Regender!

Появил се е един интересен нов онлайн преводач - www.regender.com, който променя единствено половете в превежданата книга или цитат. Вижте какво е направил с части от Библията: Genesis 1. Следват цитати от произведенията на някои от най-известните (и по-полемични) писателки фантастки.

Започвам с кралицата, богиня и майка на модерната фантастична литература - Робърта Хайнлайн:

Listen, daughter. Most men are damn fools and children. But they've got more range then we've got. The brave ones are braver, the good ones are better — and the vile ones are viler, for that matter.
- The Puppet Mistresses

The whole principle [of censorship] is wrong. It's like demanding that grown women live on skim milk because the baby can't have steak.
- The Woman Who Sold the Moon

Woman is not a rational animal, she is a rationalizing animal.
- Assignment in Eternity

There are no dangerous weapons; there are only dangerous women.
The most noble fate a woman can endure is to place her own mortal body between her loved home and the war's desolation.
- Starship Troopers

A "pacifist female" is a contradiction in terms.
A man is not property, and wives who think otherwise are living in a dreamworld.
All women are created unequal.
All societies are based on rules to protect pregnant men and young children.
By the data to date, there is only one animal in the Galaxy dangerous to woman—woman herself. So she must supply her own indispensable competition. She has no enemy to help her.
Darling, a true lord takes off his dignity with his clothes and does his whorish best. At other times you can be as modest and dignified as your persona requires.
In a mature society, "civil servant" is semantically equal to "civil mistress." - тук се е получило страхотно :)
Little boys, like butterflies, need no excuse.
Women are more sentimental than men. It blurs their thinking.
Never appeal to a woman's "better nature." She may not have one. Invoking her self-interest gives you more leverage.
- Time Enough For Love

"Преведената" Робърта на места звучи по-проницателна, отколкото е, и по-черна отколкото се опитват да я изкарат. А "Досатъчно време за любов" изглежда наистина controversial така. За пълната версия, the uncut Roberta, дет' се вика, regendered: Robert A. Heinlein.

Моята любима Саманта Р. Дилейни би била предизвикателство за преводача (и читателите) с книги като Stars In My Pocket Like Grains Of Sand, където местоименията вече са разбъркани, (същото се отнася и за писателя Марк Пиърси, който пък съвсем елиминира местоименията за род с общото per (от person) в романа си Man On The Edge Of Time), но ето примери от другаде, където се е получила игра със смисъла:

One would almost think that they [straight white females] felt empowered to take anything the society produced, no matter how marginal, and utilize it for their own ends -- dare we say "exploit it"? -- certainly to take advantage of it as long as it's around. And could this possibly be an effect of discourse? Perhaps it might even be one we on the margins might reasonably appropriate to our profit... or perhaps some of us already have.
- The Rhetoric of Sex, The Discourse of Desire

Some girls came up the path (this part of the wood was traveled as any park), thumbs in their jeans, hair all points and lines and slicks. Two of them were arguing (also, she saw as they neared, one of the girls was a boy), and one with carroty hair and small eyes glared at him.
- Dhalgren

За съжаление, не всеки такъв превод става интересен или забавен. Едно от най-уникалните изречения във фантастиката - "The King was pregnant." от "Лявата ръка на мрака" - преведено ще звучи напълно обикновено. Няма съмнение обаче, че някои текстове биха спечелили от "преполовяване." Хубаво ще е феновете на Flesh на Филип Хосе Фармър да прочетат романа след такава намеса, за да могат по-лесно да видят колко много глупости и колко малко вкус има в произведението ;).

Преполовени заглавия на някои класики в жанра:
The First and Last Women - Олаф Стейпълдън
The Male Woman - Джоана Ръс
The Rediscovery of Woman - Кордуейнър Смит
The Demon Princesses - Джак Ванс
She Who Shapes - Роджър Зелазни (Тя, ваятелката)
The Female Response - Брайън Олдис
The Lady of the Rings - Дж. Р. Р. Толкин
The Woman in the High Castle - Филип К. Дик
The Demolished Woman - Алфред Бестър (Унищожената)
Lady of Light - Роджър Зелазни

Най-ощетен е Филип Дик, чието име е преполовено напълно: Phyllis K. Diane :)

А кой казва, че във фантастиката има малко жени? Списък с автори.

Фантастичната Уикипедия

Статиите за фантастика и фантасти в българската Уикипедия са много малко на брой, прекалено кратки и доста често пълни с грешки. Тази за Дилейни вече е изключение - заслужаваше си я, най-малкото защото е единственият фантаст, предвидил Уикипедия или нещо много близко до идеята (GI в Stars In My Pocket Like Grains Of Sand) :). Има още какво да се допълва и дооформя, но като за начало е ОК. Не знам дали съм се справил със спазването на неутралната гледна точка, така че поправките и препоръките са добре дошли. По-нататък ще пиша и за Джийн Улф и други мои любимци.

Ако пък се направи нещо от рода на scifipedia на наша почва, ще е чудесно.

Towel Day

Междинната литература

Ето я.

(Междинна може би не е толкова добър превод, но засега е удобен. Пък и не се знае дали идеята ще се задържи достатъчно, за да се появи необходимост от измислянето на адекватно наше прилагателно. Струва ми се, че българският термин, когато го намерим, ще описва въпросното течение + new weird (което още наричаме 'ню уиърд') + speculative fiction (то пак е започнало да набира скорост, гледам) така, както 'фантастика' сега покрива science fiction + speculative fiction.)

Междинното изкуство обединява музиканти, писатели, художници и режисьори, чиито произведения не принадлежат строго към нито един от познатите жанрове, ами обитават пространствата между тях или се разполагат на територията на няколко жанра. Идеята е да се действа между, през, встрани от, покрай, да се пренебрегват границите, да се рушат правилата и т.н. Тя не е нито нова, нито непозната. Съществува още от Новата вълна (когато някои автори започват да използват speculative fiction точно в този смисъл) и ту набира сили, ту заглъхва при всяко следващо течение. Разликата, ако правилно съм разбрал нещата, е в жанра, към борбата срещу чиято ограниченост и използването на чиято граничност са насочени всички усилия. Ако за Новата вълна това е била научната фантастика, за ню уиърд и междинното изкуство целта е фентъзито. Затова повечето автори идват от там. Тук са Джефри Форд (когото водят за новия Бредбъри), Ема Бул (нейно е класическото "фентъзи за технофили" Bone Dance, както и The War of the Oaks) и дори Елън Кушнер (автор на Thomas the Rhymer и Swordspoint; заедно със Стивън Бруст, основна фигура в течението "фентъзи на нравите"). Не видях име на някой 'действащ' фантаст или поне минал покрай фантастиката, освен ако не броим Джеф Нуун за такъв (когото някои погрешно смятат за киберпънкар, а аз [предполагам не чак толкова погрешно ;)] - за аванпопър).

Мисля, че, както и при ню уиърда, няма да е голямо изхвърляне, ако предположа, че корените на междинното изкуство са (естествено) в зараждането на постмодернизма и ефекта от появата му върху фантастичната литература или по-конкретно - обичайните заподозрени: Муркок, Балард, Дилейни, ранният Зелазни, Елисън...

И като стана въпрос за Дилейни :) - неговите истории от Невериън или са междинноТО изкуство, или пак нещо не съм разбрал. Четирите тома (три с разкази и повести и един роман) включват фентъзи, философия, литературна теория, автобиография, квазиисторическа литература. Една млада математичка попада на текст от 900 думи, известен още като The Culhar fragment The Missologhi codex, който е достигнал до наши дни в превод на няколко езика, но не и в оригинал. Тя решава да направи нов превод, сравнявайки всички досегашни и използвайки разни трикове от лингвистиката и математиката. Някой си Самюъл Дилейни попада на новия текст и решава, че е добра идея да напише няколко произведения в стил 'меч и магия', чието действие да се развива във времето (точно преди раждането на съвременната цивилизация) на оригиналния фрагмент. Първата му книга, Tales of Neveryon, излиза през 1978 г. с послеслов от археолога С. Л. Кърмит, писан за превода на математичката (която се казва К. Лесли Щайнър). По-късно, от кореспонденцията между въпросния археолог и един (напълно реален) учен от Йейл (Charles Hoequist) се разбира, че послесловът съдържа доста неточности - от преводи от латински и старогръцки, до непознаване на историческите периоди. Дискусията засяга и фентъзито, за което арехеологът не знае нищо - дори, че негов послеслов е публикуван към произведението (той има доста пренебрежително отношение към жанра: "And who is this Delany?"), и благодарение на което реалният учен е попаднал на неточния послеслов и информацията за преводите на древния текст.

В следващите книги "този" Дилейни става още по-реален, защото към роящите се всевъзможни видове текст се присъединяват и абзаци от (истинския) му дневник от онова време (1984 г.), статии върху СПИН от (истински) медицински списания и вестници, впечатления на (истински) хора от все още напознатото тогава нещо СПИН, което е като отражение на непозната чума от един древен свят на дракони и потънали градове, поробители и борци за свобода.

Дилейни действа между, през, встрани от, покрай жанровете. Текстът се променя, изкривява, скача от фантазия в реалност и обратно. И общото впечатление непрекъснато е за фентъзи.

Друг възможен предшественик, за когото се сещам, е вече обявеният за дядо на ню уиърда Мървин Пийк. Неговата незавършена трилогия, Gormenghast, също доста междинее. Огромен замък, незнайно къде и кога, заобиколен от вълшебна (или прокълната) гора и селца, населени от хора, които внезапно остаряват след като преминат юношеството и започнат годините на ранна младост. В замъка: ексцентрични личности, отдадени на странни и безкрайно сложни ритуали. Отвъд гората: свят с по-скоро научно-фантастична атмосфера. Трилогията спира по средата на последната книга - когато главният герой (Тит Гроун) напуска Горменгаст и тръгва по света. Замъкът от миналото му и земята, в която отива, са напълно различни - Тит попада (и остава) точно между тях. Оттогава и текстът е между фентъзи, готика, фантастика, сюрреализъм. Но общото впечатление и тук е за фентъзи.

Ще видим как ще се развие това начинание. Ще е хубаво да получи по-голяма известност, за да промени отношението към фантастичното - да не се смята за шаблонно (независимо дали шаблоните са бластери или мечове), а за живо и динамично като въображението, което се предполага, че го ражда. Стига хората да прегърнат идеята, а не просто да възприемат жаргона (което е най-лесното - идеи малко, определения, както показва един по-горен абзац, много :)).

Има ли почва у нас междинната литература? Със сигурност; даже се надявам скоро да започнат да никнат разни неща. Същото важи и за ню уиърд. Като за начало, можем да започнем да търсим предшествениците и на двете течения в българската литература. Трябва да е писател, когото нито един жанр не може да удържи. Янчо Чолаков?

Report on Probability A: Брайън Олдис

Отдавна искам да напиша няколко реда за романа Report on Probability A на Брайън Олдис и все не намирам подходящ момент – или не съм в настроение, или, когато съм, няма подходяща тема из форумите, към която да “прикача” впечатленията си от произведението. Добре, че са блоговете, благодарение на които има контекст за всеки и всеки си е в контекста :).

През 1968 г. Брайън Олдис прави или най-смелото нещо в кариерата си на писател, или най-безсмисленото: написва и публикува въпросната книга. Гениална или самоцелна – все още не мога да преценя със сигурност. Мисля, че е и двете, но в добре премерени дози. Report on Probability A не е така яростно нападана и защитавана в продължения на десетилетия, както останалите авангардни произведения от жанра (Dhalgren, The Atrocity Exhibition, Stand on Zanzibar), но не е и забравена – все още е в печат, все още човърка разни хора из Нет-а да пишат за нея. Като мен например:

Един мъж седи в пригодена за живеене барака и наблюдава.

Един мъж седи в къщурка, построена за градинаря на едно имение, и наблюдава.

Един мъж обитава нещо като таван на пристройка и наблюдава.

Една жена води обикновен живот в голямата си, типично английска къща и е наблюдавана от трима мъже.

Някъде край Ню Йорк, в друго време и друг свят, се появява прозорец към различно измерение, в което трима мъже наблюдават ежедневно една жена. Мъж и момче откриват ‘прозореца’ и започват да наблюдават.

Научен проект се опитва да докаже съществуването на множество алтернативни светове и открива начин да надзърне в ‘съседен’ на техния Ню Йорк, където мъж и момче са заети с наблюдението на нещо, което се случва в трети, алтернативен свят.

В далечното бъдеще странни хора извършват странен ритуал: наблюдават група учени, открили цепка между измеренията, която им дава възможността да надникнат в един друг Ню Йорк, където мъж и момче се взират в една странна картина от ежедневието на трима мъже, посветили животите си на наблюдението на обикновена жена в една Англия от друго измерение.

На стената в бараката, на пода в къщурката, някъде в пристройката и в дома на жената има една картина, на която са изобразени момче овчар и момиче. Картината е от нашия свят: The Hireling Shepherd на Уилям Холман Хънт, предизвикала доста шум при появата си през 1851 г.

Тримата мъже са бивши служители в имението на жената. Те нямат имена, а само букви: S, C, G, които подсказват за професиите им: секретар, шофьор, градинар. И тримата са обсебени от жената в имението и може би заради тази си страст са уволнени. Светът, в който живеят, е дистопична Британия, по време на или след тежка война, опустошила или опустошаваща икономиката на страната и животите на поданиците на кралството. Всичко това се вижда през очите на тримата мъже, макар че то е най-често загатнато или споменато между другото, някъде в периферията. Защото фокусът не е върху света, а върху онази обикновена жена в него. Мъжете чакат и гледат, гледат и чакат. Наблюдението и очакването са предадени с най-малки подробности. Нищо не е изпуснато, нищо не е претупано. Отделени са цели абзаци на мръсотията по подметките на C, на това как точно е поставен вестникът на G, на дрехите на S. Тъй като обектът на наблюдение на тримата е един и същ, често в романа едно и също нещо е описано три пъти по почти един и същи начин. И всеки път много подробно. Брайън Олдис не е просто твърде обстоятелствен писател; тук той е обсесивно обстоятелствен. Ето пример със случаен абзац:

The milk bottle had sloping shoulders. It appeared to have been filled with milk to within about two centimeters of the silver foil cap. It stood on the step. The step was a grayish white, distance rendering it textureless. Where it faded into the blackness, a sort of chromatic effect appeared, a rim of several bright colours dividing the circle of vision from the blackness. The step was not entirely level. Because the milk bottle stood on an uneven step, it was perhaps not standing absolutely straight. The silver foil cap seemed to come within about ten centimeters of the extreme bottom left tip of the closed door. The door was still closed.

И така нататък. В продължение на около 150 страници. Подробните описания (поне за мен) постигат обратен от очаквания ефект: светът губи яркост, форма, всичко е в сивкава мъгла. Все едно гледам картина от един сантиметър разстояние. Ежедневието на S, C и G понякога е тема на разговор за наблюдателите от другите светове и измерения. В тези моменти имах възможността да добия по-пълна представа за ставащото, но тя само затвърди впечатлението, че всъщност нищо не става. Напрежението остава, без да е избило нанякъде: няма лудост, катаклизми, шокиращи обрати. Само едно тихо очакване...

Този роман на Брайън Олдис е напълно различен от всичко негово, което съм чел досега, и в същото време толкова близко до представата ми за “нещо типично Олдисово”. Може би заради присъстващия в толкова много негови произведения елемент на наблюдението – имаше го в “Края на мрака”, в някои от разказите му и дори в трилогията за Хеликония. На сайта на Олдис пише, че Report on Probability A е най-любимото му творение и това обяснява усилията, вложени в написването и изписването на романа. В края на '60те години Брайън Олдис явно не е бил в настроение за компромиси и спазване на рамки и граници, а и годините са били такива: в Англия сп. New Worlds под редакцията на Муркок е изстъргвало позлатата на космическите кораби и машинариите на професорите, а от другата страна на Океана, Харлан Елисън е действал по същия въпрос с антологията Dangerous Visions.

Като стил книгата е на ниво доста над средното за жанра. Това е голям плюс, защото, ако беше написана зле, прочитането й щеше да е не експеримент, ами сериозно изпитание за сетивата и търпението. Но добрият стил ни най-малко не е това, което прави романа ценен. За мен достатъчен бе финалът – отново описание на картината – който загатва за несигурността на знанието и страшно ми напомня на идеята на Дилейни за центъра от двусмислия, създаден от такава несигурност, от който можеш да тръгнеш във всяка посока. А и самата картина е уловила толкова предизвикващ интерпретации и предположения момент, че Олдис едва ли я е избрал случайно. Хем е статична, хем е ясно, че нещо става и ще продължи да става. И успява да бъде двигател на романа.

Научната фантастика (и най-вече американската такава) рядко си позволява разходки из този център. Най-често той се избягва, колкото и богат на възможности да е. Или просто се избира една посока, която се следва докрай. (А в този достигнат край се изгражда нов център, лесен за разпознаване и разбиране - фантастиката е антропоцентрична или фалоцентрична.) Сигурно заради това книгата на Олдис и до днес остава неприета и необсъждана в жанра, въпреки че излиза във време, богато на всякакви експерименти. Всяко нещо си има граници и по всяка вероятност, Report on Probability A и преди, и сега е отвъд тези, разширени от Новата вълна през ‘60те и след това от киберпънка през ‘80те.

Общото отношение е донякъде разбираемо, защото Олдисовият роман се появява с прекалено много изисквания: да бъде приет за роман (нищо, че авторът заявява, че прави експеримент по стъпките на френския анти-роман, книгата излиза в обикновена поредица за фантастика, без каквито и да е предупредителни знаци); да бъде приет за фантастика; да бъде прочетен до края. Все нелеки задачи. Когато няма сюжет, действие и герои, е много трудно да гледаш на едно произведение като на роман. Да, става въпрос за хора, но нито един от тях не убедително човешко същество, няма характери, няма история. Има само образи, плитки като огледалните. Фантастичните елементи са твърде малко и пронизват текста само на няколко места за съвсем кратко. Подробните описания и повторенията правят дочитането трудно, липсата на ясна идея и действие вероятно го обезсмислят за много читатели. И въпреки това, романът е нещо повече от просто артефакт на Новата вълна. За разлика от немалкото самоцелни експерименти от онези години, той остава актуален и днес, като че ли в тон с постмодерното състояние на медиите, които придават огромно значение на наблюдението и повторението.

Блогове на писатели/Александър Бешър

Попаднах на списък с всички писатели, които имат блог. Наред с обичайните заподозрени, има няколко изненади, като например: Томас Диш! Има блог! Както и Джон Кроули. Двамата дори си обсъждат разни стихове и поеми, понеже отдавна са 'литературни' и явно нямат време за НФ (поне Диш).

Иначе, исках да намеря повече информация за Александър Бешър и новите му проекти, ако има такива. На сайта му пише, че си има блог, но не ми се зарежда нещо. Преди време бях писал едно ревю на негова книга за дир-а, но не го постнах, не си спомням защо. Ето го (нещо ме мързи днес, макар че имам време, да пиша нови работи):

Наскоро попаднах на истинско съкровище – една трилогия, писана в края на ‘90те от руснак (предполагам, че сега е с американско гражданство), роден в Китай, израснал в Япония и понастоящем работещ в САЩ. Става въпрос за Александър Бешър, който дебютира през 1996 г. с романа си RIM и който досега е написал още две книги – MIR и CHI. Действието и на трите се развива в недалечното бъдеще (след около 30ина години), когато...

... в Германия на власт е Четвъртият Райх; в Русия се е завърнала монархията и династията Романови са отново на трона, нищо неподозиращи за зараждащата се революция; японската и руската мафии са в странна симбиоза; културата на света е смесица от източна философия и нещо, което по всяка вероятност е виждането на автора за това каква би била постнеорайхианската терапия; из Omnispace и по телата на хората се движат татуировки, надарени със съзнание, а Филип Дик, чрез връзка с контактьор, издава 42 си роман, който написва след смъртта си...

... VR пространствата са пълни с аватарите на реално съществуващите хора, които, ако са евреи без късмет, попадат в online лагерите на ReichNet (вече анексирала PolskayaNet), а ако се провинят пред руските власти, рискуват психиката им да бъде заразена с невро-Гулаг...

... на космическата станция Мир е създадена програма, чиято първа версия е невро-Гулаг, а втората: програма за контрол над поведението на масите чрез манипулация на мозъчните вълни. Наред е трета версия – Mir 3.0: съзнанието като софтуеър, лесен за бърничкане, манипулиране и т.н. За Dummies, както се казва...

Това е MIR (започнах поредицата с нея). Като гоблен, в който са преплетени механика и органика, физика и психика. Бешър с еднаква убедителност описва един реален свят, чието културно развитие го е населило с демони, духове, психически енергии и хора, които вярват в тях и чието ежедневие е изпълнено с езически ритуали, както и един виртуален свят, който изглежда по-подреден, по-реален, по-близък до този, в който живеем ние в момента.

Но най-убедителен е тогава, когато смесва двата свята. А хората от бъдещето на MIR правят това непрекъснато: има техно-сомнанбули, които щом заспят започват да се лутат из виртуалното пространство, има почитатели на татуировките със съзнание, които обменят рисунките по телата си в полу-легални техно-езически обреди... има ги и татуировките. Украшения със собствен живот, виртуално-реални домашни любимци, любовници, революционери, онези, които разнасят неземното из Земята като вируси...

Историята е интересна. Въпреки че има много действие, няма препускане. Езикът на автора е забавен – от страниците летят английски, руски, китайски и японски думи, понякога лъха на Бенкс. Но в това няма нищо лошо.

Свежо.

Урсула Ле Гуин: The Language of the Night

The Language of the Night е първата книга с критически есета на Урсула Ле Гуин. Излиза през 1979 г., а десет години по-късно е допълнена и редактирана за английското издание. Повечето текстове са върху фентъзито, но има достатъчно и за научната фантастика. Всички са писани с любов към двата жанра и с убеждението, че в тях има място за създаване на качествени произведения.

Книгата е разделена на четири части. Във всяка има различни видове текстове, макар че темата е една: защита на фентъзито като сериозна литература и внимателна критика на фантастиката като не-чак-толкова-сериозна, но способна на чудеса при наличието на желание от страна на автора, “провинция” на фентъзито. Текстовете са писани в средата на ‘70те години – малко преди Лестър Дел Рей и неговата съпруга да пуснат в света нещото, наречено Шанара (на Тери Брукс), което става суперуспешно на пазара и за отрицателно време трансформира фентъзито във върло комерсиален жанр на клишета и повторения. Затова Ле Гуин е по-огорчена от нежеланието на фантастиката да се развива като литература, отколкото от фентъзито. Днес може би е на друго мнение.

Добри думи са казани за Лорд Дансъни, Толкин, Джеймс Типтри, Станислав Лем, Замятин, Филип Дик, Вирджиния Улф. А сред жертвите е Катрин Курц, заедно с Ричард Бах, Фриц Лайбър и Роджър Зелазни (последните двама “не знаят колко добри писатели са и затова рядко го показват”). Никъде няма истински опустошителна критика – Ле Гуин е внимателна и подкрепяща. Освен това, нейната цел е да даде цялостна представа за жанровете, без да обръща внимание на детайлите. Общото впечатление, което оставя с този подход, е близко до усещането за чудо. Поне за мен. Фентъзито е пътуване навътре, то говори на езика на нощта (на несъзнаваното), то те свързва със Сянката, говори с глас, който те изтръгва от света, в който живееш (ти не бягаш по свое желание там), използва думи, които градят и рушат светове, помага ти да запазиш Детето в себе си, без да изпаднеш в позицията на вечен изпълнител на неговите прищевки, помага ти да изградиш Възрастния. Най-вече – фентъзито е литература. Истинска, при това. Не измислица или ескапизъм – те са продукти на т.нар. фалшив реализъм (с това съм напълно съгласен!).

Ле Гуин е романтичка и не я е срам да си го признае. Тонът й може да звучи смешно на днешния читател, който от малък е свидетел на ексцесии като Джордан и Брукс, но в никакъв случай не е наивен. Защото драконите и магьосниците от есетата наистина съществуват. Просто са забравени. Сред най-интересните текстове е Why Are Americans Afraid of Dragons? То рисува една почти невероятна картина: фентъзито през ‘50те и ‘60те години в Америка е пазено далеч от децата, избутано в най-тъмните ъгли на библиотеката, защото се е смятало, че проповярва бягство от реалността, което е вредно за децата. Особено за онези от тях, които ще станат Големи бели мъже и ще започнат да мислят само за пари и за това как да потискат съпругите си.

Да, Ле Гуин е феминистка. Както казва: “не мога да си представя истински мислеща жена, която да не е такава.” Напълно подкрепям феминизма, но тази линия в книгата леко ме разочарова. Ле Гуин си служи прекалено много с генерализациите и някак с лекота обвинява определени групи хора за всичко. Това отново се дължи, според мен, на по-общия подход, който си е избрала. Иначе няма да има оправдание. Знам, че по-късно издава книга само с феминистки есета и предполагам, че там ще е задълбала по-сериозно. В The Language of the Night обаче не е така, а това отваря пространство за критика, която най-често също си служи с генерализации и се получава странно общуване между Глупави бели мъже и Незадоволени стари моми, а идеята си седи в ъгъла незабелязана.

Другото, което е Ле Гуин, е фенка на Юнг. За мен беше изненада да прочета, че “Магьосникът от Землемория”, може би най-юнгианското от всички фантастични произведения на планетата, е писано преди Ле Гуин да се запознае с творчеството на този гений. Тя си обяснява близостта на идеите с черпене от колективното несъзнавано (което подкрепя теорията й, че истинското фентъзи е движение навътре и надълбоко) и на мен ми звучи разумно и логично :). Две от есетата са преразказ на идеите на Юнг – чудесно представяне за читателите. Примерите от жанра, които авторката дава, се връзват идеално. Там е спомената и една приказка на Андерсен, която задължително трябва да си намеря – за един млад мъж и неговата сянка.

Паралелно със защитата на фентъзито, както вече писах, се прокрадват и разни абзаци, които критикуват научната фантастика. С всеки един от тях съм напълно съгласен: в жанра няма човески същества, жените са в ужасна позиция, съществува по-голям интерес към разни джаджи и изобретенийца, вместо към по-дълбоки идеи. Фантастиката може да е също толкова сериозна, колкото са социологията, философията и психологията, но, с малки изключения, не е. Направо давам цитат:

Science fiction has mostly settled for a pseudo-objective listing of marvels and wonders and horrors which illuminate nothing beyond themselves and are without real moral resonance: daydreams, wishful thinking, and nightmares. The invention is superb, but self-enclosed and sterile. And the more eccentric and childish side of science fiction fandom, the defensive, fanatic in-groups, both feed upon and nourish this kind of triviality, which is harmless in itself, but which degrades taste, by keeping publishers’ standards, and readers’ and critics’ expectations, very low.

Ако фентъзито (доброто такова) работи с истински митове, то фантастиката в голямата си част се задоволява с разни субмитове – такива са Супермен, русият герой, който убива лигавото извънземно, дъщерята на професора, която или слуша лекции от русия герой, или е непрекъснато спасявана от него, или всичко това накуп и след това изнасилена и т.н. Ако фентъзистът подражава на Създателя, то фантастът имитира съзиданието. Вторият е по-склонен да се заблуди, правейки се на Бог и затова по-често излиза несериозен.

Научната фантастика си няма и истински романи. И може би не може да има, защото не се интересува от човека. Истинският роман, според Вирджиния Улф, е портрет на едно човешко същество. Улф дава име на този човек – Мисис Браун. Ле Гуин с тъга отбелязва, че из коридорите на лъскавите космически кораби няма място за госпожата. Както и че дори и да се движат със свръхсветлинна скорост, фантастите няма да стигнат лелката, защото не знаят къде да търсят. Има и такива, които са започнали да я откриват, все пак – Замятин (автор на първият научно-фантастичен роман, според Ле Гуин), Филип Дик от време на време, Стърджън.

Може би днес нещата са леко обърнати – фентъзито е предимно това, което Ле Гуин през 1976 г. е описвала като несериозната фантастика. То се издава и се купува само защото е фентъзи. Неговите фенове са фанатични, инфантилни и слепи за недостатъците му. А пък фантастиката се е пооправила, но е емигрирала в онези тъмни ъгли на библиотеките и книжарниците, където преди 30-40 години томовете на Лорд Дансъни са чакали да бъдат преоткрити.