Непреведеният Франк Хърбърт: 2

едно

The Soul Catcher: Това е единственият нефантастичен роман на Франк Хърбърт. Някои го водят фентъзи, но много малкото фантастични елементи, неголямото им значение в историята и факта, че ги забелязваме през очите на герой в променено състояние на съзнанието, говорят най-много за магически реализъм. Почти съм сигурен, че Хърбърт няма по-подценен роман. Всички отзиви, които съм чел за него, са изцяло положителни, но произведението и до днес остава пренебрегнато и май от трийсетина години е извън печат. Жалко, защото историята е изключително силна и много убедителна. Интересно е, че няколко години след публикуването на Soul Catcher, Америка става свидетел на почти идентична на описаната в романа история. А тя е: сестрата на главния герой (индианец, студент) умира след брутално изнасилване от бели и той решава да отмъсти за всички зверства на белия човек, като призове Ловеца на души (дух на смъртта от вярванията на неговото племе) и стане изпълнител на волята му на земята. За целта отвлича Невинен (12-годишно момче), когото да принесе в жертва. Следва пътешествие из резерватите и горите на Северна Америка, по време на което жертва и похитител изграждат изключително силна връзка помежду си. Краят е много силен. Има и много екшън – преследване, престрелки, агенти на ФБР и бойно настроени индианци.

Direct Descent: Доста слаб роман, сглобен от по-ранни разкази, който Хърбърт публикува някъде между The Jesus Incident и Бог Император на Дюна. Нямам идея защо. Не че историята е лоша, просто не е за толкова голяма форма. Земята е нещо като огромна библиотека, хранилище на знанието на разселилото се из звездите човечество. Обитателите й са мирни библиотекари, а цялото място силно напомня за индиански резерват. В един момент на планетата пристигат военни, които искат да използват натрупаното знание, за да водят война. Отново интересно решение на края на романа, което ме изненада приятно. Стилът е съвсем прост, има много пряка реч

Man of Two Worlds: Роман, писан в съавторство с Брайън Хърбърт – бездарният син на Франк. Книгата е с интересна идея, но реализацията й е отчайващо слаба. Това се дължи изцяло на факта, че 90% от произведението е написано от Брайън. На баща му са оставени няколко кратки глави, които се разпознават лесно. Вселената от Man of Two Worlds е дело на всемогъщата раса Дрийн. Това са същества, които могат да превръщат мислите и фантазиите си в реалност и така са създали всичко около света си, Дрийнор. Включително Земята. Нашата планета се развива бързо и бурно. На път е да открие как се пътува из звездите със скорост, надвишаваща тази на светлината, а това не е добре, защото така Дрийнор ще стане достъпен за несъвършените и противоречиви човешки същества. Човекът от заглавието е земянин, в който попада един млад Дрийн след като корабите на двамата се сблъскват по погрешка. Всъщност, не е точно сблъсък, защото Дрийнът се движи из космоса, пренасяйки се мигновено от точка в точка и една от точките се оказва главният герой и неговия кораб. Следва позната на почитателите на фантастиката история за две същества в едно тяло, която е била развивана по-добре от други автори. Плюс доста екшън и разни други клишета. Главният герой е като взет от много слаба книга на Хари Харисън, а извънземният е нещо като дрийнорския Холдън Колфийлд - комбинацията е плачевна. Главите, писани от Франк Хърбърт, са тези, чието действие се развива на Дрийнор. В тях се говори за политика, религия, съзнание и други любими на любимия ни писател теми. Дрийнорците са мъдри, мързеливи и не особено динамични, но главите с тях са най-хубавото нещо в тази книга.

За градовете призраци

127 странички ги глътнах за има-няма месец. Ален Роб-Грийе е изрод и не мисля, че скоро ще чета нещо друго от него. Прекалено анти е за моя вкус. И аз обичам хаос и фрагментарност и, най-вече, отразяващи гладки повърхности, но в Топология на един град-призрак всичките тези неща са прекалено много. А под тях... под тях очаквах да няма нищо (нали това, според разбирачите, е постмодернизмът, в крайна сметка ;)), но очакванията ми не се оправдаха. А щеше да е хубаво да се оправдаят – 1. за да вярвам и следващия път на въпросните разбирачи и 2. защото съдържанието на този кратък представител на френския нов роман не ми хареса. Въобще.

Всичко е една фантазия, болна и мъглява, често отблъскваща, понякога красива. Някакъв град е нападнат, разграбен и опустошен. Сега сградите му са само скелети и повечето от тях са сцени за унизителни ритуали: войниците нападатели (всъщност въображението на главния герой, доколкото такъв има) изнасилват и избиват млади момичета. Последните са малолетни. В града има храмове на някакъв бог на удоволствието, а момичетата (всъщност само едно, размножено в обсебеното съзнание на главния герой от безброй огледала) са въплъщения на богинята Ванадея. Примерно. Актовете на изнасилване и убийство не са част от описанията – те са винаги станали, когато читателят стига до тях. Много често явяващ се детайл е червената локва, която се разширява върху плочите (това е цитат); подробните описания на голи тела на момичета и вътрешности на сгради (коридори, стаи, легла, тоалетки, гърнета) – също са на всяка крачка. В романа има само обекти и нищо друго.

Едно не може да му се отрече на Роб-Грийе: може да пише. И да прави препратки към други свои произведения. Най-често, според бележките под линия, към “Воайорът”. Последната глава на Топология... е първата на някакъв друг роман на автора. Други част от текста са излизали по разни списания или към албуми с фотографии на Дейвид Хамилтън.

Странна малка книжка.

(Роб-Грийе го прочетох, защото е повлиял доста на някои автори от Новата вълна, най-вече на Брайън Олдис за романа му Report On Probability A)

Томас М. Диш: За НФ

Томас Диш има четири книги с критика. Две от тях са посветени на голямата му страст и областта, в която се изявява най-много в последните години - поезията. Другите две се занимават с жанра, от който тръгва кариерата му и в който Диш заема особено място - научната фантастика. Нямам представа от есетата му върху съвременната поезия, чел съм само някои от стиховете му (доста от тях могат да бъдат намерени на блога му), но по-миналия месец се запознах с последната му книга с критика, On SF, която определено заслужава отделен пост.

Преди On SF Диш издава The Dreams Our Stuff Is Made Of. Книгата печели Хюго и Локус и предизвиква много бурни дискусии. Причината е крайният субективизъм на Диш и прекалено смелите му заключения, както и някои леки неточности. Основната идея на The Dreams... е, че фантастиката е жанр за незрели хора, много близко до детската литература и далеч от тази за пораснали. Американските фантасти са лъжци, шарлатани (но тук свършват приликите между Диш и Лем). И понеже Америка и народът й обичат да бъдат лъгани, научната фантастика процъфтява отвъд океана. В книгата са казани добри думи за "феминизма" на Ле Гуин, "фашизма" на Хайнлайн, "расизма" на същия, мормонските страсти на Орсън Скот Кард и други. Така е и в On SF. Разликата е, че първата е един обширен труд, подчинен на една идея, а втората е сборник с издавани в различни години и в различни списания и книги есета, статии и анализи. И двете са еднакво забавна комбинация от смели изказвания, хумор и, което ми хареса най-много, интересни психологически, икономически и философски анализи на феномена, наречен фантастика.

Това е втората книга с НФ критика, която чета тази година. Предишната беше The Language of the Night на Ле Гуин. Макар че Диш и Ле Гуин са до голяма степен 'колеги' по отношение на стил, идеи и изисквания към жанра, есетата им са доста различни и има малко място за сравнение. Текстовете на Ле Гуин са много по идеологически натоварени (феминизъм, юнгианство, марксизъм, дао, мао, буда и т.н.), докато Диш е пълен нихилист и циник. Общото е, че и двамата говорят доста за стила като задължителен за качеството на произведението. Ле Гуин го определя като гласа на автора и по-този начин го изкарва на преден план по важност. Диш е абсолютно категоричен: няма ли стил, няма литература (а така!).

Единственото изключение за него е Филип Дик, който не може да пише много добре (факт), но за сметка на това е гениален :) (факт). На Дик е отделено доста внимание. В On SF са включени предговори и послеслови към произведения на Дик. Диш проследява развитието на автора на Сънуват ли андроидите електроовце? от първия му роман (The Solar Lottery, описан от Диш като "най-добрата книга на Алфред ван Вогт") до по-късните и зрели произведения като Трите стигми на Палмър Елдрич и творбите му от '70те. Обърнато е внимание на всичко - от авторите, които са оказали влияние върху Дик, до икономическите и културни фактори, които обясняват успехите, неуспехите, мястото му в жанра и извън него.

Добри думи има и за Джон Кроули и неговия брилянтен роман Engine Summer, както и за все още недовършения квартет Aegypt. За Джийн Улф и Книгата на Новото слънце също (но те не заслужават други :)). Тук има някои интересни разсъждения за политиката на издателите и за разминаването между корица и съдържание, очаквания на читателите и предложеното от Улф. Статията е писана веднага след първото издание на Сянката на Инквизитора, което в САЩ е с конаноподобна корица (а пък в Англия със страхотната рисунка на Брус Пенингтън).

Цяла една част е посветена на Майсторите в жанра - Азимов, Кларк, Бредбъри. Нито един не е любимец на Диш, а Бредбъри е направен на нищо. И то с примери. Не че на мен ми трябва много по този въпрос - за мен Рей е може би най-надцененият фантаст на планетата - но ми беше странно да чета как Бредбъри, поетът, не може да пише. Но имаше примери. Ужасяващи. Диш задава и един много важен въпрос в тази част (по повод късните романи за Фондацията): Как, за Бога, може да продължаваш да наричаш Азимов, в чиито произведения няма човешки същества, визионер на фона на зрелите Дилейни, Олдис и Ле Гуин? (мелодраматичната нотка е от мен, б.а.)

Включена е и много интересна статия за Лем и неговата книга с критика на американската фантастика. Според мен, в Microworlds (книгата на Лем) има повече информация за Лем като човек, отколкото за състоянието на американската фантастика. Диш го потвърждава, като дава интересни факти: Лем е чел книгите, на базата на които е направил изводите си (някои от тях близки до тези на Диш), на френски; книгите са му били избрани и пратени като списък от друг човек (неговият агент в САЩ); броят им е бил около 60; онази известна фраза за Дик (единствен магьосник сред шарлатани) се родила след прочитането на едва 4 романа (от 40; това са 10 %). Това обяснява защо Лем се чуди кой автор трябва да представлява Новата вълна (Спинрад ли, Дилейни ли) и си мисли, че Riders of the Purple Wage е по Одисей на Джойс, когато една от главите на повестта се казва Finnegan's Fake! Fake, я. Но Лем е велик писател (това съвсем сериозно). Явно не е сериозен литературен критик.

В On SF са включени и две от най-ценните есета в жанра - The Embarrassments of Science Fiction и The Further Embarrassments of Science Fiction. Първото ми е много любимо, защото рисува т.нар. Златен век така, както и аз го виждам - 99% инфантилни и лошо написани текстове и 1 % Стърджън. И съвсееем малко Вогт :). То е и нещо като първа версия на The Dreams Our Stuff Is Made Of. Второто пак се занимава с грешките и изхвърлянията на авторите от жанра, но този път на прицел са самозабравилите се експериментатори от Новата вълна. Има интересна критика на Балард, който е един от любимците на Диш.

Доста място е отделено за Уитли Страйбър. Текстовете за него са най-забавните, защото са пълна гавра с автора на "Сивите" и преживяванията му като отвлечен от извънземни. Диш дори цитира абзац от много ранен хорър-разказ от все още неотвлечения Страйбър, който е едно към едно с описание на момент от "реална" случка на един от корабите на сивите човечета. Наистина забавно.

Диш е обърнал внимание на много неща - от портрет на средната класа в Америка, която го чете и чиито фантазии и мечти са обслужвали книгите от златния век, през любимите митове на фендъма и авторите (за надареното дете, за спасителя, за 'елита', който разбира света и вижда накъде е тръгнал по-добре от 'масите'), до всичко, което отличава жанра и общността от останалия свят на литературата. Няколко есета разглеждат фантастиката като религия - тук Диш е плашещо убедителен с примери от разни сбирки и Уърлдкон-и. Човекът е обърнал внимание дори на скоростта, с която четат феновете: ако искаш да останеш голям фен, четеш страшно бързо и страшно много (друг е въпросът какво ти остава в главата). И после Джон Клът се чуди защо в жанр, който е толкова богат на всевъзможни награди, Диш не е получил нито една от големите :).

On SF е сериозен сборник, макар и леко краен и твърде субективен на моменти. Но пък точно това го прави ценен - защото идва от човек, роден и израснал с жанра.