Водка с лед

ЛЕД на Владимир Сорокин се чете за отрицателно време и с голямо удоволствие. Макар че книгата, с триумфа на формата над съдържанието, със стилистичните игри и на моменти самоцелните сцени със секс и насилие, може да мине за типичен пример за всичко-което-не-харесваме-в-постмодернизма, творението на руския колега на Пинчън, Барт & Co. е сериозен и интересно поднесен коментар върху нацизма, механизмите му и последствията от него.

Романът се състои от три части. И трите са напълно различни една от друга.

Първата е поредица от трескави диалози, много екшън и няколко странни сцени. Тук абсурдното, сюрреалистичното и ежедневното си играят на гоненица в калейдоскоп от сцени, някои от които са ни до болка познати (мутри, проститутки, скинари, ежедневие в панелки), а други не чак толкова (тайни общества, които събират членовете си като ги млатят с огромни чукове в сърцето, докато то не проговори, изричайки истинското име на бъдещите братя и сестри; "разговори" между събудени сърца, които са по-силни като преживяване от всяко друго на света).

Втората част е мемоар. Една селянка разказва. С много отклонения, на диалект и страшно увлекателно. Историята на Русия от Втората световна до наши дни е предадена, заедно с тази на тайното братство. Тук разбираме за идеите му и защо то търси 23 000 руси и синеоки мъже и жени, както и за какво са им чуковете, чиито глави са ледени кристали от Тунгуския метеорит. Преразказът на политическата история на Съюза и Русия е много забавен.

Накрая четем няколко впечатления от ЛЕД - продукта, преживяването, философията. Гласовете са много и различни: пенсионери и програмисти, мъже и жени, млади и стари. Все едно сме отворили странна книга за гости.

Финалът е поетичен и леко объркващ, но никой не започва да чете такива роман с нагласата, че краят е край, а началото - начало.

Сорокин е добър писател. Предполагам, че почитателите на Пелевин ще го харесат. Има готин сайт, на който са качени някои негови текстове. Българският превод на ЛЕД е много добър, даже попаднах на руски блогове, които му се радват :).

Песента на Кали

Видях, че скоро ще излиза на български и се сетих, че така и не писах за нея, макар че я четох скоро и може да се каже, че бях донякъде впечатлен.

Дебютният роман на Симънс се води смесица между хорър и фентъзи, но не е нито едно от двете. Освен ако намеренията на автора и желанията на издателя са основни в определянето на жанровата принадлежност на едно произведение. И наградите, които то получава. В случая - Световна награда за фентъзи. Тя е давана на далеч по-добри и далеч по-истински фентъзи романи, но мога да си представя защо Симънс я е взел. Изключително плътната атмосфера, плашещо живата Калкута от книгата (там се развива действието), типичните за автора препратки към чужди произведения (задължително комбинация от по-стари класици и един модерен автор, пожелателно е да е нобелов лауреат) и интересните образи са използвани, и то успешно, точно по един светостроителски начин, както си и трябва при писането на фентъзи роман.

Но това е всичко. За да не преразказвам сюжета, тук има инфо.

В "Песента на Кали" почти няма фантастични елементи, освен едно, недоказано като такова, връщане от смъртта и една кратка сцена с участието на (може би) самата богиня, в която всичко е като взето от Tomb Raider... Главният герой е ненадежден разказвач и му се случват доста неща, които го карат да говори (пише) под афект, което подсилва двусмислеността на всички събития. Голямата Идея се връзва с представата за фентъзи-роман: Кали е олицетворение на Злото в цялата Вселена, което действа на много нива и в много светове и т.н. Самата Индия е достатъчно различна за нас, за да направи обстановката убедителна. Но няма нищо друго. Симънс е написал по-скоро литературен трилър, който има един-два елемента от жанровете, занимаващи се със свръхестественото. Хубавото е, че няма много от типичните за него самоцелни хорър-сценки, каквито развалиха и без това не особено силния роман "Кухият човек" и които подправяха от време на време Хиперионите (където си бяха повече на място.)

В заключение, "Песента на Кали" е много добър дебютен роман от един добър писател, в който се виждат повечето идеи (и, за съжаление, абсолютно всички литературни трикове), които 'зрелият' Симънс ще доразвие или повтори по-късно. Чете се на един дъх и успява да въздейства на няколко нива. Става за фенове и нефенове. Идеално четиво за лятната почивка.

Най-синьото око

Тони Морисън ми е любимка открай време. Романите й отговарят най-много на представата ми за модерна мейнстрийм литература - запомнящи се герои, интересни истории, майсторски запленети и разплетени сюжети, чудесен стил и солидна (но не прекалена) доза експерименталност. The Song of Solomon е една от книгите, които обичам най-много, а Beloved е може би най-силният американски готически роман, който съм чел. Дори по-слабите й, според критици и почитатели, произведения, като Sula, са впечатляващи с убедителния глас, който звучи от тях, и уникалните и стряскащи човешки истории, изскачащи изпод маските на ежедневното и баналното, които Морисън сваля със завидни елегантност и майсторство.

Затова започнах да чета дебютния й роман, The Bluest Eye, с доста ентусиазъм и много високи очаквания. Историята, според задната корица, звучеше интересно и обещаващо: едно черно момиче иска да има най-сините очи на света, защото вярва, че с появата им върху тъмното й лице всичките проблеми ще изчезнат. Първите страница и половина пък заплениха за секунди литературния сноб в мен: един и същи абзац, написан три пъти с различна скорост (т.е. веднъж нормално, веднъж без препинателни знаци, веднъж слято.) Обемът на книгата беше точно по мой вкус - 160 страници.

Романът започва с разказ на момиче, което познава главната героиня. Тя е нейна съседка и майка й приютява детето, след като то е забременяло от баща си. Този кратък разказ се оказва началото на поредица от подобни на него, всеки, идващ от различен глас. Морисън постепенно разгръща историята на едно черно семейство и общността, в която живее. Малко от историите са достатъчно свързани, за да се създаде впечатлението за роман обаче. Някои са като импресии, други са изцяло завършени разкази. Семейството на главната героиня е толкова грозно, отблъскващо и черно, че няма накъде. Баща алкохолик и студена и груба майка, две грозни деца - един хулиган и полуинтелигентно момиче. Те са всичко лошо, което бялата раса си мисли за черната. Най-лошото е, че те са приели този образ за себе си и вярват в него. Околните черни - също.

Морисън показва какво ги е направило черни и защо си мислят, че са черни. Мечтаните сини очи - само един елемент от стандарта за красота на тези хора и най-вече на дъщеря им (който е малката и бяла Шърли Темпъл) - и тяхното търсене са единственото подобие на сюжет в произведението. Накрая, момичето, отхвърлено от семейство, общност и, най-вече, себе си, ги получава след "сеанс" с псевдомагьосник педофил и всичко се нарежда...

The Bluest Eye е силна история за интернализирания расизъм, на която обаче не й е даден шанс да се развие и представи на читателя с пълна сила. Затрупана под авангардни структури на отделните глави, потоци на съзнанието и други експериментални техники, тя остава някак заглушена и в сянка. Може би това е била целта на авторката - все пак, темата е неудобна и за общността на 'потисниците', и за тази на 'потиснатите'. Сигурно този структурен хаос е отражение на хаоса в героите. Или просто става въпрос за дебютен роман, написан с повече амбиция, отколкото способности.