Пет романа на Робърт Силвърбърг...

... които трябва да бъдат преведени на български.

Страшно ме е яд на нашите издатели, които са се вкопчили в последния период от кариерата на Сълвърбърг и издават предимно книгите му, писани след 1980. Не че произведенията са слаби (е, "Зной в полунощ" е доста смотана) и не заслужават място на нашия пазар, но трябва да има някакъв баланс. Защото Силвърбърг не е авторът на "Замъкът на лорд Валънтайн", а създател на едни от най-сериозните психологически и социални фантастични романи в историята на жанра. Той е дълбок писател, смел и сериозен, а не просто майстор на перфектен фенфикшън по Джак Ванс. Ето защо Силвърбърг не е авторът на "Замъкът на лорд Валънтайн".

(ОК, в горното описание на историите за Маджипур леко преувеличих, нищо че като силно вманиачен фен на Силвърбърг ми е позволено: те са очарователни планетарни романси [сигурно има по-подходящ превод на planetary romance] с убедителни герои и впечатляващи описания на екзотични места и култури. Но не са нещо ново под което и да е слънце. А и това, че всяка история завършва като конфликт между хора и метаморфи [другите раси са предимно за цвят], в който метаморфите са лошите [самият Силвърбърг е искал да ги опише като такива, това не е просто мое тълкуване], определено не ми харесва. Да не говорим за трилогията за Престимион, където авторът прибягва до какви ли не трикове, за да ни убеди, че поредицата е всъщност фентъзи.]

Та значи... Пет романа от периода, в който буквално всяка книга на Силвърбърг е била номинирана за Хюго или Небюла, понякога и за двете награди едновременно, понякога две произведения едновременно (налагало се е Силвърбърг сам да си изтегля номинирани романи от надпреварата). Ето ги:

1. Dying Inside: писах вече за него. Тук. Мисля, че само една книга на света ми е по-любима от тази.

2. The Book of Skulls: скоро ще я филмират, така че, ако филмът е успешен, няма да има нищо страшно, мили издатели, да я пуснете на български между томовете на някой 23 000-страничен фентъзи епос. Историята: четирима студенти тръгват на road trip в търсене на тайнствено братство, за което се предполага, че е открило безсмъртието. За да се докосне до него групата на четиримата, от нея трябва да оцелеят само двама, третият да отнеме живота си сам, а четвъртият да бъде убит от приятелите си.
Едни казват, че романът е дарк фентъзи, други, че е хорър. Не е нито едно от двете, защото фантастичният елемент не е част от самия текст - той съществува евентуално, само ако читателят реши да повярва, че Братството на черепите наистина пази тайната на безсмъртието и може да го дарява на жадни за него студенти. Това не значи, че книгата не си струва. Напротив, рядко качествена е. Направо мейнстрийм. Четиримата герои са описани майсторски и на места си личи, че Силвърбърг е вкарвал автобиографични елементи. Стилът е на много високо ниво - книгата е едновременно академичен, свръхестествен и психологически роман, и перото на автора се движи със завидна увереност по всяка една от трите линии.

3. Thorns: ако To Open The Sky е официално първата книга на "новия Сивърбърг" - този, който изоставя списанията и приключенската фантастика в средата на '60те и се впуска в Новата вълна и Литературата, то Thorns е най-емблематичната за случилата се метаморфоза. Както подсказва заглавието, книгата е... неудобна. Не със скандални теми или експериментална структура, а с една болезнена откровеност, която се среща рядко във фантастиката. Thorns е историята за момиче на 16 години, което е майка на 100 деца, без никога да ги е виждало или докосвало, за бивш астронавт, който е обезобразен от извънземни, за един емоционален вампир и за "рожбите" на странните отношения между тримата. "Вампирът" не си знае парите и е зажаднял за нови усещания. Когато разбира за астронавта и момичето, решава, че ще е добра идея да ги събере, да направи всичко възможно между тях да възникнат някакви чувства и след това да пирува с родената от необичайната връзка любов.
Thorns е част от "трилогия" произведения, чиито герои са хора, насилствено променени от извънземни. Другите две са романът "Човекът в лабиринта" и разказът Flies.

4. Son of Man: най-експерименталният роман на Силвърбърг. 200 страници поток на съзнанието, пълен сюрреализъм, цели абзаци от прилагателни, безброй препратки към други произведения, съноподобна атмосфера. Един мъж от 20 в. се събужда гол на поляна в свят, който се оказва Земята след милиони години. Попада на група променящи формата и същността си същества, които го повеждат из чуждата планета, за да му покажат всички 'синове на човека', които са я обитавали през хилядолетията. Среща октоподоподобни, птицоподобни хора, андроиди и създания от енергия по пътя си към Извора на времето и своята саможертва с библейски оттенъци.
Труден за четене роман, но безкрайно красив. Иска ми се Силвърбърг да беше продължил да се развива в тази посока... Любопитен факт: Джеймс Типтри взима заглавието на класиката си Brightness Falls From The Air от Son of Man. А самото изречение при Силвърбърг е препратка към "Портрет на художника като млад", мисля, освен ако не е несъзнателна заемка :).

5. Tower of Glass: най-класическото като форма и идея от всички предложени дотук произведения. Един богаташ строи огромна стъклена кула, с помощта на която се надява да установи контакт с братя по разум. Строителите на кулата са андроиди с червена кожа и чисто човешки желания и стремежи. Кулата и контактът (който така и не се осъществява) не са сред централните теми. Историята се върти около отношенията човек-робот и баща-син (съответно, създател-създаден). Всичко е елегантно по силвърбъргски: няма морализаторстване, нито мелодраматизъм, написано е някак прецизно и може би затова стига надълбоко и остава. Както повечето неща на Силвърбърг.
Тук се появява устройсвото за смяна на съзнанията, което авторът използва и по-нататък в някои свои разкази.

Тези романи са все от втория период на Силвърбърг. Като изключим няколко разказа, българският читател познава само два романа от това време: "Човекът в лабиринта" и "Време на промени". Което е почти нищо.

Дребни, но яки

Снимка на седмицата на Пъблишърс Уикли е фото на Самюъл Дилейни :). Това е от събирането в памет на Октавия Бътлър в Ню Йорк.

А CNN имат статия за Робърт Хауърд на сайта си. Което ме подсеща, че е крайно време да прочета нещо за Конан от създателя му. Досега съм се сблъсквал само с наследници като Джордан например.

Обзор на голотата в научната фантастика :).

Работи разни

Първо: Нещо интересно се случва на нашия пазар - излиза книга на Андреас Ешбах. "Видео Исус" се казва и май е най-известната на автора. Той е немец и за него се заговори доста миналата година, когато в Щатите преведоха последния му роман The Carpet Makers (с предговор от Орсън Скот Кард). Имаше доста сравнения с Ле Гуин и като цяло положителни отзиви от критици и читатели. Разказва се за някакво общество, в което мъжете плетат килими от косите на съпругите си. Има и други работи, но това ме впечатли най-много и това запомних. Малко отзиви за четене: тук и тук.
Направи ми впечатление, че у нас "Видео Исус" излиза като трилър. Нищо чудно издателите да имат идея да го пробутат като едно от многото шифърът-на-леонардо-подобни заглавия, които човечеството чете тези дни.
И като стана дума за издатели...

Второ: Някой знае ли какво се случва с Бард? Поредната книга от Избрана световна фантастика изглежда ще е поредната неадекватна на името на поредицата. "Сивите" май е нещо като Досиетата X, с тази разлика, че сценаристите на сериала не твърдят, че са имали близки срещи с братя по разум, както казва този автор. Той поне се оказа някакво известно име, а не нещо като Чарлз Ингрид, чиито "Пясъчни войни" са световно неизвестни. Както и да е, проблемът тук не е в издаването на такива книги (и за тях си има читатели), ами в пускането им в поредица, която би трябвало да представя качественото или поне значимото в жанра. ИСФ на Бард беше великолепна в първите си 20-30 издания. От няколко години запада сериозно и вече не знам каква е логиката зад това странно издателско поведение: не е като да гледат само бестселър класациите, защото не биха пуснали Ингрид и Хюз; не е като да гледат само суперевтини авторски права, защото от време на време издават нещо по-така (Строс, Морган)... Много странно.

И трето: Сега в Щатите излиза първата книга от цикъла Еа на Дейвид Зиндел. Британското издание на романа (от 2000 г., мисля) е към 800 страници и е в два тома. Американското е съкратено с 400 и се събира в един... Какво толкова е махал и защо? "Падналите богове" на същия автор беше едно от попаденията на Бард, между другото. Жалко, че не доиздадоха Реквиема. Поне има ентусиасти и верни фенове, което ме кара да мисля, че Зиндел не е от загубените за българския читател автори. Какъвто е Джийн Улф :(.

Dhalgrenesque & Ballardian или Естетика на бедствието

Бедствието е стар познат на четящите фантастика. В рамките на жанра, идеята за света, сполетян от бедствие, се ражда някъде в края на 19 в. (Енциклопедията на фантастиката сочи разказа The Star на Хърбърт Уелс като един от първите примери), после затихва за известно време, след това, върната от двете Световни войни в мечтите и кошмарите на човечеството, преживява нещо като Ренесанс през '50те години на 20 в. и достига върха си (както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието на произведенията, които я разглеждат) през '60те и '70те. Напоследък темата се е поизместила от литературата в киното (благодарение на възможностите, които дават специалните ефекти), но все още най-добрите примери в жанра си остават бедствията, видели бял лист, а не (поне засега) бял екран.

През '60те години за първи път бедствието е описано не като абсолютното зло, от което да се бяга, което трябва да бъде предотвратено, което трябва да бъде обяснено (научно) и описано така, че идните поколения да го запомнят и да направят всичко възможно да не повтарят старите грешки, а като пространство за изследване на вътрешния свят на модерния човек. Бедствието се превръща в отражение, огледален образ на това, което е в нас и което можем да видим само чрез катастрофалните му прояви. За мен то е нещо като сянка на съвремнния свят и начин на живот и, следователно, вечен наш спътник. Или като манифестация на деструдо - енергията на Танатос (другият на гон, с който се раждаме). Въпросната лека промяна в отношението към бедствието във фантастичната литература се случва на страниците на произведенията на авторите от Новата вълна, които, наред с другите експерименти, си позволяват да видят и опишат красотата на феномена, желанието на човека към него, очарованието на кошмара. При някои е било самоцелно (както днес е в повечето романи на ужаса), другаде - толкова дълбоко и сериозно, че чак пленително. Първите не ме интересуват много - начинът, по който те експлоатират проблема е много близък до този на Холивуд (с три думи: екшън и зрелища) - но вторите са ми особено любими. Те са създателите на най-добрата социална и психологическа фантастика на английски език. (Ако някой знае за рускоезична фантастика по този въпрос, която да дълбае по-надълбоко и да е писана преди Чернобил и 1989 г., нека сподели; ще съм много благодарен.)

Реших да понатоваря този постинг с няколко снимки и затова в същинската му част, освен, че ще пиша за красивите работи на Балард и Дилейни, основно ще давам линкове към отражения на образите в тях в реалния свят.

През септември миналата година за първи път от 2001 г. насам отново се заговори за предсказателната сила на Dhalgren. На 11.09.2001 първото изречение на романа (to wound the autumnal city) се превърна в най-удобния начин да опишеш случилото се по-поетично. Дори една от антологиите с есета и разкази на очевидци бе озаглавена така. Когато Катрина потопи Ню Орлиънс, из форумите за фантастика и блогосферата заваляха постинги, сравняващи сполетялото Белона (градът от романа на Дилейни) с това, което дават по новинарските емисии. Появи се и статия, която описа нещата най-добре. Нароиха се и линкове към снимки - повечето още могат да се намерят при търсене в Google Images. Една от тях обаче силно ме впечатли и я запазих. Тази:


Това е снимката, която най-силно свърза реалното събитие с фантазията на Дилейни в едно. След това чух няколко репортажа, които все едно цитираха пасажи от книгата (особено за бавещата се Национална гвардия и вилнеещите мародери и изнасилвачи), но снимката си остана най-впечатляващата точка на пресичане.

Преди около две седмици, докато разглеждах снимките на sofiascape попаднах на нещо много близко до британската корица на Dhalgren, но от София. Ето го, дело на kuts. Тук няма бедствие, нито дори усещане за предстоящо такова (макар че това си опира до лична интерпретация), но определени аспекти на Града, неговите блянове и страхове, ги има във всеки град на планетата и тази снимка е уловила нещо от урбанистичния апокалипсис.

А докато пишех настоящия постинг, се сетих за една моя снимка от преди близо 3 години. Ето и нея:

by armydreamerr
Това е в галерията Тейт, Лондон. Фотото не е много сполучливо, защото не успях да застана точно срещу "слънцето", но поне насядалите долу хора и отраженията им горе се виждат. И тук бедствието не се вижда, ами е по-скоро латентно (най-вече, защото при мен предизвиква асоциации, наред с всичко останало, и с Козлодуй :)), но за сметка на това снимката е добра връзка с образите от произведенията на Балард - другият голям 'бедствен' писател, който като нищо би показал началото на края като симулация на слънце в огромен хамбар в центъра на модерен град :).

Той започва кариерата си с няколко романа за бедствия (The Drowned World, The Drought, The Crystal World), но визията му изкристализира в по-късни произведения, като Crash и "Империя на слънцето" (автобиографичен и описващ най-голямото бедствие на 20 в. - Втората световна война). Балард търпи доста критика в Щатите заради героите си, които не само не се противопоставят на бедствието, ами са и в нещо като същз с него. Те намират себе си в образите на обезлюдени сгради, празни басейни, потрошени коли около тях. Това явно е било в силен разрез с възгледите на американския фендъм по онова време.

Понеже от съвсем скоро думата ballardian е официално част от съвременния английски език, не беше трудно да намеря снимки, уловили онези пейзажи в модерния свят, които описва прилагателното. Във Flickr има цяла група J. G. Ballard, където могат да се видят страхотни неща. Някои от най-впечатляващите:
една

втора

трета

Последната е най-балардската снимка, която съм виждал. Няма друга такава. Четете разказите и романите му, за да разберете защо :).

И накрая малко за фантастичните филми, нищо, че по-горе съм ги отписал като несериозни:
По Балард е правен и един от горе-долу добрите филми, които успешно улавят и оплитат в едно бедствието, града и желанията и страховете на жителите на града - "Катастрофа" на Кроненберг. За друг не се сещам в момента. Догодина се очаква нов нов филм по Балард - High-Rise (действието се развива в един небостъргач). Може би "Времето на вълка" на Ханеке влиза в категорията, но там градът почти отсъства.

Нови романи: 2006-2007

Следващите 12 месеца се очертават доста интересни откъм нови заглавия.

Джеймс Балард ще издава нов роман през септември. В Kingdom Come, както пише на Amazon, авторът се пита дали консюмеризмът може да се превърне във фашизъм. Нищо неочаквано от Баларад, който още от Crash и The Atrocity Exhibition си задава въпроса. Сега му е отделил цял роман, в който, отново според Amazon, имало пусти магистрали, странни шопинг-молове, имигрантски общности, улични бунтове, хулигански банди, медии, политика, спорт в една дистопична Британия... Класически Балард, с две думи. На мен ми звучи страхотно и Kingdom Come е втората най-очаквана книга тази година след...

Nova Swing. Nova Swing! Nova. Swing. Яко заглавие. Хем кратко, хем носи солидна част от историята на поджанра си, космическата опера. Авторът е М. Джон Харисън, който преди няколко години се завърна към фантастиката след 25-годишно отсъствие, за да покаже как се пише фантастична литература, която е едновременно фантастична и литература. Много добре го показа, чак изключително добре, с романа си Light - моята любима НФ книга от последните 5-6 години. Nova Swing е история от същата вселена, но май няма да е пряко продължение. Излиза ноември.

Тогава ще се появи и дългоочакваният и неколкократно отлаган нов роман на Мери Джентъл за алтернативната вселена, в която се развива действието на класиката Ash: A Secret History. Illario: The Lion's Eye трябваше да излезе в началото на миналата година, но по необявени причини го отлагаха два пъти. Ще видим дали през ноември няма да има трето отлагане. Ако от Gollancz са суеверни, като нищо ще го чакаме януари 2008.

Джийн Улф най-накрая ще завърши трилогията за Латро (войникът от Древна Гърция, над когото тегне проклятието да помни всичко само по 24 часа, но пък може да вижда и общува с всички същества и богове, познати ни от митологията на южната ни съседка), започната в средата на '80те. Есента Tor ще публикува Soldier of Sidon. Засега знам единствено, че книгата има псевдонаучен предговор :). Това ми е достатъчно. Не се съмнявам в Улф. Който се, не разбира ;).

В началото на 2007 Чайна Мивил ще пусне нов роман. Un Lun Dun е готино заглавие. Кара те да се чудиш какво значи и за какво ще разказват думите след него в новата книжка. Понеже няма да е история за Бас Лаг, както авторът бил казал, романът сигурно ще е градско фентъзи (за Лондон?) като дебюта му - King Rat. Изречения в постинги на разни върли фенове на Чайна разнасят из Нет-а слухове, че Un Lun Dun щял да бъде Книгата, Шедьовърът, Ощенещоготинотам, което нито един от предишните му романи не беше. Ще видим. Не съм огромен фен на Мивил, но го следя с интерес. Има потенциал да стане един от Големите (щом съм почнал с главните букви).

Има и още – сборник от Силвърбърг, повест от Олдис, книга с любимите текстове на Муркок (не негови неща, а все от други автори), сборник от Танит Ли... От популярните и обичани у нас автори, гледам Бюджолд ще има нова книга – някакво фентъзи, Beguilement, част от поредица, сигурен съм, което, и в това съм сигурен, ще видим на български много преди някой фантастичен роман на Джеймс Балард, например. Алистър Рейнолдс (много скучен този писател!) също. Симънс готви някакъв трилър. Направо вижте тук.