"Целувката на жената-паяк" е разказ за хора и филми, който започва в една затворническа килия и завършва в оградено от още по-здрави стени умиращо съзнание в измъчено тяло. Пряката реч, потокът на съзнанието, бележките под линия и "документалните" текстове в книгата на Мануел Пуиг изграждат може би най-плътния текст, на който съм попадал от много време насам. Привидно лековатата структура е идеален отклонител на читателското внимание, което, някъде около 200 страници след началото, осъзнава, че се е оплело в история, която идва от тъмните ъгли на обществото и още по-тъмните кътчета на всичките ни желания, страхове и предразсъдъци.
Молина и Валентин споделят обща стаичка в аржентински затвор. Първият е вътре за разврат (и лява ориентация), вторият - за подривна дейност (и леви убеждения). Когато на читателя му е позволено за първи път да надникне в килията, Молина разказва филм на Валентин. Във филма една жена се превръща в пантера и убива мъжете, които я желаят. Това е началото на поредица от преразказани филми (на тематика от карибски зомбита до есесовски романси), споделени страхове, интересни дискусии и сблъсък на стереотипни 'разбирания' за другия. Краят, не е ясен, макар че няма съмнение какво е станало, какви решения за били взети, какви действия са били предприети.
Романът на Пуиг се чете на един дъх, но със сигурност не е написан така. Много внимание към детайла е отишло в изграждането на атмосферата и, всъщност, абсолютно всичко останало (истории на герои, действия, мисли) само чрез диалог. Немалко е отишло и в теоретичното подковаване на "Целувката", защото читателят, пак неусетно, потегля на впечатляваща одисея между Фройд и Маркс. Но най-много е вложено в това да превърнеш изграденото от измислици и абстрактни теории повествование в истинска, емоционална, човешка история.
Стига да иска, човек може да види в "Целувката на жената-паяк" как Голямата илюзия оформя реалния ни живот; да прочете една романизация по класическата драма за Ид, Его и Суперего (в ролите съответно Молина, Валентин и Затворът, с всичките задължителни изкушения, съблазнявания, рационализации, ограничения и наказания); или да интерпретира през призмата на капиталистически vs комунистически възгледи. Но на последната страница това няма значение, защо се оказва, че докато си е мислил, че го подканят да разсъждава, той през цялото време е чувствал.
Молина и Валентин споделят обща стаичка в аржентински затвор. Първият е вътре за разврат (и лява ориентация), вторият - за подривна дейност (и леви убеждения). Когато на читателя му е позволено за първи път да надникне в килията, Молина разказва филм на Валентин. Във филма една жена се превръща в пантера и убива мъжете, които я желаят. Това е началото на поредица от преразказани филми (на тематика от карибски зомбита до есесовски романси), споделени страхове, интересни дискусии и сблъсък на стереотипни 'разбирания' за другия. Краят, не е ясен, макар че няма съмнение какво е станало, какви решения за били взети, какви действия са били предприети.
Романът на Пуиг се чете на един дъх, но със сигурност не е написан така. Много внимание към детайла е отишло в изграждането на атмосферата и, всъщност, абсолютно всичко останало (истории на герои, действия, мисли) само чрез диалог. Немалко е отишло и в теоретичното подковаване на "Целувката", защото читателят, пак неусетно, потегля на впечатляваща одисея между Фройд и Маркс. Но най-много е вложено в това да превърнеш изграденото от измислици и абстрактни теории повествование в истинска, емоционална, човешка история.
Стига да иска, човек може да види в "Целувката на жената-паяк" как Голямата илюзия оформя реалния ни живот; да прочете една романизация по класическата драма за Ид, Его и Суперего (в ролите съответно Молина, Валентин и Затворът, с всичките задължителни изкушения, съблазнявания, рационализации, ограничения и наказания); или да интерпретира през призмата на капиталистически vs комунистически възгледи. Но на последната страница това няма значение, защо се оказва, че докато си е мислил, че го подканят да разсъждава, той през цялото време е чувствал.
