Пети декември 2006

Тогава излиза новият роман на Томас Пинчън. Заглавие: Against the Day. Обем: 992 стр. Ще става въпрос за... Последното никога не е съвсем ясно при Пинчън, но самият той (или някой друг) е написал следното на Amazon:

Spanning the period between the Chicago World's Fair of 1893 and the years just after World War I, this novel moves from the labor troubles in Colorado to turn-of-the-century New York, to London and Gottingen, Venice and Vienna, the Balkans, Central Asia, Siberia at the time of the mysterious Tunguska Event, Mexico during the Revolution, postwar Paris, silent-era Hollywood, and one or two places not strictly speaking on the map at all.

With a worldwide disaster looming just a few years ahead, it is a time of unrestrained corporate greed, false religiosity, moronic fecklessness, and evil intent in high places. No reference to the present day is intended or should be inferred.

The sizable cast of characters includes anarchists, balloonists, gamblers, corporate tycoons, drug enthusiasts, innocents and decadents, mathematicians, mad scientists, shamans, psychics, and stage magicians, spies, detectives, adventuresses, and hired guns. There are cameo appearances by Nikola Tesla, Bela Lugosi, and Groucho Marx.

As an era of certainty comes crashing down around their ears and an unpredictable future commences, these folks are mostly just trying to pursue their lives. Sometimes they manage to catch up; sometimes it's their lives that pursue them.

Meanwhile, the author is up to his usual business. Characters stop what they're doing to sing what are for the most part stupid songs. Strange sexual practices take place. Obscure languages are spoken, not always idiomatically. Contrary-to-the-fact occurrences occur. If it is not the world, it is what the world might be with a minor adjustment or two. According to some, this is one of the main purposes of fiction.

Let the reader decide, let the reader beware. Good luck.

--Thomas Pynchon

Against the Day е първият роман на Пинчън от Mason & Dixon (1997) насам и шестият му въобще. Най-известната му книга е Gravity's Rainbow, която е номинирана за Небюла. Романът му The Crying of Lot-49 е преведен на български (май). Това е малка, странна книжка с главна героиня на име Едипа, която разбира за съществуването на тайна система за пощенски услуги (както и за много други неща). Хакери на човешките души на Иван Попов е много близко като атмосфера произведение до Пинчъновото.

Пинчън не се появява никъде, не дава интервюта и не приема връчените му награди. Миналата година обаче даде гласа си за два епизода на The Simpsons, в които той е един от героите (с хартиена торба върху главата :)).

Още инфо: Pynchonoid

P.S. Against the Day веднага се нарежда сред най-очакваните романи на тази и следващите години, заедно с Kingdom Come, Nova Swing и новият Дилейни. Публикуването на първия роман на Филип Дик също.

Edit: Статия за Пинчън на български.

Разказите

Не чета много разкази. Предпочитам романи и повести и все отлагам прочитането на сборниците, които имам. А странното е, че разказът е основна форма във фантастиката - така е тръгнал жанрът (такъв, какъвто го познаваме днес), от страниците на списанията от края на '20те години на миналия век, така върви и до днес. Списанията още ги има, ежегодните антологии са традиция, голяма част от авторите се изявяват предимно в късата форма. Фантастиката е едно от малкото места в света на литературата, където разказите все още се срещат. Преди 1-2 години в Англия имаше кампания за спасяването на кратката форма :).

Написването на разказ е много по-трудно от написването на роман. Това май са думи на Артър Кларк. Съгласен съм, особено ако става въпрос за къс разказ. Една, две, три, четири странички са толкова ограничено пространство, че трябва да си много добър, за да се вместиш ефектно е него и да оставиш идеите си за по-дълго в главата на читателя. Това го могат толкова малко творци, че даже в момента не се сещам за имена. Анджела Картър може би. Не се сещам и за много силни кратки разкази, но това се дължи до голяма степен на факта, че не ги чета - трудно ми е да повярвам, че 2000 думи ще си заслужават наистина прочитането. В крайна сметка, О'Хенри е един и той не е фантаст.

От 'нашите' хора има трима, които смятам за истински майстори на разказа - Теодор Стърджън, Робърт Силвърбърг и Харлан Елисън. В първия брой на фензина Starlighter има страхотна статия за последния. Най-хубавото е, че е първата част от впечатляващ обзор на творчеството на тазгодишния Гранд мастър. Елисън наистина е изключителен. Всеки път го чета с отворена уста. Любимият ми сборник е колекция от разкази за бедствия и катастрофи (във външния и вътрешния космос) - Approaching Olivion.

Подобно е и със Силвърбърг. Не знам дали има област от фантастиката, която да не е засегнал в разказите си и проблем, който да не е разгледал. Стотици кратки произведения, от които само малка част не са на ниво. Любимият ми негов разказ е Dancers In The Time-Flux, следван от Passengers. Първият е посещение на вселената от романа Son of Man, а вторият описва бъдеще, в което извънземни използват телата на хората за няколко дни, след което ги оставят незнаещи какво са правили и къде са били, докато са носили 'пъниците' си. Доколкото знам, Финчър, който е страхотен режисьор, е откупил правата за филмиране на Passengers, но не знам дали някога ще се захване с проекта. Друг интересен разказ - Multiples, който разглежда темата за множествената личност - също очаква филмиране. Вече има един филм по разказ на Силвърбърг - смотаната комедия Amanda and the Alien, но той е жалък опит да се пренесе особения хумор на произведението във второразряден филм. Може да се намери из нашите видеотеки, а и по кабелните го дават често. Който издържи до края, ще види самия Силвърбърг като участник в телевизионно шоу :).

Теодор Стърджън. Не знам какво да пиша за него, той трябва да се чете. Отново и отново. Из нашите форуми често говорят за Саймък като за най-човечния, най-емоционалния и най-топлия автор. Виждам тези топлина и емоция основно на повърхността и винаги някак нереални. В произведенията на Саймък няма истински човешки същества, ами нещо като желание и стремеж към истинското човешко същество. За да се изясня и да не звуча така категорично, ще кажа, че по отношение на хората Стърджън е реалист, а Саймък по-скоро утопист. Аз предпочитам първото, макар че литературата има голяма нужда и от двете. Та, в разказите на Стръджън виждам онези обикновени, несъвършени хора, които са такава рядкост във фантастиката. Онези, които не решават проблемите на човечеството с формули и калкулатори, а търсят себе си. Колко американски фантасти от 40те и 50те години са си позволявали да пишат за пияници, престъпници, хомосексуалисти, комунисти, жени, деца в произведенията си? Колко от тях са показвали човешкото в героите си във всичките му разцветки и с всичките му сенки? Един. Когато казват, че Стърджън е бил първият наистина литературен фантаст, критиците имат предвид не само стила му (който е, според мен, един от 3-4 върха в англоезичната фантастика), но и отношението му към героите и погледа му към света. Те са били като в произведенията на 'сериозните' автори - без украси и блещукащи машинки, без пипала и непобедими до предпоследната страница злодеи. Разказите на Стърджън вече са събрани в десет тома, всеки с предговор и послеслов от известни имена в жанра (от Хайнлайн през Силвърбърг до Улф и Дилейни). Нашето издателство "Абагар" започна да ги пуска на български, но силите му стигнаха само за два тома - първи и трети. В първият, "Върховният егоист", се вижда ранният Стърджън: съвсем леко фантастичен, но все така интензивен. Трети том , "Гибелдозер", е с по-класически и популярни произведения. Там са някои от разказите, на които автори като Стивън Кинг и Кърт Вонегът са основали кариерите си. Любимият ми разказ на Стърджън е Slow Sculpture. Преведен е на български като "Бавно ваяние" и за мен е най-красивият разказ в жанра.
(Когато по-горе написах, че на "Абагар" не са им стигнали силите да издадат целия Стърджън май не бях съвсем точен. По-скоро не е имало интерес към него. В нет-а може да се намери превода на The Dreaming Jewels ("Сънуващи кристали"), който чака публикуване от поне десетина години...)

И накрая още две имена, непознати у нас: Хауърд Уолдроп и Тед Чианг. Те са новите майстори на разказа. Творят само в тази форма и според общото мнение са изключителни. Чианг пише от 15 години и има десетина разказа. Почти всеки е награден и май всички са номинирани за един или два от много призове в жанра. Преди около 3-4 години издаде единствената си книга с разкази, Stories of Your Life and Others, чието съдържание я беше направило класика преди сборниците да влезнат в печатниците. Той и Дилейни държат рекорда за най-млад автор, награден с Небюла - и двамата са на 23 г., когато им връчват наградата. Ето един негов разказ: Understand.

Уолдроп е особен автор с особен стил :). Сайтът му е интересен предлага линкове към негови разкази, сред които класиката The Ugly Chickens.

Нощната лампа на Джак Ванс

Тези дни четох Джак Ванс и за пореден път останах удивен от този писател. С всяка следваща книга виждам като все по-логични думите на почитателите му, според които той не пише фантастика, а някакъв друг вид литература. И наистина, остроумните диалози, проблемите на героите, описанията, пищният език, странните общества от неговите романи идват като че ли не от бъдещето, а някъде от световете на литературата на 19 в. Ванс е много по-близко до Достоевски, Харди или Джейн Остин, отколкото до Азимов или Хайнлайн. Night Lamp е само потвърждение на това.

Основната й тема, както при повечето фантастични романи на Ванс, е пътят към възмездието. Този път обаче, главният герой стигна твърде далеч, а 'злодеят' плати незаслужено висока цена. Точно това ме удиви. Приемам го по-скоро като плюс, отколкото минус, въпреки че затворих книгата възмутен от Джаро Фат, баща му и любимата му Скърл Хутсенрайтър. Всички останали плюсове бяха очаквани: стилът на Ванс е все така размазващ и все още изграден с помощта на предимно най-нискочестотните в английския език думи, интересни неологизми и невероятно забавни бележки под линия, цитати от енциклопедии и философски трудове. Night Lamp излиза през 1996 г., пет десетилетия след началото на кариерата на Ванс, и ексцентричността и екстравагантността са все така живи, както са били и в началото на '50те.

Има и минуси, разбира се. Романът не е стегнат и достатъчно фокусиран. На не едно и две места историята се отклонява и мотае в продължение на доста страници из нямащи много общо с основната сюжетна линия пространства. Това са главно описания на странни общества и необичайните им ритуали. В повечето случаи е интересно, но като цяло е натоварващо. Първата половина от близо 400 страничното произведение е отделена на социалния живот на планетата Галингейл, където израства главният герой след като семейство антрополози го спасява от смърт от пребиване и го осиновява. Съвсем малко от тази част на историята има значение за втората половина на разказа, където всъщност започва истинският сюжет.

Историята накратко: Джаро Фат не помни нищо от миналото си. Когато осиновителите му го намират, той е изплашено и полуживо дете, което съвсем скоро е загубило майка си и чува странен глас в главата си. Единственият образ, който е останал в паметта му, е този на мъж с блестящи като четиривърхи звезди очи. Джаро знае, че това е убиецът на майка му и неговият евентуален преследвач. Оказва се, че това не е съвсем така. Годините минават, злодеят не се появява, а миналото на Джаро продължава да тъне в мрак. Интересното е, че читателят разбира кой всъщност е убил майката (и по колко жесток начин) още на 20 страница, когато Ванс отделя няколко абзаца, за да ни каже, че е нормално Джаро да 'изключи' след като е станал свидетел на подобна сцена. Няма да издавам убиецът (това дори и героят, извършил злодеянието, не го разбира), защото важното в случая е, че възмездието се оказва не чак толкова оправдано, както е в другите романи на автора. Обикновено героите на Ванс губят страшно много по пътя към отмъщението и поемат по него след като вече са били лишени от много. Как се чувстват и какво се случва във вътрешния им свят почти никога не достига до читателя. Ванс не пише психологически романи. В Night Lamp Джаро Фат не само губи почти всичко - истински родители, осиновители, брат, роден дом, но и наказва прекалено тежко останалите. Никъде не се казва, че е стигнал твърде далеч или че е заслепен, но аз не останах с друго впечатление. Цялата драма се разиграва на истинския роден свят на Джаро и майка му - планетата Фейдър, обикаляща Нощна Лампа. Това е самотна звезда на края на цивилизацията, открита преди хилядолетия от група биолози, които се установили там завинаги. Експериментите им довели до разделянето на обществото на четири групи: странни аристократи, които не работят и живеят в приказно красиви, но западащи, палати; диви получовешки номадски племена, наречени Локлор; изкуствено създадени хуманоиди - Сейшаний, които вършат цялата работа на планетата; призрачни създания, обитаващи криптите под замъците, а понякога и самите замъци. Обществото е изолирано, потънало в странни привички и водено от не по-малко странна естетическа философия. Но самата драма се корени в съвсем близка до нашата реалност причина: финансови злоупотреби. И това е единственото сигурно и доказуемо прегрешение на Асрубал, главният лош, който в края на романа загубва живота си при особено интересни обстоятелства.

Night Lamp е един от последните романи на Джак Ванс и май последният със сюжет - за следващите му два, Ports of Call и Lurulu, казват, че били просто разходка из Gaean Reach (вселената, в която се развиват почти всичките му фантастични произведения). Сигурен съм, че това е и най-интересната му книга от романите за Принцовете демони насам. Не бих я препоръчал на начинаещи вансианци, но не мога да си представя дългогодишен почитател на автора, за когото особената в морално отношение история да не представлява интерес.