидание.

Маргарет Атууд не вярва в човечеството и най-вече в мъжката му половина. Фантастичните й произведения са мрачни, без почти никаква надежда. Докато четях романа, не ми се виждаше възможно такова общество наистина да се пръкне на този свят, но атмосферата и героите бяха толкова убедителни, че към последната страница бях окончателно запленен от странната смесица от ужас, безнадеждност и безсмислие, разкъсвани тук и там от малко ирония, малко топлина. Силният глас на Атууд е може би най-ценното нещо в цялото произведение.

За The Handmaid's Tale се е изписало и казало толкова много (от обсъждане на двусмисления край до шеги за това как Фред предпочита да играе "Скрабъл" с Нафред, вместо да прави секс с нея), че е странно как романът не е намерил място в топ 50. Освен това, книгата е първата, която печели наградата "Артър Кларк" при доста силна конкуренция от жанрови любимци - Самюъл Дилейни, Грег Беър, Ким Стенли Робинсън, Лушъс Шепърд, Боб Шоу. Явно влияние върху решението на редакторите на SFBC е оказала странната връзка на авторката с фантастиката :).

The Female Man, Джоана Ръс: Четири жени в четири свята. Джанет от паралелна на нашата бъдеща Земя, наречена Whileaway (Докатогиняма), където мъжете отдавна са измрели. Джоана е от нашата Земя, някъде през '70те. Джанин е от друга паралелна вселена, където в Америка положението на жените не е много розово. Джаел е от паралелно бъдеще, където има мъже, но те са Врагът: двата пола водят кървава война. Джанет пътува назад във времето и през световете, за да отиде при Джоана, от която да научи повече за мъжете и отношенията между тях и жените. Джаел прави същото, но с друга цел: трябва й свят, който да бъде превърнат в тренировъчен лагер за обучението на жени войници. Тя се среми към Докатогиняма, но не може да пътува пряко до този свят и затова минава през нашата Земя и тази на Джанин. Четирите жени се срещат и заедно посещават първо Докатогиняма, после света на Джаел. Непрекъснато има пътуване насам-натам из времена и светове. И стилове: научна фантастика, приключенска фантастика, модерна философия, експериментална литература, еротика, сатира. В рамките на някакви си 270 страници.

Glory of the '70s, ако мога да перефразирам Тори Еймъс, когато феминизмът беше млад и група фантасти вярваха, че жанрът е истинска литература! The Female Man е едно от централните произведения в това златно за западната фантастика десетилетие. Той е едновременно експериментален и дидактичен, хем роман, хем сборник есета, страшен и смешен. Издаването му е било бавен и мъчен процес. Но явно борбата не е била напразна, защото в The Female Man са най-лесно забележими даровете, които, според Джон Клът, Джоана Ръс донася с творчеството си на фантастиката: "truth-telling and danger."

Няма нужда да пиша повече, четете човека от женски пол:

Then I turned into a man.

This was slower and less dramatic.

I think it had something to do with the knowledge you suffer when you're an outsider—I mean suffer; I do not mean undergo or employ or tolerate or use or enjoy or catalogue or file away or entertain or possess or have.

That knowledge is, of course, the perception of all experience through two sets of eyes, two systems of value, two habits of expectation, almost two minds. This is supposed to be an infallible recipe for driving you gaga. Chasing the hare Reconciliation with the hounds of Persistence—but there, you see? I'm not Sir Thomas Nasshe (or Lady Nasshe, either, tho' she never wrote a line, poor thing). Rightaway you start something, down comes the portcullis. Blap. To return to knowledge, I think it was seeing the lords of the earth at lunch in the company cafeteria that finally did me in; as another friend of mine once said, men's suits are designed to inspire confidence even if the men can't. But their shoes —! Dear God. And their ears! Jesus. The innocence, the fresh-faced naivete of power. The childlike simplicity with which they trust their lives to the Black men who cook for them and their self-esteem and their vanity and their little dangles to me, who everything for them. Their ignorance, their utter, happy ignorance. There was the virgin We sacrificed on the company quad when the moon was full. (You thought a virgin meant a girl, didn't you?) There was Our thinking about housework—dear God, scholarly papers about housework, what could be more absurd! And Our parties where we pinched and chased Each Other. Our comparing the prices of women's dresses and men's suits. Our push-ups. Our crying in Each Other's company. Our gossip. Our trivia. All trivia, not worth an instant's notice by any rational being. If you see Us skulking through the bushes at the rising of the moon, don't look. And don't wait around. Watch the wall, my darling, you'd better. Like all motion, I couldn't feel it while it went on, but this is what you have to do:

To resolve contrarieties, unite them in your own person.

This means: in all hopelessness, in terror of your life, without a future, in the sink of the worst despair that you can endure and will yet leave you the sanity to make a choice—take in your bare right hand one naked, severed end of a high-tension wire. Take the other in your left hand. Stand in a puddle. (Don't worry about letting go; you can't.) Electricity favors the prepared mind, and if you interfere in this avalanche by accident you will be knocked down dead, you will be charred like a cutlet, and your eyes will be turned to burst red jellies, but if those wires are your own wires—hang on. God will keep your eyes in your head and your joints knit one to the other. When She sends the high voltage alone, well, we've all experienced those little shocks—you just shed it over your outside like a duck and it does nothing to you—but when She roars down high voltage and high amperage both, She is after your marrow-bones; you are making yourself a conduit for holy terror and the ecstasy of Hell. But only in that way can the wires heal themselves. Only in that way can they heal you. Women are not used to power; that avalanche of ghastly strain will lock your muscles and your teeth in the attitude of an electrocuted rabbit, but you are a strong woman, you are God's favorite, and you can endure; if you can say "yes, okay, go on"—after all, where else can you go? What else can you do?—if you let yourself through yourself and into yourself and out of yourself, turn yourself inside out, give yourself the kiss of reconciliation, marry yourself, love yourself—

Well, I turned into a man.

We love, says Plato, that in which we are defective; when we see our magical Self in the mirror of another, we pursue it with desperate cries— Stop! I must possess you!—but if it obligingly stops and turns, how on earth can one then possess it? Fucking, if you will forgive the pun, is an anti-climax. And you are as poor as before. For years I wandered in the desert, crying: Why do you torment me so? and Why do you hate me so? and Why do you put me down so? and I will abase myself and I will please you and Why, oh why have you forsaken me? This is very feminine. What I learned late in life, under my rain of lava, under my kill-or-cure, unhappily, slowly, stubbornly, barely, and in really dreadful pain, was that there is one and only one way to possess that in which we are defective, therefore that which we need, therefore that which we want.

Become it.

(Man, one assumes, is the proper study of Mankind. Years ago we were all cave Men. Then there is Java Man and the future of Man and the values of Western Man and existential Man and economic Man and Freudian Man and the Man in the moon and modern Man and eighteenth-century Man and too many Mans to count or look at or believe. There is Mankind. An eerie twinge of laughter garlands these paradoxes. For years I have been saying Let me in, Love me, Approve me, Define me, Regulate me, Validate me, Support me . Now I say Move over. If we are all Mankind, it follows to my interested and righteous and right now very bright and beady little eyes, that I too am a Man and not at all a Woman, for honestly now, whoever heard of Java Woman and existential Woman and the values of Western Woman and scientific Woman and alienated nineteenth-century Woman and all the rest of that dingy and antiquated rag-bag? All the rags in it are White, anyway. I think I am a Man; I think you had better call me a Man; I think you will write about me as a Man from now on and speak of me as a Man and employ me as a Man and recognize child-rearing as a Man's business; you will think of me as a Man and treat me as a Man until it enters your muddled, terrified, preposterous, nine-tenths-fake, loveless, papier-mache-bull-moose head that I am a man . (And you are a woman.) That's the whole secret. Stop hugging Moses' tablets to your chest, nitwit; you'll cave in. Give me your Linus blanket, child. Listen to the female man.

If you don't, by God and all the Saints, I'll break your neck.)

- The Female Man, Joanna Russ

Както и:

Go, little book, trot through Texas and Vermont and Alaska and Maryland and Washington and Florida and Canada and England and France; bob a curtsey at the shrines of Friedan, Millet, Greer, Firestone, and all the rest; behave yourself in people's living rooms, neither looking ostentatious on the coffee table nor failing to persuade due to the dullness of your style; knock at the Christmas garland on my husband's door in New York City and tell him that I loved him truly and love him still (despite what anybody may think); and take your place bravely on the book racks of bus terminals and drugstores. Do not scream when you are ignored, for that will alarm people, and do not fume when you are heisted by persons who will not pay, rather rejoice that you have become so popular. Live merrily, little daughter-book, even if I can't and we can't; recite yourself to all who will listen; stay hopeful and wise. Wash your face and take your place without a fuss in the Library of Congress, for all books end up there eventually, both little and big. Do not complain when at last you become quaint and old-fashioned, when you grow as outworn as the crinolines of a generation ago and are classed with Spicy Western Stories, Elsie Dinsmore, and The Son of the Sheik; do not mutter angrily to yourself when young persons read you to hrooch and hrch and guffaw, wondering what the dickens you were all about. Do not get glum when you are no longer understood, little book. Do not curse your fate. Do not reach up from readers' laps and punch the readers' noses.

Rejoice, little book!

For on that day, we will be free.

- The Female Man, Joanna Russ

Camp Concentration, Томас М. Диш: Щатите от близкото бъдеще са в продължителна война с неназован враг. В страната никнат странни концентрационни лагери, където върху затворниците се правят експерименти, в следствие на които те стават гениални. Пътят към гениалността минава през заразяване с някаква форма на сифилис и, разбира се, завършва с мъчителна смърт. Главният герой, поетът и философ Луис Сакети, попада в един от тези лагери, след като е преместен от обикновен затвор. Молбата към него за направената "услуга" е да си води дневник. Това е самият роман Camp Concentration. В лагера "Архимед" е позволено всичко, освен излизането а свобода. Там Лоис среща стар свой съученик - Мордекай Уошингтън - гениален физик, който се оказва причината за преместването на поета, пише поезия (от негов стих е взето заглавието на сборника с критически есета на Самюъл Дилейни - The Jewel-Hinged Jaw), обсъжда и поставя театрални спектакли, води философски спорове, за малко не умира.

Camp Concentration е най-известната книга на Диш и едно от най-'трудните' фантастични произведения. Тежките атмосфера и стил са в компанията на многобройни препратки към философски и художествени текстове, поезия, физични и психологически теории, фантастични произведения от пълп-ерата. Нищо чудно, че Дилейни е бил във възторг от романа и го е смятал за една от най-добре написаните фантастики, а Урсула Ле Гуин - за животопроменяща книга. Дълбинният сюжет е историята на Фауст. Версията на Кристофър Марлоу е като основа за експеримента на Диш. Книгата е била критикувана заради неочаквания, особен, почти ванвогтски, край, както и, това вече от мързеливите читатели, заради трудния стил. Първото, според мен, е реверанс към пълп-ерата от страна на Томас Диш и тук няма много основания за обвинения в несериозност. А стилът наистина е тежичък - Луис Сакети е убеден в гениалността си и изключително ерудиран поет още преди да попадне в лагера. След заразяването със сифилис и увеличаването на интелигентността му, стилът и съдържанието на дневника му направо изхвърчат извън Познатия космос.

За тази книга се сещам, когато някъде прочета "a tour de force of a novel."

SFBC Top 50

Редакторите на SFBC (американският клуб на фантастичната книга) направиха списък с 50те най-значими (англоезични) фантастични произведения за изминалите 50 години и поредният best of последните няколко седмици активно обикаля блогосферата, макар че е изминала повече от година от създаването му. Доста странен списък - като цяло точен и пълен, но на места доста нелогичен. С какво Ан Райс е по-значима за жанра от Джоана Ръс? Защо Грегъри Бенфорд присъства, а няма място за Томас Диш? Няма Робърт Силвърбърг? Липсват Джак Ванс и Алфред ван Вогт... Подредбата няма да коментирам, защото мисля, че заглавията не са класирани, а просто изброени. Иначе, не знам какво би обяснило по-високата позиция на Марион Зимър Брадли спрямо Майкъл Муркок. Повечето произведения са преведени на български - едно от нещата заради които смятам списъка за почти пълен и точен. В bold са издадените у нас заглавия. А класацията по-долу е леко променена от моя милост :). В някой следващ пост ще напиша по няколко думи за малкото непреведени на български заглавия. За тези от тях, които съм чел, разбира се, защото Ширас е труден за откриване, а Шут никога не ми се е виждал интересен...

1. The Lord of the Rings, J.R.R. Tolkien
2. The Foundation Trilogy, Isaac Asimov
3. Dune, Frank Herbert
4. Stranger in a Strange Land, Robert A. Heinlein
5. A Wizard of Earthsea, Ursula K. Le Guin
6. Neuromancer, William Gibson
7. Childhood’s End, Arthur C. Clarke
8. Do Androids Dream of Electric Sheep?, Philip K. Dick
9. The Mists of Avalon, Marion Zimmer Bradley
10. Fahrenheit 451, Ray Bradbury
11. The Book of the New Sun, Gene Wolfe
12. A Canticle for Leibowitz, Walter M. Miller, Jr.
13. The Caves of Steel, Isaac Asimov
14. Children of the Atom, Wilmar Shiras
15. Cities in Flight, James Blish
16. The Colour of Magic, Terry Pratchett
17. Dangerous Visions, edited by Harlan Ellison
18. Deathbird Stories, Harlan Ellison
19. The Demolished Man, Alfred Bester
20. Dhalgren, Samuel R. Delany
21. Dragonflight, Anne McCaffrey
22. Ender’s Game, Orson Scott Card
23. The First Chronicles of Thomas Covenant the Unbeliever, Stephen R. Donaldson
24. The Forever War, Joe Haldeman
25. Gateway, Frederik Pohl
26. Harry Potter and the Philosopher’s Stone, J.K. Rowling
27. The Hitchhiker’s Guide to the Galaxy, Douglas Adams
28. I Am Legend, Richard Matheson
29. Interview with the Vampire, Anne Rice
30. The Left Hand of Darkness, Ursula K. Le Guin
31. Little, Big, John Crowley
32. Lord of Light, Roger Zelazny
33. The Man in the High Castle, Philip K. Dick
34. Mission of Gravity, Hal Clement
35. More Than Human, Theodore Sturgeon
36. The Rediscovery of Man, Cordwainer Smith
37. On the Beach, Nevil Shute
38. Rendezvous with Rama, Arthur C. Clarke
39. Ringworld, Larry Niven
40. Rogue Moon, Algis Budrys
41. The Silmarillion, J.R.R. Tolkien
42. Slaughterhouse-5, Kurt Vonnegut
43. Snow Crash, Neal Stephenson
44. Stand on Zanzibar, John Brunner
45. The Stars My Destination, Alfred Bester
46. Starship Troopers, Robert A. Heinlein
47. Stormbringer, Michael Moorcock
48. The Sword of Shannara, Terry Brooks
49. Timescape, Gregory Benford
50. To Your Scattered Bodies Go, Philip Jose Farmer

1. The Lord of the Rings, J.R.R. Tolkien
2. The Foundation Trilogy, Isaac Asimov
3. Dune, Frank Herbert
4. Stranger in a Strange Land, Robert A. Heinlein
5. A Wizard of Earthsea, Ursula K. Le Guin
6. Neuromancer, William Gibson
7. Childhood’s End, Arthur C. Clarke
8. Do Androids Dream of Electric Sheep?, Philip K. Dick
9. The Mists of Avalon, Marion Zimmer Bradley
10. Fahrenheit 451, Ray Bradbury
11. The Book of the New Sun, Gene Wolfe
12. A Canticle for Leibowitz, Walter M. Miller, Jr.
13. The Caves of Steel, Isaac Asimov
14. Children of the Atom, Wilmar Shiras
15. Cities in Flight, James Blish
16. Dying Inside, Robert Silverberg
17. Dangerous Visions, edited by Harlan Ellison
18. Deathbird Stories, Harlan Ellison
19. The Demolished Man, Alfred Bester
20. Dhalgren, Samuel R. Delany
21. The Handmaid's Tale, Margaret Atwood
22. Ender’s Game, Orson Scott Card
23. The First Chronicles of Thomas Covenant the Unbeliever, Stephen R. Donaldson
24. The Forever War, Joe Haldeman
25. Gateway, Frederik Pohl
26. The Female Man, Joanna Russ
27. The Hitchhiker’s Guide to the Galaxy, Douglas Adams
28. I Am Legend, Richard Matheson
29. Camp Concentration, Thomas M. Disch
30. The Left Hand of Darkness, Ursula K. Le Guin
31. Little, Big, John Crowley
32. Lord of Light, Roger Zelazny
33. The Man in the High Castle, Philip K. Dick
34. Mission of Gravity, Hal Clement
35. More Than Human, Theodore Sturgeon
36. The Rediscovery of Man, Cordwainer Smith
37. On the Beach, Nevil Shute
38. Rendezvous with Rama, Arthur C. Clarke
39. Ringworld, Larry Niven
40. Rogue Moon, Algis Budrys
41. The Demon Princes, Jack Vance
42. Slaughterhouse-5, Kurt Vonnegut
43. Snow Crash, Neal Stephenson
44. Stand on Zanzibar, John Brunner
45. The Stars My Destination, Alfred Bester
46. Starship Troopers, Robert A. Heinlein
47. Stormbringer, Michael Moorcock
48. The Drowned World, J. G. Ballard
49. Xenogenesis Trilogy, Octavia E. Butler
50. To Your Scattered Bodies Go, Philip Jose Farmer

Golden what?

So there we were, under that street lamp, sitting on the edge, in the world-wind.
"Golden," Ratlit said under the roar. "It would be much easier to take if it were grammatically connected to something: golden ones, golden people. Or even one gold, two golden."
"Male golden, female goldene?"
"Something like that. It's not an adjective, it's not a noun. My publisher told me that for a while it was written with a dash after it that stood for whatever it might modify."
I remembered the dash. It was an uneasy joke, a fill-in for that cough. Golden what? People had already started to feel uncomfortable. Then it went past joking and back to just golden.
"Think about that, Vyme. Just golden: one, two, or three of them."
"That's something to think about, kid-boy," I said.

- Samuel R. Delany, The Star Pit, p. 25

НФ-блогосферата отново се занимава с Дилейни. Кори Доктороу пусна линк в Boing Boing към mp3-файл с радио-пиесата, правена по повестта на Дилейни The Star Pit. Продукцията е дело на самия автор и още няколко ентусиасти от многото такива сред обитателите на East Village по онова време. Под файловете с пиесата има специално написана за случая статия от Дилейни - Notes on The Star-Pit, която е ценна не толкова с описанието си на самия процес по реализиране на идеята, ами с цялата информация за онова време и онова място, която Дилейни дава къде отклонявайки се в скоби, къде направо в 'нормални' абзаци :). Един много типичен за късния Дилейни похват на улътяване на историята чрез вграждането й в по-големия контекст на времето и мястото. В случая, за мен по-интересни бяха късчетата текст, които описват атмосферата и хората от средата на '60те, отколкото онези, занимаващи се конкретно с писането на сценария, правенето на записите и т.н. Радио-пиесата е била доста успешна, доколкото това може да се каже за радио-пиеса по произведение на млад фантаст, и доскоро са я въртяли по някакво радио.

Самата повест е сред първите по-кратки произведения на Дилейни и е едно от най-добрите му такива. Написана е през 1965 г. и има номинация за Хюго. Идеята: в бъдещето човечеството се е разселило из Вселената, но е ограничено - пътуването отвъд границата от 25 000 светлинни години е невъзможно. За нормални хора. Излизането отвъд води до лудост и смърт. Затова изследователи и пътешественици стават определен тип психически осакатени хора, известни като златни. Действието се развива на едно пристанище на Ръба, където главният герой, напуснал родната си комуна (разширено семейство с много на брой родители, общи за всички деца), среща гениален млад писател, който повече от всичко на света желае да замине в далечния Космос, и едно силно психотично и физически осакатено момиче, което е мощен емпат (комуникира с останалите хора, създавайки илюзорна реалност за тях).

В The Star-Pit има няколко силни момента. Един от тях е образът на Алегра - първо, защото е много оригинален и второ, защото Елизабет Хенд го 'доразвива' чрез главната си героиня в много силния й дебютен роман - Winterlong. Особено онзи епизод в личната история на малката Алегра, когато способностите й да генерира реалности са използвани за целите на психотерапията. И трето, защото към този образ на Дилейни има препратка във филма "Екзистенц" на Кроненбърг. Другият впечатляващ момент, е представянето на читателя на един от героите. До последната страница Дилейни не дава информация за пола му, показва го само чрез работата му (една много мъжка професия). Едва когато тази личност предлага брак на главния герой (и чак след като читателят е затвърдил убеждението си, че става въпрос за мъж, макар и явно хомосексуален) на помощ идват местоименията :). Излишно е да се казва колко ключов е този образ в историята на женските персонажи в жанра.

Както казва Кори Доктороу, "Few science fiction writers are as important or as lyrical as Delany."

Маргарет Атууд: Oryx and Crake

Предпоследният роман на Маргарет Атууд е вторият й опит в писането на фантастика. Първият – The Handmaid’s Tale от 1986 г., е великолепна история за мрачно бъдеще, в което малкото останали нестерилни жени след неназован апокалипсис са използвани за разплод.

Oryx and Crake рисува една не по-малко мрачна картина на близкото бъдеще, в което безрасъдното отношение на човека към околната среда и лишените му от всякакъв морал намеси в собствената си (както и тази на другите биологични видове на планетата) природа е довело до невиждан по размерите си апокалипсис, превърнал света в хаос, характеризиращ се с непредвидими промени във времето и плъзналите навсякъде подивели наследници на генномодофицирани животни. В този свят един самотен мъж се опитва да оцелее, споделяйки живота си със странните Деца на Крейк: генетично променени хора, ‘екипирани’ с устойчива на ултравиолетовите лъчи кожа, телесна миризма, която отблъсква всякакви кръвопиещи насекоми и други гадини и малко по-различен от този на предишните хора светоглед. Мъжът нарича себе си Снежния човек (от Йети) и заема особено място в света на Децата на Крейк – той не е бог за тях, нито техен идол, защото те са лишени от тези идеи (както и то идеите за война, престъпление, ревност, омраза, любов), а по-скоро нещо като учител, оставен на Земята от създателя на Децата – Крейк и жената, дала им първите уроци за света – Орикс.

Романът проследява две истории – тази на Джими и тази на Снежния човек. Двамата са едно и също лице – преди и след апокалипсиса. Ежедневието на Снежния човек е еднообразно и сиво, потопено в спомени за предишния живот и за мистериозната Орикс, чийто глас го преследва навсякъде. Историята на Джими дава възможност на читателя да проследи как се е стигнало до ужаса, в който живее Снежният човек. В бъдещето на Джими няма нищо изненадващо за запознатите с жанра: нито в описанието на обществото, нито в опасенията и посланията на автора. Светът е разделен на изолирани, подобни на градове области, контролирани от корпорции, където учени живеят със семействата си. Там всичко е спокойно и красиво. Такива са и самите хора. Те са потънали в лукс и разполагат с всички удобства, които една добре развита цивилизация може да предложи. За разлика от тях, жителите на Плебейските земи (всички градове извън изолираните области) тънат в мизерия и невежество, страдат от висока престъпност и неконтролируемо насилие.

Джими е син на двама учени, които работят за един от градовете корпорации. Бащата се занимава с генно инженерство, а майката - в някаква друга област на биологията, но поради здравословни проблеми остава вкъщи, за да се грижи за дома и семейството. Здравословните проблеми представляват всъщност тежка депресия, което пък обяснява как точно се грижи за детето и съпруга си. По-късно се оказва, че тя е член на незаконна организация, бореща се против злоупотребата на човека с природата. Нещо като Greenpeace.

Малкият Джими има един-единствен приятел – геният Крейк. Двамата прекарват доста от времето си заедно, защото учат в едно и също училище. По-късно, когато го завършват, връзката между тях остава все така силна. Третият елемент в тези отношения, които са централната и най-добре развита част на романа, е Орикс – момиче с нелека съдба, родено в малко селце някъде из Азия и продадено от майка си на богат бял чичко, който обещава добър живот и образование за 5-6 годишното момиченце. Първата среща на двете момчета с бъдещата им любима е непряка: Орикс е героиня в педофилски порнофилм. Историята на Орикс е изпълнена с насилие и секс и е предадена както от нейна гледна точка (макар и не чрез разказ в първо лице, може би, за да се покаже, че правото на гласа й е било отнето [а и тя няма право на такова, защото е малолетна]; като контраст, гласът й е основен в пост-апокалиптичния свят на Снежния човек), така и през погледа на обсебените от нея момчета. Порнографията е сред основните теми в книгата. Атууд е силно обезпокоена от лесно достъпните за децата материали със секс и насилие, както и от представите за отношенията между хората, които те добиват, след като са били изложени на въпросните материали. В това отношение, романът е силно актуален, защото наскоро бе установено, че възрастовата границата за първия сблъсък на детето с филми с порнографско съдържание е паднала от 14 на 8 години. За осемгодишните Джими и Крейк е ежедневие гледането на snuff films, всякакви видове порно и играенето на компютърни игри, в които се леят кръв и други телесни течности. На моменти Атууд не просто изказва опасенията си, ами направо морализаторства (и то със силно феминистки нотки, повечето от които ми звучат като ехо от първата вълна на движението), но като цяло възгледите й са убедително защитени и повърхностно поучителното (това е лошо!; не е хубаво така да се прави!) не е преобладаващо.

Може би благодарение на това, най-силната страна на книгата са убедително описаните човешки взаимоотношения. Не е изпуснато нищо – от брака на родителите на Джими, през приятелските му връзки, до любовния триъгълник, в който той участва. Самотата и лудостта на Снежния човек, както и другостта на Децата (рожби на едни чужди самота и лудост – тези на Крейк) също са изследвани в дълбочина.

В Oryx and Crake има много идеи – някои от тях са интересни, други са оригинални (макар че те са малцинство) и стряскащи, трети не са нищо повече от забавни. Маргарет Атууд е добър стилист и в романа има доста игри на думи, както и няколко впечатляващи описания. Като цяло обаче, книгата не предлага нищо ново, поне не за читателите на фантастика. Опасенията и предупрежденията на Атууд са изказани от десетки автори преди нея. Идеята за чудовището, създадено от лудия учен, е стара колкото жанра (ако приемем мнението на Брайън Олдис, че романът на Мери Шели е първият научно-фантастичен). Oryx and Crake затрупва читателя с подробности от живота на близкото бъдеще (забавления на младежите, развитието на Мрежата, модни тенденции, политически характеристики), но всичко е с цел да се предаде послание, в което няма нищо ново. В това отношение, книгата казва много по-малко, отколкото далеч по-бедната откъм трикове (идейни или чисто стилистични), но (поне за мен) силно впечатляваща Handmaid’s Tale.

Излизането на Oryx and Crake беше съпроводено от едно специално написано за случая есе, в което Атууд обяснява, че не пише научна фантастика (science fiction), ами умозрителна фантастика (speculative fiction), защото първото било за марсианци с бластери, а второто – литература на идеи. Историята на фразата speculative fiction, от въвеждането й от Хайнлайн, през употребата и захвърлянето й от Джудит Мерил, Деймън Найт и Самюъл Дилейни, до злоупотребата с нея от страна на Атууд, е много интересна и ще взема някой ден да напиша нещо за нея. Сега само ще кажа, че днес няма смислово разделение между двете определения, като второто може да се приеме за единствено по-широко, но не и отнасящо се до качествено по-добри текстове. Ако човек вземе романа на Маргарет Атууд, прочете го и след това обърне внимание на послеслова (разказващ за направените проучвания и даващ доказателства за вероятността на направените в него предположения – последното под формата на библиография от статии!), едва ли ще му мине през главата, че книгата не е научна фантастика и то от най-твърдия й вид. Освен ако не е чел достатъчно фантастика или в главата си държи знак за равенство между сай-фай филмите и книгите. А може би просто пише в страна и среда, където научна фантастика е тежка стигма.

Най-новото произведение на Маргарет Атууд – “Одисеята на Пенелопа” – вече е преведено на български.

Джоана Ръс: За естетиката на научната фантастика, част втора

(първа част)

Нерядко критиците могат да използват знанието си за периодично появяващи се или значими теми в западната култура, за да възприемат погрешно това, което всъщност се съдържа в една научно-фантастична история. Например, на познати теми или образи може да се държи много повече, отколкото е тяхното действително значение само защото са близки до критика. Или пък символното значение на определено съдържание може да бъде погрешно разбрано, защото смисълът на това съдържание в културата, от която идва научната фантастика (която в голямата си част е тази на науката, а не на литературата), е просто непознат на критика. Понякога едно съдържание може да бъде напълно игнорирано само защото не е част от когнитивната вселена на критика.

Например, във великолепната новела (Джоана Ръс определя произведението като новела, бел. пр.) на Х. Дж. Уелс “Машината на времето” пътешествие до 8000 век ни запознава със свят, който силно напомня на Едем, една “градина без плевели”, пълна с топла слънчева светлина, диви, но красиви цветя и блажена невинност. Уелсовият Пътешественик във времето дори нарича щастливите обитатели на тази градина Елои (от Елохим на иврит). Определено източникът на тези детайли е очевиден. Не може да бъде сбъркан и противоположният свят, който Пътешественикът открива под земята; мрачен, адски, урбанистичен свят, населен от бледи чудовища. Но критикът може да прекали тук. Например, Бернард Бергонзи (предполагам, че поведението му може да бъде определено като сравнително типично) придава прекалена тежест на райската/демоничната образност (11). Със сигурност пасторалното бъдеще от “Машината на времето” отразява значително количество теми, които са важни за западната литературна традиция, но е грешка да се смятат тези (така натрапващи се) струпвания от райско-пасторални/адски образи като “скрития” смисъл на Уелсовия социален дарвинизъм. Тъкмо обратното, световете на Елоите и на Морлоки са тези, които са подчинени на социалния дарвинизъм, което само по себе си е просто пример за безсмислена еволюция, за жестокостта на материалистическия детерминизъм и за трагичното безумие на всеки физичен процес. Истинският център на историята на Уелс не е дори и в ироничното обръщане на доктрината за Грехопадението (еволюцията, според вижданията на Уелс в “Машината на времето”, неизбежно предизвикава онова, което може да бъде наречено грехоизвисяване – самото създаване на интелигентност, на разум, е това, което, рано или късно, трябва да унищожи разума). Дори инволюцията на човечеството, описана в произведението, е само един специален случай в железния физичен закон, който изгражда истинския център на книгата и истинската агония на Уелсовата визия. Тази визия може лесно да остане незабелязана не защото е неуловима, индиректна или скрита, а защото е така крещящо ярка във всички размисли на Пътешественика за еволюцията и – най-вече – в една глава, недвусмислено кръстена “Далечната визия.” Както казва Ерик Бентли, “яснотата е от първа необходимост за дидактизма.” Смисълът на дидактичното изкуство трябва, ако мога така да се изразя, да бъде изписан на челото му. “Машината на времето” не е за изгубения Рай; тя е – и в страстта, и в трагедията си – история за трите закона на термодинамиката, най-вече втория от тях. Бавното изстиване на слънцето в “Далечната визия” загатва за топлинната смърт на Вселената. Всъщност, повестта представлява поредица от смърти: смъртта на отделния индивид (илюстрирана от предполагаемата смърт на Уийна, както и от заплахата на Морлоките към Пътешественика) е достатъчно трагична; “пустошта от гниеща хартия” в Двореца от зелен порцелан, изоставен музей, е може би по-трагична; пълното изчезване на разума при далечните наследници на човечеството (кенгуруподобните животни) е ужасяващо; но смъртта на абсолютно всичко, физическата деградация на цялата вселена, е един Залез на Боговете, за който ранните виждания за природата на вселената едва ли са могли да предположат – камо ли да докажат. Както казва Пътешественикът във времето след като напуска “този далечен и ужасен здрач,” “Съжалявам, че ви изведох на студа тук.”

Ако един критик не може да подходи към “Машината на времето” не само със знанието за науката в основата й, но и с пламенната вяра, че такова знание е действително и от значение, то най-добре ще е този критик да стои далеч от научната фантастика. Хора, за които идеите на научната фантастика са просто странни, чудновати и без връзка с ежедневието, нямат работа с научната фантастика – или пък с науката – макар че може да се справят много добре с литература, която игнорира както науката, така и научния поглед върху реалността.

Например, един разказ от Урсула Ле Гуин, “Учителите” (публикуван във Fantastic, февруари 1963 г.; на български: сп. “Фантастични истории”, бр. 9/10, 1992 г., бел. пр.), има за свой емоционален център преоткриването на дванадесетичната бройна система. За да бъде критикувана правилно тази история, критикът трябва да е наясно с три неща: откриването на нулата от арабите, изключителното значение на това откритие за математиката (а оттук и за всички науки) и фактът, че може да се брои с някаква основа. Всъщност, дванадесетичната система, със своята основа от 12, далеч превързхожда нашата десетична система с основа 10.

Трети пример за погрешните начини, по които научната фантастика може да бъде прочетена, е романът на Хал Клемент Close to Critical. В него става въпрос за извънземни създания, обитаващи планета, която е много подобна на Юпитер. Един психоаналитично ориентиран критик, чието име за съжаление съм забравила, веднъж бе разгледал подобна тематика (разказът беше, ако не се лъжа, “Heavy Planet” на Милтън Ротман) като психоневротична, т.е. проекция на потиснати инфантилни страхове. И със сигурност, юпитерският или подобен на него пейзаж би изглеждал безкрайно странен. Измисленият свят на Клемент, с атмосфера 3000 пъти по-гъста от нашата, с гравитация три пъти колкото нашата, с абслютния си мрак, с широките си сто фута “дъждовни капки”, които се кондензират през нощта и се изпаряват през деня, може лесно да бъде възприет от научно-невежите като поредица от гротескни болестни фантазии. От такава гледна точка Close to Critical е просто кошмарен. Но да се направи подобно заключение, означава да се игнорират фактите. Газовият гигант на Клемент не е нито кошмарен, нито гротесков - той е точно описан. В интерес на истината, господин Клемент е сред най-трезвомислещите фантасти и героите му са винаги рационални, човечни и много приятни. Крайният ефект на романа е тъкмо обратното на кошмар; той е нещо близко и познато. Подобният на Юпитер свят е реален свят. Може да бъде разбран и оценен. Той е за обитателите си не по-лош или по-добър от нашия. И, последно, той е красив – по същия начин и поради същите причини, които правят Земята красива. Close to Critical поражда Найтовото “усещане за чудо,” защото описва едно истински възможно място. Всъщност, едно много вероятно място, според това, което знаем за вселената. Убедителността на света прави романа елегантен – в математическия смисъл на думата: създава естетическа наслада. Ако има нещо гротескно в творбата на Клемент, то то е в напрежението, родено от разделението между идеята-като-герой (която е пресъздадена великолепно) и човешките образи, които не са нито интересни и убедителни, нито необходими и чието присъствие в книгата без съмнение се дължи на американската пълп-традиция, от която възниква американската научна фантастика след Първата световна война. Книгата страда от сериозно объркване на формата.

Научната фантастика, също като средновековна картина, се обръща към разума, не към окото. На нас не ни се дава илюстрация на това, което сме узнали като истина чрез пряк опит; по-скоро, предоставено ни е онова, което сме узнали като истина чрез други средства – или в случая на научната фантастика, онова, за което знаем, че е най-малкото възможно. Така писателят фантаст може да опише Юпитер с лекотата, с която средновековният художник пресъздава Рая; нито един от двамата не е бил там, но това няма значение. Да се обърнеш от останалата съвременна литература към научната фантастика е, по един особен начин, подобно на обръщането от ренесансова картина с цялата й плътност и ракурси към яснотата и сиянието на художници, които рисуват идеи. Поради тази причина, научната фантастика, като голяма част от средновековното изкуство, може да опише трансцендентни събития. Оттук и стремежът на фантастиката към чудото, удивлението и религиозното или квазирелигиозното отношение към вселената.

От хора, които смятат науката за неистинна или нямаща връзка с това, което има истинско значение, или за вредна за човешките ценности, едва ли може да се очаква интерес към научната фантастика. Нито някой може да изследва научната фантастика така, както един медиевист (да кажем) подхожда към своя обект на изследване – а именно, намирайки еквиваленти на система от вярвания, които не може да възприеме в буквалната им форма. Да се разглежда средновековния католицизъм като несвързан със средновековната литература е лош пример за научен подход; да се разглежда като нечии чужди глупави, макар и интересни, суеверия е също толкова вредно за всяко мислене на самата литература. Но ненаучни еквиваленти на втория закон на термодинамиката или на сложността на генетиката – или каквато е темата на специфичната научно-фантастична история – също няма да е от полза. Науката разчита силно на самия ни живот за това. Всички ние – независимо дали искаме или не – трябва да живеем, все едно вярваме в истинността на същността на науката. Още повече, че науката разполага с методи за определяне на това, което от тази същност е истина – не метафорично истинно или метафизично истинно, или емоционално истинно, ами чисто и просто, физически, буквално истинно.

Ако критикът вярва, че научната истина е нереална или нямаща нищо общо с неговата (на критика) работа, то тогава научната фантастика се превръща в поредица от много странни метафори за “човешкото състояние” (за което се приема, че е различно от или несвързано с каквито и да било научни истини за вселената). Защо му е на един творец да черпи метафори от толкова особен и изцяло външен за литературата източник? Особено при наличието на толкова много по-разумни (и по-разбираеми) обяснения на човешкото състояние, които отдавна съществуват в нашата (на-научно-фантастична) литературна традиция? Да не би фантастите да са просто смахнати? Или извратени? Или пък инатливи? Човек може само да си представи какво би казал Ч. П. Сноу за това разцепление между двете култури.

Едно от нещата, които би могъл да каже, е, че научната фантастика е като мост между двете култури. Източник на нейните вярвания, теми, основни организиращи метафори, на самите й нагласи, е култура, която не е могла да съществува преди индустриалната революция, преди науката да се превърне едновременно в автономна активност и начин на възприемане на света. Накратко, научната фантастика не е възникнала от традиционната западна литературна култура и критиците на традиционната западна литература имат добри основания да гледат на научната фантастика като на подменено дете в люлката на литературата.

Може би научната фантастика е симптом за промяна в чувствителността (и културата), която е също така абсолютна като тази от Ренесанса. Въпреки ултраамериканската си, индивидуалистична демострация на мускули, научната фантастика (в голямата си част американска като произход и влияние) (13) е колективистична като поглед към света, дидактична, материалистична и, парадоксално, често интензивно религиозна или мистична. Подобен сбор от черти напомня не само на средновековната култура, но, вероятно, и за тенденциите в нашата, пост-индустриална култура. Може би не е случайно, че сложни модерни размишления върху естетиката на дидактичното могат да бъдат открити на места като Брехтовия “A Short Organum for the Theatre” (14). Разбира се, дидактичното изкуство не означава непременно пропаганда или политически лефтизъм. Но съществуват прилики между настояването на Самюъл Дилейни, че модерната литература трябва да се занимава не със страстите, а със сетивата (15), дефиницията на Сувин за научната фантастика като литература на “когнитивното отчуждение,” (16) настояването на Джордж Бърнард Шоу за искуството като дидактизъм, Брехтовото определение на изкуството като вид експеримент и описанията на научната фантастика като “мисловен експеримент” (17). Все едно на литературното и театралното изкуства са били възложени задачи върху анализа и обучението като средства за справяне с някаква драстична промяна в състоянието на човешкия живот.

Науната фантастика е единствената модерна литература, за която работата е от централно и характерно значение.

С изключение на модерното фентъзи (например романите на Чарлс Уилямс), научната фантастика е единственият вид съвременна литература, която се занимава пряко (често непохватно) с религията като процес, а не като доктрина, т.е. пространството от усещания и преживявания, където се ражда религията.

Както голяма част от “постмодерната” литература (Набоков, Борхес), научната фантастика се занимава обикновено, типично и често настоятелно с епистемологията.

Малко вероятно е научната фантастика някога да се превърне в основна литературна форма. Животът-какъвто-е (колкото и възхваляван или изопачаван да е) винаги е бил по-интересен за по-голямата част от хората, отколкото научно-фантастичният живот-какъвто-може-да-бъде. Още повече, че вторият зависи от разбиране и оценяване на първия. В известен смисъл, научната фантастика включва (или паразитира върху, зависи от гледната ви точка) това, което не е научна фантастика.

Съществува обаче една област, в която научната фантастика ще остане от изключително значение. Тя е единствената съвременна литература, която се опитва да асимилира с помощта на въображението научно знание за реалността и научния метод като контраст на чисто практичните промени, които науката е направила в живота ни. Последните са от значение и понякога обсебващи, но справянето с тях чрез въображението е същото, каквото би било това на един лондончанин, изправен пред Голямата чума от 1665 г. (“Животът е пълен с неприятности”), или каквото е нашето типично справяне с провалите на социалната организация (“Човекът е отчужден”). Научната фантастика е също така единствената съвременна литературна форма (с евентуалното изключение на детективския жанр), в чиито възгледи се съдържа убеждението, че откриването или разбирането на нещо – независимо колко непрактично може да е това знание – е само по себе си значително добро. Научната фантастика е положителен отговор на постиндустриалния свят, не винаги като съдържание (има доста носталгия по миналото и неприязън към промените в научната фантастика), ами по отношение на самите й предпоставки, самата й форма.

Критиката на научната фантастика не може по никакъв начин да прилича на критиката, с която сме свикнали. Тя – по необходимост – ще прилага естетика, в която елегантността, силата и систематичната кохерентност на ясно формулираните идеи ще са от изключително значение (18). Следователно, тя ще се отклонява към най-различни екстра-литературни области – метафизика, политика, философия, физика, биология, психология, топология, математика, история и т.н. Отношенията между преден и заден план, с които така сме свикнали след век и половина реализъм, няма да преобладава като правило. Всъщност, двете могат да са с разменени позиции. Научно-фантастичната критика ще открие теми и структури (подобни на тези в Last and First Men на Олаф Стейпълдън), които може да изглеждат неразбираеми, нелитературни или просто глупави. Теми, които смятаме за емоционално неутрални, ще бъдат заредени с емоция. Традиционно “човешките” проблеми ще отсъстват; главните герои може въобще да не бъдат разпознати като такива. Това, което в друг тип художествена литература ще е чудно, тук ще е само акуратно или просто; това, което в друг тип художествена литература ще е обикновено или земно, тук ще бъде удивително, сложно и чудесно. (Например, алюзии към смъртта на Бог, ще са тривиални шеги, докато метафорите, отнасящи се до разликите между телефонните номератори и радиостанциите, ще звучат горчиво и трагично. Истории, които привидно разказват за човешки личности, ще са в действителност за топология. Еротичното ще е вътречерепно, механично [буквално] и вълнуващо.) (19)

Естествено, научната фантастика се занимава с човешки проблеми. Пише се и се чете от човешки същества. Но културата, от която идва – преживяванията, нагласите, знанието и наученото, които човек трябва да вложи в нея – те в никакъв случай не са това, което сме свикнали да разбираме като същинска литература. Те обаче могат да станат все по-голяма част от същността на човешкия живот. Според професор Сувин, през последния век се наблюдава нарастване на интереса към научната фантастика във всички водещи индустриални нации по свете (20). Най-вероятно, научната фантастика ще продължава да се пише още повече и, следователно, ще има необходимост от още повече разяснения и критика на жанра.

Такава критика няма да е лесна. Задачата на съвременните критици на научната фантастика може да бъде сравнена с трудностите при изучаването на творбите на Шекспир, когато човек е ‘въоръжен’ с един огромен куп разнообразни елизабетински и якобински пиеси, няколко бележки на Бен Джонсън, няколко възхвали на Ричард Бърбейдж, коментарите на Роу върху “Отело” и набор от литературни стандарти, извлечени изцяло от гръцките и латински класики – които, някак, не се връзват много.

Вече има няколко опита да се очертае естетиката на научната фантастика, най-вече в трудовете на Лем и Сувин, но предстои още доста работа. Може би най-първата задача се състои в това, да открием, че пред нас стои една наистина нова и различна литература. Да се прилагат стандартите и методите, с които сме свикнали, може да доведе единствено до три резултата: отхвърляне на цялата научна фантастика като не-литература, предпочитания към определени, тесни видове научна фантастика (защото те могат да бъдат разбрани, поне отчасти, по нормалния начин) или погрешно схващане и възприемане на самите текстове, които се стремим да разберем. Първата реакция изглежда е най-често срещаната. Във втората категория можем да поставим странния феномен на критиците, недостатъчно опитни в областта, които изглежда намират само две форми на жанра за разбираеми: полетите до луната от седемнадесети век и дистопиите. Така например, “Прекрасният нов свят” и “1984” са получили повече внимание от страна на критиците, отколкото, да кажем, късните пиеси на Шоу или произведенията на Стейпълдън. Третата категория до този момент е била рядко срещана, защото академичното отношение към научната фантастика е рядко явление, но тя може да стане най-рапространена, ако нарастващата популярност на университетските курсове по този предмет не е съпроводена от подходяща за жанра критика. Футуролозите, физиците и социолозите може и да използват научната фантастика по екстра-литературни начини, но те не са литературни критици. Ако литературните критици разбират и възприемат погрешно обекта на изследването си, резултатът ще е обезкуражаване на читателите, обезкуражаване на писателите фантасти (които се отнасят сериозно към работата си, както всички останали писатели), унищожаване на академичното значение на самия жанр и обедняване на целия свят на литературата, в който научната фантастика е нова – но жизнена и развиваща се – област.

БЕЛЕЖКИ:

1. "Environments" и подобни примери за съвременно изкуство изглежда са много подходящи за научната фантастика. Например, докато пиша това есе, “арехеологична” изложба на измислената цивилизация на Ллхурос е на посещение в местния музей. Ако трябва да сме точни, изложбата е фентъзи, не научна фантастика, тъй като създателят й (професор Норман Дейли от университета Корнел) не се стреми да ситуира тази въображаема страна нито в познатата, нито в бъдещата, нито в някаква извънземна история.

2. Вж. най-вече "On the Poetics of the Science Fiction Genre," College English 34(1972): 372-82.

3. Например, "On The Structural Analysis of Science Fiction," SFS 1(1973): 26-33.

4. "About Five Thousand One Hundred and Seventy-Five Words, Extrapolation 10(1969): 52-66.

5. Или поне не веднага. Значителни промени в научната теория могат да доведат до значително преосмисляне в художествената литература, но по-голямата част от научната фантастика не е съществувала достатъчно дълго време, за да направи това. Ще се съглася с Джордж Бърнард Шоу, че дидактичната литература се ‘износва’ (поне донякъде) с времето, но повечето научна фантастика все още може да разчита на шотландската присъда, гласяща “недоказано.”

6. Сувин (Бележка 2), стр. 377.

7. Деймън Найт, In Search of Wonder (2nd edn 1967). Фразата се използва из целия текст.

8. От време на време се появяват текстове, които могат да бъдат наречени квази-есета, напр., Лари Нивън, "The Theory and Practice of Teleportation," Galaxy, Март 1969.

9. Един афоризъм, приписван на Теодор Стърджън, писател фантаст, гласи, че 90% от всяко нещо е боклук.

10. В момента, университетът Binghamton представя свой летен курс по изследване на научната фантастика, воден от завършил студент, който е... медиевист.

11. Бернард Бергонзи, The Early H.G. Wells (1961), стр. 52ff.

12. Ерик Бентли, The Playwright as Thinker (New York 1967), стр. 224.

13. Кингсли Еймис подчертава, че научната фантастика от 20 век е предимно американски феномен: New Maps of Hell (New York 1960), стр. 17 (или Ballantine Books, стр. 17), q.v.

14. В Brecht on Theatre, прев. John Willett (New York 1962), стр. 179-205.

15. В лекция, изнесена в рамките на семинара върху научната фантастика в MLA, декември 1968, в New York.

16. Сувин (Бележка 2), стр. 372.

17. Тази фраза се използва толкова широко в жанра, че е невъзможно да се проследи произхода й.

18. Сувин (Бележка 2), стр. 381, както следва: "Последователността в екстраполацията, прецизността на аналогията и широката гама от източници в подобна дискусия върху познанието се превръщат в естетически фактори... един познавателен – в повечето случаи строго научен – елемент става мярка за естетическо качество.”

19. Респективно, Black Easter на Джеймс Блиш (който, смятам, е за манихейството), Last and First Men на Олаф Стейпълдън (инвазията на Марс), "A Subway Named Moebius" на А. Дж. Дойч (често включван в антологии) и "Starcrossed" на Джордж Зебровски (в Eros in Orbit, съст. Джоузеф Елдър, 1973).

20. Сувин (Бележка 2), стр. 372.

Превод: В. Полеганов, 2006

Разни

Днес Самюъл Дилейни става на 64 години, а Ан Маккафри на 80.

Стивън Шавиро, наскоро преведен на български в сборника "Постчовешки тела", пише пише за симпозиума, посветен на творчеството на Самюъл Дилейни. Чудесен обзор на мястото на Дилейни в модерната литература и най-вече в паралитературните жанрове. А тази част от текста е най-доброто описание в едно изречение на творчеството на Дилейни, което съм виждал:

It’s a call to think otherwise, more richly and broadly, but also a demonstration of how this richness and breadth is potentially graspable in the here and now, in the body, in human and social relationships.

Последният абзац е за дългоочаквания нов роман - Shoat Rumblin, His Sensations and Ideas, върху който Дилейни работи от 7-8 години.

От дискусиите на URTH разбрах, че тази година Улф ще издаде последния том от трилогията си за Латро. Първите два - Soldier of the Mist, Soldier of Arete - излизат в средата на '80те, малко след Книгата на Новото слънце. Новият роман е озаглавен Soldier of Sidon и излиза през септември. Което опровергава зловещите слухове, че Улф се е отказал от писането след дилогията The Wizard Knight :).