Stars In My Pocket

Любими български фантастични книги

2012-01-07T14:03:00.000+02:00

"Човешката библиотека" търси любимите би български фантастични книги. Прочетете повече тук.

Има още три седмици и малко до крайния срок, 30 януари. Ако ви трябва нещо, което да разбуди спомените ви за удоволствие от прочетеното, погледнете този впечатляващ списък.

2011-11-12T13:43:00.001+02:00

Това не е ревю на This is Not a Novel на Дейвид Марксън.

В стил, който бегло наподобява Марксъновия, това е по-скоро е нещо като представяне на произведението.

Както и в книгата, и тук отделните абзаци ще се състоят предимно от едно изречение. Най-много две.

This Is Not A Novel не е роман, а опит да се напише роман.

Без сюжет, без герои, без идея.

За целта е избран следния подход:

кратки анекдоти;
интересни факти;
отбелязвания (в почти бартовски стил);
връзки, аналогии.

Примери:

Много преди папараците да започнат да преследват принцеса Даяна, Вергилий е имал подобен проблем.

За Дикенс критиците били свине. Въшки, предпочитал Лоурънс.

Ингеборг Бахман не обичала кой знае колко поезията и рядко посягала към четенето й с желание.

На погребението на Роберт Музил отишли само осем души (може би само толкова са го смятали за човек с качества)

Седем са били копията от “Великият Гетсби”, продадени в шестте месеца преди смъртта на Фицджералд.

И още. И още.

Всякакви, безброй микроразкази.

Това не е просто изброяване. Натрупването им произвежда ефект, който, осъзнава читателят, кара това странно произведение да работи като роман.

Роман за живота на твореца по принцип и роман за есента на автора в частност.

Играта на Марксън се превръща в изповед.

Скверната птица на Хосе Доносо

2011-09-09T11:04:00.001+03:00

Заглавието на The Obscene Bird of Night (1970) на Хосе Доносо идва от писмо на Хенри Джеймс-старши до Уилям и Хенри, неговите синове:

Every man who has reached even his intellectual teens begins to suspect that life is no farce; that it is not genteel comedy even; that it flowers and fructifies on the contrary out of the profoundest tragic depths of the essential death in which its subject's roots are plunged. The natural inheritance of everyone who is capable of spiritual life is an unsubdued forest where the wolf howls and the obscene bird of night chatters.

Този кратък абзац задава чудесно тона на произведението на Доносо, както и, в известна степен, описва тона на цялото творчество на чилиеца. За Доносо няма граници (и съответно карти), има само пластове. Движението на твореца, а и на човека, е навътре и надолу. Целта не е намиране на някаква същност. Целта да се посветиш на това непрекъснато да разомагьосваш света около теб и вътре в теб. И да не се отказваш, колкото и голям да става ужасът от осъзнаването, че този свят е неподредим, неконтролируем, див и чудовищен и с всяко свое движение те преподрежда, контролира, докарва до лудост и превръща в чудовище. Това означава, че понякога писателят може да бъде помислен за скандален, табуразбивач. В крайна сметка, всеки, който опише сцена между малоумно момиче и старица, в която старицата играе ролята на сучещо бебе до момента, в който не се премени в любовница на момичето, рискува да получи такива етикети. Както и всеки, който отказва да каже кой говори в дадено изречение, кой разказва историята и, всъщност, кой кой е, рискува да бъде определен като експериментален и авангарден. Но Доносо не си играе с читателя, той борави с определени инструменти, каквито са съмнението, напрежението, изненадата, за да покаже по-добре как светът омагьосва и как се разомагьосва нещо в света. А и освен това, какво друго, ако не съмнение, напрежение и изненада, съпътстват човек по пътя му към себе си?

Доносо е труден, отблъскващ, безсмислен, както е бил описван многократно, защото с лекота показва как силно ни привлича вечното търсене на смисъл. И до какво води и как изглежда то. И какво се оказва "смисълът", веднъж открит. В най-добрия случай, той е нищо. В най-лошия, той е пълен (като запълващ всяко пространство) ужас. Стигнеш ли до момента на среща със Смисъла, попадаш в зона на огромна несигурност. Тогава изненадата е неизмерима, съмнението не работи като стратегия, а напрежението просто те унищожава. Също като Мануела от Място без граници (друг известен роман на Доносо), остава ти само да изчакаш адските кучета да те настигнат.

Пътят към този ужас, и Смисъл, през разкази, спомени, коридори на огромни къщи, лабиринти на зловещи имения, политически истории и митологии, извървява и Умберто, може-би-главният герой на The Obscene Bird of Night. Това е книга, за която се пише трудно - по принцип, а и защото ми е любима. Най-добре е тя да бъде четена (защото е от книгите, които не се изчитат или прочитат), но пък и не заслужава мълчание. Аз ще говоря за нея, като направя онова, което Доносо не прави (защото е сравнително лесно): раздробяване на историите, разграничаване на образите и идеите. За да може да се обясни донякъде тази история, тя трябва да бъде редуцирана до няколко други, всяка от които ще обхваща само част и само за момент цялото, което е създал Доносо. В моя защита ще отбележа, че този роман е известен със своята неподчиняемост не само на читатели и критици, но и на своя автор. Книгата е толкова силна, в смисъл на неудържима, че останах с впечатление, че съм прочел не нещо написано, а нещо извикано, призовано, някакъв елемент. Даже се чудя какво ли е останало от Доносо след пускането на този демон в света на литературата...

Първо, като стана дума за демони, прочетете нещо за това. За съжаление, в нета има малко информация.

The Obscene Bird of Night се разгръща в две измерения и на две места. Те са осезаемо по-малко и по-голямо.

Първото място е имението на дон Джеронимо де Азкоития (честно казано, нямам идея как се произнасят имената), където въпросният господар се е завърнал в родния дом след години на обучение и "цивилизоване" в Европа. Семейството му управлява области от страната, в която се развива действието (най-вероятно Чили), от десетилетия и сега старейшините искат Джеронимо в политиката. Предстоят избори. Текат реформи, които не са особено популярни сред населението. Джеронимо няма особено желание да се занимава с политика, но изпитва желание към красивата Инес, която взема за жена. От нея се очаква да му роди наследник възможно най-скоро. Инес, обаче, не пристига сама в имението, а заедно с Пета Понсе - жената, която я е отгледала. Говори се, че Пета е вещица, говори се, че Пета е единственото същество на света, с което Инес има някаква връзка, говори се, че кучката с жълтеникава козина, чийто вой се чува нощем в имението на дон Джеронимо, е Пета Понсе. Другият човек, който идва в имението, е Умберто Пенялоза - неуспешен писател, потиснат от баща си син, човек, който може да е само наблюдател на живота, но не и участник в него. Джеронимо наема Умберто като свой секретар. В една изключително объркана, неясна и заредена с еротика, мистицизъм и ужас сцена, Инес забременява. Може би от Джеронимо. Може би от Умберто. Може би Инес въобще не участва, а на нейно място е Пета Понсе. Може би две двойки се сливат - Пета и Джеронимо, Умберто и Инес. Преди тази сцена е загатнато, че тези четирима герои са в такива отношения помежду си (а пък и фантазният свят на Умберто е пълен с толкова странни идентификации), че всеки мъж може да е другият в тази сцена, както и всяка жена - другата. Неясните пътища на желанието (Пета желае Умберто? Умберто иска да е Джеронимо и затова желае Инес? Инес иска Умберто, физически способният мъж, вместо Джеронимо, който е само политически потентен?) само допринасят за объркването. Резултатът е раждането на сина на Джеронимо. Той е "хаос, безредие, различна, но още по-ужасна, форма на смъртта". Детето не е просто изрод, както се вижда от цитата. То е това, което Пинчън, в The Crying of Lot-49, определя като чудо: интрузията на един свят в друг. Докосването на двата свята води до катаклизъм. Пътят към катаклизма е този, по който поема историята от този момент нататък. Дон Джеронимо решава да осигури на сина си, кръстен просто Момче, нормално съществуване. За целта наема най-деформираните човешки същества от цял свят и ги затваря в една нова вселена - тази на Момче и неговият иконом/слуга/пазач Умберто Пенялоза. Умберто, който израства с оценката на баща си, че не е особено читав, се озовава в свят на обърнати норми, в който той е единственият, абсолютно, отвратително нечитав човек. Той се превръща в чудовището (imbunche), което пази вратата към тайния свят. Но кой е магьосникът (или вещицата), превърнал го в това? Дон Джеронимо? Пета Понсе? Някой друг?

Второто място е древен манастир, населен със стари жени и няколко сираци. Действието се развива (най-вероятно) години след събитията в света на Момче. Манастирът отдавна не изпълнява функциите си, превърнал се е по-скоро в нещо като старчески дом, място за забравени жени и отритнати деца. Предстои му ремонт, който ще го превърне в нещо съвсем различно - сграда с някакви светски функции. Но всъщност светът на манастира е огромен - коридорите нямат край, стаите са безброй, части от него трябва постоянно да бъдат зазиждани, за да се спре това унищожаващо ума разгръщане, което не спира да пълзи и да трансформира всичко в нищо. Отвътре той е много по-голям, отколкото отвън - позната идея на четящите фентъзи. На всичко отгоре, някога на територията му се е случило чудо - момиче на име Инес, може би светица, ражда след непорочно зачатие. Сега, може би от лудост, може би от ужас от неизбежния си край, жените в манастира се опитват да възпроизведат чудото, за да осигурят наследник на собственика на сградата на манастира, дон Джеронимо. Помага им Мудито, който е понякога Умберто, глухоням прислужник, който иска да е една от тях - една от шестте жени, притежаващи тайните знания за живота и смъртта. Мудито иска да е седмата вещица. В центъра на тази мрежа от налудности е Айрис, с тяло на жена и ум на малко дете, тя съблазнява мъжете в квартала, държи се като уличница, отдава се на всеки. Айрис има нещо като връзка с Гиганта - огромен мъж, който работи за местен турски ресторант като раздавач на рекламни брошури. Гигантът носи на главата си огромна глава. Никой не е виждал лицето му. Една нощ Умберто/Мудито заема костюма от Гиганта и обладава Айрис, за да осигури желания наследник на любимия си господар. Или може би самият дон Джеронимо, като един от много мъже, които се изреждат в главата на Гиганта и между краката на Айрис, е станал най-накрая баща? Айрис забременява, но така и не ражда. Чудото, което ще се влее в този свят и ще го преобрази, така и не се случва.

Сливането на Умберто с дон Джеронимо е описано в една страхотна сцена, в която Джеронимо и Умберто опитват да се измъкнат от побесняла тълпа недоволни избиратели. Някой стреля. Някой е ранен. За тълпата, това е дон Джеронимо. За нас - Умберто. "Слагайки" си раната на дон Джеронимо, Умберто постепенно започва да се превръща в господаря си. Това е единственият по-ясен момент на сливане на идентичностите на двамата. Всичко преди и след тази сцена е малко или много в мъгла по отношение на това кой кой е. Така Умберто е едновременно любовник на Инес и прислужник на Джеронимо, баща на Момче, автор на романа, който четем, властелин на затворения свят на Момче и фетишизиран обект в ръцете на някаква жена със свръхестествени сили, която може би е Пета Понсе.

Това, в най-груби щрихи, е снопът от истории, които представлява The Obscene Bird of Night. Смес може би е по-подходяща дума от сноп, защото тук няма нещо, което да е изцяло отделено, да има постоянни граници. Романът е чудовищен, също като Момче. И също като всяко друго чудовище, той е нещо много повече от това, което виждаме или разказваме за него.

В известно отношение Умберто, освен Мудито, освен Седмата вещица, освен понякога-дон Джеронимо, е и Хосе Доносо. Авторът. Когато се говори за идентичност, е важно кой и от каква позиция говори. Какво произвежда говоренето му. Урокът на Доносо, ако има такъв, е, че чудовищата се създават много лесно. Красивото и грозното, също. Всичко, което ни изгражда като личности, е лесно нарушимо, лесно променяемо. Нужни са няколко думи, за да създадеш тела, светове, съдби. И това създаване се случва непрекъснато, с всеки един от нас. Спокойни и доволни са само онези, които са забравили или не знаят за този процес.

Доносо използва умело повторението (тук то е майка и на чудовищата, не само на знанието), за да засили още повече гласа си и да го направи непробивно убедителен. Частите в манастира се четат като едно и също нещо, повторено до безкрай. Само на пръв поглед, разбира се. Чудовището, както е клишето, е в детайлите. Еднаквите и еднотипни сцени, при по-внимателно взиране в тях, се оказват други. Говорещи за други неща. Повторението, освен това, се използва като похват в апокалиптичната литература - катаклизъм, край, и всичко почва отначало. Отново. The Obscene Bird of Night може да се чете и като апокалиптичен роман. Финалните страници почти не дават възможност за друг тип четене. В предпоследната глава маската на манастира е свалена, храмът е десакрализиран, обитателите са редуцирани до борещи се за оцеляването си същества, тела с единствено телесни нужди. Последната глава донася впечатляващия край на романа: Умберто/Мудито е зашит в чувал, или може би съвсем малко пакетче, захвърлен върху купчина други като него. Съществото вътре, без аз и идентичност, гризе неуспешно зеблото на чувала, за да се измъкне, докато една женска фигура, подобна на вещица, го разнася из улици и под мостове. Абсолютна победа на ужаса от изличаването, който е толкова силен, че не дава пространство на онези, които е сполетял, да реагират адекватно. Не че има нещо, на което да се реагира адекватно.

Сред другите: За последния роман на Джо Уолтън

2011-09-09T11:04:00.000+03:00

Последният роман на Джо Уолтън е разказ за фенове и феи. В Among Others Морвена, накратко Мор, момиче от Уелс през ‘70те, от малка вижда феи - създания със странен, почти Гийермо-дел-Торовски вид, които й се явяват, докато се разхожда и оглежда из гората или по хълмовете, но най-вече, когато броди сред скелетите на стари фабрики и заводи. Тя не е единственият човек, който ги вижда. Нейната близначка - Моргана, накратко Мор, също е знае за феите. Но сега сестра й е мъртва, убита от кола в инцидент, който не е случаен и който е най-голямото доказателство за злите сили, които притежава майка им, Лиз. Лиз е вещица. Може би. Рационалното око не би видяло в нея нещо по-различно от обикновена луда, но Мор знае, че това не е така. Година след смъртта на Моргана, Морвена успява да се махне от майка си (с помощта на социалните служби) и отива да живее при баща си, който е напуснал Лиз преди години, неспособен да издържи на стихията на лудостта й, и е отишъл да живее с трите си полусестри - богати, скучни стари моми. На новото място Мор започва да учи в скъпо частно училище и навлиза в света на фендъма.

Историята се движи по, грубо казано, четири нишки. И тъй като Among Others е написан като дневник, може да се каже, че това са четири различни дневника, вплетени умело в един.

Първи е Дневникът на една учебна година (приятелства, предателства, сексуалност, любовни трепети, класиката/клишето в момичешките фикционални дневници за събуждащото се и желаещо тяло пред ужасения и любопитния поглед на интелекта);

Втори е Дневникът на новия дом (сближаване с отчуждения баща, сближаване с почти непознатия ти дядо, отношенията със странните лели, които може би имат магически способности);

Третият дневник е читателски. Без да поставям особена тежест на него за сметка на предишните два (защото всички, освен че не са толкова ярко разделени в самата книга, са много интересни), този ми беше най-любопитен. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше образът на жанра, който ни се разкрива през очите на Мор. “Книжният” път на Мор е в известна степен фендъмско клише: тя е от онези, които започват с Азимов и Кларк, но след това, разбрали, че фантастиката всъщност може и да е Литература, преминават към авторите от Новата вълна. Действието на романа се развива през 70-те, може би най-силните години на идеята за жанра-като-литература. Мор е очарована от Зелазни и Ле Гуин, а по-късно и обсебена от Дилейни (елемент от автобиографията на самата Уолтън, която пише, че като тийнейджър толкова е харесвала Empire Star, че е имала тениска с надпис “Free the LLL!”), чете Балард и Брънър и е едновременно шокирана и радостна, когато разбира, че Джеймс Типтри е жена. Първо с баща си, а после и с приятелите си от читателската група в местната библиотека, Мор обсъжда “Създания от светлина и мрак”, “Свръхнова” и “Тритон”. Интересното е, че сред книгите, които всички четат и обсъждат, почти липсват британски автори. Освен многократното споменаване на Брънър няма почти нищо от английската фантастика от онова време. Вероятно Мор не е чела Муркок, Олдис или Прийст, но е странно, че и никой друг изглежда не знае за тях. Фендъмската част на романа е поднесена внимателно и балансирана - не е едноизмерна и елементарна за феновете, нито е прекалено неясна и кодирана за евентуалните читатели отвън (романът има шанс за “литературна” съдба). Същото е и с фантастичния елемент - феите.

Който е част от четвъртия дневник. Той може да бъде кръстен Дневникът на редица фантастични преживявания. Или Дневник на сблъсъка с други светове. Би му отивало и заглавието Дневник на една лудост. Мор е неблагонадежден разказвач - през цялото време имаме само нейната история няма обсъждане с други герои на важни събития от живота на Мор, за да чуем евентуалната друга гледна точка. Затова и фентъзи-моментите могат да бъдат четени както като истински, така и като резултати от травмата. Понякога книгата е странно лишена от усещане за чудо - особено в моменти като този, в който приятелят на Мор вижда феите за първи път. Това може на спъне “фантастичното” четене. Още в началото на книгата Мор казва следното следното: мислехме си, че пейзажът около нас е фентъзи, а той се оказа научно-фантастичен. Липсата на усещането за чудо, този най-фантастичен похват, хвърля историята в друга посока - тази на емоционалната изравненост след тежка травма. Двусмислието на този “дневник” е един от най-интересните и най-дразнещите ефекти на романа. То е засилено още повече от особения образ на феите. В описанието им усещах някаква отвъдност, която ги правеше не просто различни и „приказни”, ами и неуловими за въображението (което може би говори за успеха на Уолтън в борбата с клишетата). Те нямат ясни език, тяло, мотиви. Съответно присъствието и действията им остават до известна степен отвъд всяко описание и обяснение: Искат ли наистина Мор в своя свят, или не? Помагат ли й, или не? Добри ли са, или лоши? Винаги има нещо в образа им, в поведението им, което остава вън от обяснението. Това чудесно работи срещу читателската пасивност, което е голям комплимент за всеки фантастичен роман. Освен това силно задвижва фантастичния аспект на историята и съвсем деликатно - психологическият.

За тази книга май е най-лесно да се говори само с умиление. Умилението идва от това да четеш за човек, който е в началото на фенските си години като читател на фантастика, който постепенно открива пластовете на жанра и населяващите ги автори, а след това и други света на самия фендъм. Уолтън успява да докосне, много внимателно, точно тези преживявания и чрез тях да се впусне в големите теми за любовта, самотата, различността и, разбира се, живота и смъртта. Among Others е роман за множеството светове, през които минава всеки човек от раждането си до момента на смъртта си, че даже и отвъд него. Одисеята не ни е предложена буквално и “пътеписно”, тя се усеща в почти всяка сцена от произведението на Уолтън. Понякога е чрез обсъждане на идеите във фантастичен роман, друг път чрез описание на индустриални или древни руини, в трети случай чрез емоционална реакция на героинята. В тази някак невидима “космическа” опера е най-видимо майсторството на Уолтън - да държи във вечно напрежение четящия по отношение на това какъв свят обитават героите, какъв свят обитава книгата, какъв свят обитава самият читател.

Джоана Ръс 1937 - 2011

2011-04-29T22:09:00.002+03:00

Джоана Ръс е починала днес. На който и свят да е отишла, очакват го сътресения и вълнения. А нашият ще олекне. Един от най-непримиримите духове престана да твори тук.

За J. M. McDermott: Два романа

2011-03-07T10:06:00.001+02:00

На Макдърмът попаднах съвсем случайно - на един от сайтовете с ревюта, които чета, имаше реклама на предстоящия му роман и линк към ревю на дебютния му. Десет минути след откритието вече имах Last Dragon на четеца си и проверявах кога точно да очаквамNever Knew Another. Обяснение за покупката нямам, въпреки че навярно сравненията с Джийн Улф и добрите думи от Джеф Вандермиър са оказали някакво влияние. Като цяло съм много доволен от двете книги, макар че първата, според мен, е по-скоро провал, а втората - начало на трилогия, каквито не обичам особено.

Разказвач в Last Dragon е умираща императрица. Историята сглобяваме от нейните писма до любовника й, който е изчезнал или умрял, или просто си е тръгнал. Възможно е и изобщо да не е съществувал. Писмата са разхвърляни и не следват нито хронология, нито логика. Често съдържат противоречия и съмнения в истинността на случилото се. Имах чувството, че някой е намерил купчината писма и ги е издал в книга, без да си направи труда да ги прочете и подреди. Затова и книгата трудно може да се преразкаже, но едно кратко описание на романа би звучало така: В някакъв свят по някое време се случва нещо, което превръща някаква си (главната героиня) от млад ездач и ловец на племето си в император на познатите земи. Имало е или още има дракони, има магия, има и странни същества. Главната героиня, Жан, е хвърлена в свят, неизмеримо по-голям от този на селото и представите й, след като дядо й, по неизвестни и неизяснени причини, избива цялото й семейство. С помощта на чичо си, който е шаман и единственият друг оцелял от фамилицида, на един наемник, идващ от земи, подобни на Африканските, и на един рицар на Последния дракон - жена на име Адел, Жан търси дядо си из градове и царски дворове, за да го намери и убие. Това е първата половина на куеста. Следва пътешествие обратно до обезлюденото село, заедно със същите хора + една циганка, която не е съвсем човек. В това второ пътешествие групата е придружена от голем на дядото, който разказва как и кого е убил. Не и защо обаче. Интересното е, че големът всъщност е зомби, съживено от чичото шаман. И още по-интересното е, че това е един от знаците, че авторът отказва да даде яснота за облика на каквото и да е в книгата. Не само защото зомбито е подвеждащо наричано голем (такова изместване има и в произведения и на Дилейни и Улф), а и защото културата на племето на Жан с еднаква сила може да идва от карибския басейн, от северноамериканските индианци и от ескимосите. Същото е и за културите на градовете и враждуващите кралства и империи - до края не стана ясно кой какъв е и за какво точно се бори. Ясната идентичност е най-ревниво пазената от автора тайна. Тайна е и защо е решил така. Третата част на куеста е пътешествието към столицата на земите, към които принадлежи и селото на Жан, за да бъдат предупредени управляващите за настъпващи вражески армии.

И на фона на всичко това се мярка информацията за драконите и за Последния дракон. Явно са били огромни същества, хранещи се с телата на посветилите им се хора, и унищожени до един от враговете. Нищо повече. Как Жан е станала император, защо въобще попада в центъра на светопроменящите събития и изобщо защо се случва всичко, е неясно. Затова може би най-ясно е, че книгата е упражнение в експериментално писане, подчинено на смелото за автор на епично фентъзи решение да се откаже от класическото за жанра светостроене за сметка на много по-несигурните "карти", "речници" и "приложения" на паметта на един единствен разказвач. Стилът на Макдърмът е чудесен. Понякога обаче се отнася и става невнимателен (също като Жан, между другото). Сравнението на петната лишеи по скалите с акне сигурно би било ефектно, но в друг роман, в друг свят.

Never Knew Another, от друга страна, е почти перфектен фентъзи роман, с много по-осезаем свят, с много добре изградени герои и с много по-интересна идея. Няма и 250 страници и на моменти искри с почти Зелазниева игривост. Вселената на Never Knew Another е разделена между две божества - Ерин, което е "доброто" и чиито служители са вълци, които могат да се превръщат в хора, и божеството Елища, което е "лошото" и чиито деца са демони. Някъде между тях са хората. Последователите на Ерин са се посветили на пречистването на земята от демонските петна. Те преследват демоните, както и техните деца сред хората - полу-демоните, из градове и гори. Убиват ги и пречистват всичко, до което чудовищните същества са се докоснали. Една от причините: всичко в тялото на демона или неговото получовешко дете е отровно. Потта, слюнката, кръвта на демоните унищожава живота, разболява хората, убива растенията, умъртвява почвата. Основната причина: демоните са зло и това зло постепенно завладява душата на техните наследници сред хората, докато не ги почерни изцяло. Книгата започва ефектно: с ритуалното унищожаване на едно демонско тяло от мъж и жена вълци. Следват историите, които жената "прочита" в паметта на мъртвия - главният герой на романа, капитанът от градската стража Джона, който се бори срещу и в името на демонската си природа, разбира, че не е сам в другостта си и може би намира любовта в лицето на Рейчъл, дъщеря на демон.

Преминаването към "тъмната" страна може да звучи банално, но Макдърмът намеква, че то може да не е природен факт, а социална конструкция. Това е и един от най-интересните аспекти на книгата, защото както Джона, така и Рейчъл, са в непрекъснато напрежение от това дали случващото се тях (емоционални и поведенчески промени) се дължи на природата им (и е съответно неизбежно), или е резултат от силите на средата. При Рейчъл това напрежение е осъзнато и даже вербализирано в разговори с брат й и Джона. Последният обаче в по-голямата част от книгата е просто пример за демонското, събуждащо се в човека. Той е класиката за ченгето, което минава на страната на лошите и започва да изпълнява поръчките им. Проследявайки неговите действия, МакДърмът показва нюансите на света, който на пръв поглед изглежда просто разделен на добро и зло. Демонското у Джона е използвано от мистериозния Нощен крал, за нещо, което на пръв поглед прилича на разчистване на сметки, рекет и контрабанда. При по-внимателно вглеждане се забелязва и една политика на покровителстване на демоните, която може би се простира отвъд това, че злите демони могат да бъдат използвани за сенчести поръчки.

Историята е началото на трилогия, която се очертава една от най-интересните в последните години. За другите книги остават отговорите на някои въпроси. Например кой и как управлява града, в който се развива действието? Каква точно е функцията на Нощния крал? Фентъзи или постапокалиптична е вселената? Онези, които владеят магия, магьосници ли са, или пазители на забравена от останалите технология? Очаквам не само обрати в сюжета, но и преобръщания на много образи, представи и клишета - все интересни неща, които способен писател би могъл да направи в рамките на един застинал и комерсиализирал се жанр.

Разкази

2011-01-26T10:27:00.004+02:00

В края на 2010-та си обещах да чета повече разкази през 2011-та. Вече си проправям път през близо 1000-та страници на Again, Dangerous Visions, подготвил съм си още няколко антологии и колекции, но годината започнах с един кратък дебютен сборник.

Разкази на Петър Тушков събира 12 произведения, писани в рамките на последните 7 години. Разказите са фантастични и като жанр, и като качество. Не знам как най-точно да го опиша, но при Тушков има една особена чувствителност към преживяването. С други, и по-груби и клиширани, думи може да се каже, че разказите са добра психологическа проза - с всичките им детайли, описващи или намекващи за вътрешния космос на героите, както и с моментите на премълчаното, които карат читателя да хвърля в празното пространство свои интерпретации и проекции. Но още по-точно би било тази чувствителност към преживяването да се сравни с окото и усета на пишещия хайку. Защото отличителна черта на сборника е видимостта не на чувствата на автора (които също са доловими), не на творческите му търсения (които също са видими), а на впечатленията. Моментни, значими или незначими, винаги достатъчно силни, за да издържат конструирането на цял разказ около себе си, без да се изгубят сред идеите и стилистичните похвати. От последните две също има достатъчно. В разказите има познати жанрови тропи - андроиди, клонинги, политически интриги в междузвезден контекст, чудовища - без обаче те да служат на изтъркани идеи.

Хареса ми как произведенията са обединени от темата за липсата. Изгубеното, пропуснатото, възможното-направено-невъзможно витаят между редовете, в очите на героите и през думите им. Може би затова и сборника не носи името на някой от разказите: всеки е подходящ за заглавен. Но централен разказ за мен е "Луната брои останалите листа" - там липсата е най-осезаема, почти като физическо място. В "Очите на божествата" пък се усеща един по-голям свят. Той отсъства в разказа, но ще се радвам да прочета още истории от и за него. "Денят, в който всички коли спряха" черно на бяло (чрез недописани и непълни на места думи) света, осеян с дупки от недоизказано и неуловено. А финалът, "Космонавтът в океан безбрежен", като лупа увеличава тази липса до размер, в който тя е всичко.

Книгата може да бъде прочетена и купена от тук.

За Дилейни, или Through the Valley of Unpublished and Lost Novels (една бележка и две приложения)

2011-01-08T12:26:00.006+02:00

Бележка: Новият роман на Дилейни, Through the Valley of the Nest of Spiders, “предстои да излезе” още от края на 2008 г. Първо, това трябваше да се случи около година след публикуването на новелата “In the Valley of the Nest of Spiders” в Black Clock от края на 2007. След това се оказа, че Дилейни е решил да разшири романа още повече и излизането му ще се забави до 2010. Накрая бе сложена и дата: февруари 2011, бе обявено издателство: Alyson Books, появиха се даже рекламни откъси. Според последни новини, Alyson Books е сдъвкано от кризата и вече ще издава само електронни книги. Явно за Дилейни този формат не е опция и затова сега агентът му търси нов издател. Като изключим Dark Reflections, новите книги на Дилейни от последните години са издавани единствено от малки издателски къщи и предполагам, че това ще се случи и с предстоящата (което не е лош вариант). Dark Reflections е изключение и в друго отношение: появи се в обявеното време и за нея никой не знаеше, че се пише от години и "предстои". Много приятна изненада, защото романът се оказа и един от най-добрите текстове на Дилейни изобщо.

За новото произведение ще се говори, когато то се появи, но е интересно, че от няколко месеца в мрежата му се изгражда образа на (почти) фантастичен роман, на едва ли не знак за завръщане на онзи Дилейни, който с две крачки (първата, след написването на Nova и с публикуването на Dhаlgren, втората, след публикуването на Neveryon-ския цикъл) "изостави" фантастиката. И в тази еуфория (Дилейни има две книги в последните 10 г. и за нито една не се е вдигал толкова шум в НФ-сферата) изглежда никой не чува изказаното на няколко пъти от автора предупреждение, че предстои да четем един скучен роман. Което, от една страна, свързвам с едно от обясненията за написването на Dark Reflections: като демонстрация на "старомоден", по-скоро класически (в тематично и формално отношение) роман на фона на множеството авангардни и експериментални романи, които всеки начинаещ писател в днешна Америка се опитва да създаде. И което, от друга страна, може да се чете и като синоним на нефантастичен роман. Скуката, според всички клишета, е онова, което фантастиката (и всичко жанрово в литературата) бори. Предстои да се разбере дали Through the Valley... наистина ще е роман с елементи на завръщане, или поредното допълнение към един, вече близо 25-годишен, отговор на въпросите и исканията на НФ-общността към Дилейни: Трогнат съм от вниманието ви, но мен отдавна ме вълнуват други неща.

Приложение 1: In The Valley of the Nest of Spiders (част от текст, писан за пост в този блог преди 2 години)

"In the Valley of the Nest of Spiders" е типичен късен Дилейни, история с много секс, философия и малко хумор. Главният герой е 16 годишно момче, Ерик, което живее при бившия мъж на майка му. Тя не се появява в историята, макар че всичко се върти около връщането на Ерик при нея. Пастрокът е черен работник, който освен бивш съпруг е и бивш затворник. Двамата живеят в къща, чест от която е наета от Бил Ботъм, счетоводител, гей и сай-фай нърд. Майк, както се казва пастрокът на Ерик, не позволява на момчето да общува с мъжа на долния етав, но и не подозира, че Ерик има в опита си къде по-стряскащи и вън от всякаква норма форми на общуване с непознати.

През цялата новела се чува един някак след-фукоянски призив да не се категоризира желанието, за да не се дава възможност на разните институции и общности от хора да го канализират и контролират. Най-ясно, когато Ерик, след като нарушава забраната на баща си, посещава Бил и в един разговор за живота обявява, че не е гей, не е хетеро, “не е нищо”. И при всяко такова изказване Бил реагира с някое "О, та той е гей!", "О, та той е мъж-който-спи-с-мъже", "О, ама той е не само гей, но и куиър". С което Бил само ни казва как се е предал вече на някаква нормативност, как самият той е канализиран. После го обяснява и на момчето чрез един свой разказ-в-разказа. Другият зов е онзи на самият Дилейни, макар и звучащ типично по уолтърпейтъровски, за значението на насладата в живота.

Бил Ботъм е голям фен на филмите за Кинг Конг. Знае наизуст сценариите на всички версии, интервютата с режисьорите, запомнил е всяка сцена. Обсъжда Питър Джаксън, Дино де Лауретис и други имена. И разказва на Ерик за отпадналата от оригиналната версия на "Кинг Конг" сцена с паяците и скорпионите. В нея огромната маймуна хвърля моряците в пропаст, на чието дъно чакат гладни огромните членестоноги. Според Гугъл, сцената е махната, защото на предварителните прожекции шокирала много зрители. Не знам дали това е истинската причина. Но това знание е полезно за четенето на новелата на Дилейни, на чиято карта Долината на паяците е централна. Тя е мястото, до което Бил, на младини, се е уплашил да стигне, което Ерик, сега, смело изследва, и което, за Майк и всички останали "нормални" и "обикновени" хора, просто е отрязано от целия филм.

Приложение 2: Непубликуваните романи на Дилейни

Voyage, Orestes!: Дилейни работи върху него в началото на 60те, това е най-мащабният му проект от този период. Всичко, което се знае за сюжета, е следното: черен мъж описва живота на бял бисексуален мъж. Ръкописът е над 1000 страници. Дилейни веднага намира издател, който купува книгата, но казва, че ще я издаде, когато й дойде времето. Докато чака времето да дойде, Дилейни се отдава на писането на фантастика. Междувременно ръкописът изчезва. Проектът така и не стига до реализация, но мисля, че донякъде Voyage, Orestes! е Dhalgren. Изгубеният ръкопис и търсенето му (описани в автобиографията на Дилейни) пък са намерили един вид отражение във Phallos.

The Splendor and Misery of Bodies, of Cities: сигурно най-известният непубликуван фантастичен роман. Продължението на Stars In My Pocket Like Grains of Sand. Няколко страници (може би е цяла глава, няма ясна индикация) са включени в посветения на Дилейни и Едмънд Уайт брой на Review of Contemporary Fiction от есента на 1996 г. В откъса на Марк Дет е предложена работа, която ще бъде заплатена със завръщането на Корга и с възможността да се срещне с представител на мистериозните Xlv.

Shoat Rumblin’: His Sensations and Ideas: актуалният “нов роман на Дилейни” за периода 1996 - 2007. Отново, огромен ръкопис, почти стигнал до публикания, но не съвсем. Тук е реализирана една от идеите във Voyage, Orestes! - черният Ейдриън Роум пише биографията на белия Шоут, бивш затворник, убиец. Освен че Дилейни говори за книгата като за по-тъмен The Mad Man, Shoat Rumblin’ изглежда е част от нюйоркската му поредица (Atlantis, The Mad Man, Phallos, Dark Reflections), защото Роум е студент на Джон Мар от The Mad Man, а също така е и нещо като главен герой във Phallos, където се опитва да идентифицира автора на романа “Phallos”, който пък е разкрит на читателя в Dark Reflections. Подзаглавието на Shoat Rumblin’ е най-вероятно препратка към Уолтър Пейтър, любимец на Дилейни, и неговия Marius the Epicurean. Началото на романа е публикувано в изданието на Callaloo по повод 25-ия юбилей на списанието.

This Short Day of Sun and Frost: това произведение “вирее” съвсем за кратко (2003 г.), след което изчезва от всякакви дискусии и новини. Романът е описан, от самия автор, като фентъзи в стила на The Man Who Was Thursday на Честъртън . Единственото, което се знае за сюжета, е, че ще описва търсенето на бащата на главния герой. Заглавието е от текст на Пейтър.

Glory of the 60's

2010-10-01T12:14:00.005+03:00

Inherent Vice, последният роман на Томас Пинчън, се появи някак изненадващо. Никой не предполагаше, че ще чете нещо ново от него толкова скоро след Against the Day. Следващият роман на автора се очакваше някъде след средата на настоящото десетилетие, както е било винаги досега от Gravity’s Rainbow насам. Очакваше се и евентуално да е история за София Ковалевска, която се появява за малко в Against the Day, и която, според слухове отпреди излизането на Against the Day, трябваше да си има цяло произведение, посветено на нея. Вместо това получихме криминален роман, написан в традициите на Чандлър и Чейс, описващ времена, възпявани най-много от Керуак, Гинзбърг и компания.

През 1970 г, в края на ‘60те, при частния детектив Лари “Док” Спортело идва бившата му любовница, Шаста, с молба Док да проучи някои детайли около готвени от недоброжелатели планове срещу милионера Мики Улфман (настоящият любовник на Шаста) и богатството му. Док се залавя със задачата и... Мики Улфман изчезва, а историята започва да се отдалечава от милионера и “проблема” му и да навлиза в други територии. Територии, до които водят секретни документи или направо тайни портали. И тук, както и в The Crying of Lot-49 имаме фигурата на заможен бизнесмен, която присъства в романа чрез отсъствието си. И чието отсъствие само поставя началото на поредица от разкрития, от вдигнати завеси, за механиката на света.

Жанровият облик всъщност е за заблуда, маска, мъгла, точно като тази, през която Док кара в края на историята. Класическият криминален роман от ‘40те, макар и изместен във времето (подобно на Nova Swing на М. Джон Харисън), не се ограничава само в зададените му параметри. Пинчън пише за Света и Живота, а те, както казва Алън Мур, не са разделени на жанрове и не могат да се вместят в такива. Ето защо, от време на време, от страниците ни говори я фантастика, я абсурдистка психеделия, я комедия, я психологическа проза. Някак, незнайно как, Пинчън успява да вмести във всякакъв обем всичко. И това всичко работи и в рамките на 800 страници, както е в Gravity's Rainbow, и в 370, както е сега. И нито за момент не оставя впечатлението, че е хапнал твърде голям залък.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е подробна картина на времето, което описва. Обсесивната страст, с която всеки детайл е спуснат на точно определеното му място, се проявява и тук чрез препратките към песни, филми, политически и спортни събития.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е пренаселен. На всеки няколко страници се появява нов герой, който се вмъква в шоуто и танцът продължава, все по-сложен и интересен. Хореографията е пипната отвсякъде. Иначе всичко би се сринало под тежестта на привидната несъвместимост между хипита сърфисти, полицаи, наркопласьори, нацисти, Мистериозни същества, членове на рок групи, афро-американци, азиатци, деца, родители, всички.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice дращи по повърхностите, които си мислим, че изграждат света ни, и разкрива отдолу лицето на онова, което сме покрили сами или с помощта на всички останали хора на планетата. Тайни общества, други лица на познати ни институции, социални и политически машини, задвижвани от конспиративни бутала.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е перфектен: маниакален и все пак прецизен; абсурден и безкрайно убедителен.

Но повече от всичко Inherent Vice е роман за Края. Смъртта присъства на почти всяка страница - дори, когато не е описана в прав текст (това е криминален роман, тук има много изстрели, много трупове), тя се забелязва като едно от онези движения в крайчеца на окото, които хората виждат в изоставените или празни къщи. Inherent Vice е в тон с една от най-модерните тенденции в популярното изкуство: апокалиптичната. Затова и някои от героите се появяват в образа на вампир. Затова в книгата има много приказки за зомбита. Затова потъналите континенти хвърлят неизчезващата си сянка върху историята. Светът на Док и близките му изчезва бавно и сигурно, може би със същата скорост, с която са потънали Атлантида и Лемурия. Калифорния от онези ‘60те все още не е изоставената къща, но определено е дом, който скоро ще бъде променен. Не толкова обезлюден, колкото подменен. Призраците на Чарлс Менсън, Никсън и Рейгън вече бродят там. Хипита, творци, луди и всякакви други ще си тръгнат от тази Атлантида, за да я оставят на духовете на корпоративното бъдеще. Пинчън е като Едгар Кейси - говори за някакъв изчезнал свят, в който контракултурата е била нещо различно от образа й, който познаваме днес. Нещо, което се е случвало някак с по-голяма лекота. Нещо естествено, може да се каже, нещо, което не е псевдо или просто мода. Романът е за всичко онова, което си отива, което се отдалечава: яхти отплуват от брегове, любими хора стават все по-чужди, отговорите стават все по-невъзможни. И въпреки че в книгата много хора се намират и събират, остава силно усещането за раздяла. А всяка раздяла е една малка смърт.

Малко за заглавието: inherent vice е това, което не можеш да избегнеш, да предотвратиш. Така един от героите, адвокат, обяснява този правен термин. В случай на Inherent vice застраховка не се прави. То е нещо, което може да отчетеш като факт. Подобно на многото аспекти на живота. Каквато е смъртта, например.

И последно: хуморът, както е добре известно, е защитен механизъм. Той често се издига като стена срещу гореспоменатите аспекти на живота, понякога е и инструмент за обяснение на идеи, които мъчат човечеството открай време. Като тази за Края, за Апокалипсиса, за Смисъла.

Inherent Vice е най-смешният роман на Пинчън.

Анджела Картър на български

2010-06-14T10:04:00.003+03:00

Мисля, че това е най-голямото събитие, свързано с издаването на фантастична литература у нас за тази година. "Адските машини за желания на доктор Хофман" е роман, за който имам само суперлативи, затова няма да пиша много. Препоръчвам го на почитателите на Джеф Вандермиър (от когото има цитат на корицата на нашето издание) и New Weird-а като цяло. Малко книги отварят врати към толкова различни и огромни светове, както тези на Картър.

Благодарение на издателство "Алтера".

Скучната нова фантастика

2010-03-05T14:01:00.003+02:00

"Скучният нов световен роман" на Тим Паркс е един от най-силните текстове, попадали ми напоследък. В него е щрихиран проблем, който, според мен, е централен и за днешната фантастика. Само трябва да заменим процесите на глобализация, които влияят върху съвременната литература с процесите на мейнстримизиране, които влияят върху съвременната фантастика.

Струва ми се, че печалбите на жанра от безспорно по-широкото му и силно присъствие на голямата литературна сцена напоследък (т.е. в последните 20-25 години) не са толкова големи, че да си позволим да пренебрегнем загубите. Защото най-голямата печалба е някаква пазарна сила, а най-голямата загуба - стопяване на идентичността. Жанрът е на път да стане просто фантастичното в литературата, а не фантастична литература. НФ и фентъзито, чрез процес, който мога да определя единствено като джентрификация, навлизат все по-надълбоко във водите на мейнстийма, оставяйки на брега стремежа към пробата и експеримента, както и контра-културната си сила.

Днес има толкова много по-добре обучени в тънкостите на писането и продаването писатели, с така добре редактирани романи, населени с чудесно развити образи, но няма нито един автор, чиито литературни жестове да предизвикват дори в малка степен вълненията, които раждат романите на, да кажем, Филип Дик.

Роберто Боланьо: 1

2010-02-28T22:44:00.007+02:00

Три от петте романа, които са част от 2666, са вече прочетени. Дотук историята беше предимно диковска, с малко Борхес и една много тънка, и на моменти прекъсната, фукоянска линия. След един съвсем кратък разговор за Майкъл Джаксън обаче, всичко премина в света на Линч. И трябваше да се досетя по-рано, много преди да се появят явните препратки към Туин Пийкс и объждането на самия режисьор. В крайна сметка, от самото начало, основният въпрос е: Кой уби Лора Палмър?, а мистериозните гиганти, буквални и метафорични, се свързаха с героите още от първите страници. Сега очаквам чудовището, което плува под подозрително гладкия лед на текста на Боланьо, да разтвори паст и да погълне всичко в развръзка, която обещава да е една от най-депресиращите в съвременната литература.

Предстоящо

2010-02-08T10:13:00.003+02:00

Това не е за туитър.

Middlesex ще се появи съвсем скоро на български. Повече може да прочетете тук. Освен този великолепен роман, Джефри Юдженидис има само още един: The Virgin Suicides, по който е направен филмът на София Копола (и двете произведения са прекрасни). Надявам се и този роман да видим скоро у нас. Надявам се и поне до две-три години авторът да ни зарадва и с трета книга- идва ново десетилетие и е крайно време за това.

Краткият и удивителен живот на Оскар Уао

2010-01-15T12:07:00.001+02:00

За Жуно Диас се заговори доста, когато преди една година дебютният му роман, The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao, спечели "Пулицър". Книгата стана и втората с тази награда, на която списания и критици от нашия малък жанров свят обърнаха повечко внимание след Пътят на Кормак Маккарти. Причините? Абсолютната любов на Диас към фантастиката и фентъзито във всички негови интервюта. Желанието му да остане известен като "доминиканския Самюъл Дилейни". Турне из Щатите за представяне на наградения роман в команията на Дилейни (който пък представяше все още непубликуваната си нова книга). И най-вече - самото съдържание на The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao.

Най-краткото описание на романа е: семейна емигрантска сага. Нещо, което би се харесало на журито за връчване на "Пулицър", но най-вероятно би отегчило читателите на фантастика, особено, когато въпросната семейна сага обхваща малко от настоящето, много от миналото и нищо от бъдещето. Стилът пък е игрив, претенциозен, наблъскан с препратки, украсен с бележки под линия, които на пръв поглед са исторически и журналистически материали, а на втори са разкази на един обикновен човек с чудесно чувство за хумор. Структурата е разчупена, точно както я правят Големите. Разказват много герои, от първо и трето лице, от различни времена, отзад-напред. Понякога авторът държи да каже, че това в момента е художествена измислица, която той в момента пише. Може би. Друг път някой от героите взима думата и се обръща направо към автора: нещо в стил "Държа да отбележа, че не беше точно така, както го разказваш..." С две думи: успешната формула. Но не и за жанра (или както го нарича Диас: Жанрът!)

По-сложното описание би било: емигрантска семейна сага, която разказва за реални исторически събития и личности, но чрез похватите на Жанра!, история за Любовта и Проклятието, смесица между сатира и магически реализъм, песвдобиография, роман съзнателно конструиран като нещо, което би написал някой надъхан младеж, току-що завършил English & Literature и влюбен в Дейвид Фостър Уолъс. Накратко: успешен съюз между желание за Голям американски роман и любов към Жанровия роман.

Оскар Уао (испанското произношение на Оскар Уайлд) е дебел, грозен нърд, който никога не бил целуван. В живота му има само един наистина близкък до него човек, сестра му Лола, и две големи любови: към Жанра! и жените. Нетипичен доминиканец по отношение на първото и абсолютен що се отнася до второто. Само дето жените и в реалния свят са достъпни колкото Дъщерята на Големия учен от историите от Златния век. Когато мисли за тях, Оскар не може да го прави без помощта на имагинерните светове, в които липсата му на опит в реалния живот е заменена от приключения и страсти на фона на разрушени от апокалипсис пейзажи. Истинският Оскар се влюбва от жена в жена, пътувайки из този космос като герой на приключенска спейс опера от планета на планета. Този от фантазиите няма такива проблеми: винаги се появява навреме, за да Я спаси и Тя да се влюби в него.

Романът, написан, както ни се казва, от един приятел на Оскар и бивше гадже на сестра му - завършилият, да, English & Literature, Джуниър, е изцяло подчинен на подобно фантазмено асимилиране на реалния свят и случващото се в него. Голяма част от действието се развива в Доминиканската република по време на диктатурата на Трухильо. Бруталната действителност е предадена посредством сравнения с тежки времена и мрачни земи от фентъзи и фантастични романи. Трухильо е Саурон, има го Окото му, хобитите, назгулите. Най-силният женски образ използва Гласа, когато трябва да повлияe на някого. Красив, бял третостепенен герой е описан като "мелнибониец". Животът на малкият, черен и дебел, Оскар в гетото е сравнен с живота на мутант от X-Men. Примерите са безброй и отвсякъде, най-много от Властелина и комиските на Алън Мур и Стан Лий. Оскар чете чудесни книги (Октавия Бътлър) и пише непрекъснато, с постоянството, с което се захласва по момичетата. И най-хубавото е, че въпреки изобилието бележки под линия, нито една не е за обяснение на препратките към фантастиката и фентъзито.

Но колкото и да е страхотно изобилието от сравнения със светове от бъдещето, историята се движи назад. От наши дни към най-ранните години на терора на Трухильо. Целта е да разберем как се е случило така, че Оскар е нещастен, какво ще причини ранната му смърт и каква е мисията му в живота. И понеже тази книга е писана от автор, роден в земите на магическия реализъм, романът се превръща от биографията на един човек в хрониката на едно проклятие. Затова и фантастичният елемент присъства. Съвсем за кратко, но запомнящо се.

The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao показва едновременно силите и слабостите на жанра. От една страна като инструмент за анализ на света около нас. От друга като пример за това как се изгражда една идентично в покрайнините на всичко. Оскар е Жанрът! Изключително интелигентен и силно маргинализиран. Твърде странен и не за всеки. Това е всъщност една почти автобиографична книга, родена от преживявания, които всеки във фендъма (и нърддъма) ще разпознае моментално. А за онези, които се чудят защо Гласът е с главна буква, остават великолепните разказвачески и стилистични таланти на Диас.

Джо Холдеман

2009-12-15T09:07:00.001+02:00

ще е новият Гранд Мастър.

no comment.

Свинщини

2009-12-13T13:18:00.004+02:00

Неясно кога в бъдещето Франция се разпада постепенно в резултат на бурни политически промени и влошаващ се климат. Главната героиня на романа "Свинщини" на Мари Дарийосек си намира работа в парфюмериен магазин. Ухажвана, унижавана и използвана от всякакви клиенти, а всъщност и от всички хора, с които общува, тя постепенно започва да се превръща в прасе. Трансформацията й отвращава някои, докато възбужда други. Самата нея пък превръща от абсолютно пасивен обект с не особено блестящ ум в активно мислещо същество.

Дарийосек използва класически сюжет от фантастичната литература - този за метаморфозата, за да коментира един от основните социални проблеми - обективизирането на жените. Но книгата, въпреки препратките към "Животинска ферма" и "1984", не е предимно политическа сатира или предупреждение. Не е и някакъв есенциалистки трактат за животинското у нас, човешкото в животните, истинските жени и истинските мъже. Не е и поредният "мъжете са свини" лозунг, макар че сцените, в които богати господа подивяват при вида на достъпната и позволяваща всичко свиня, говорят за обратното. И, последно, книгата не е за свинщините, които си причиняваме един на друг и всички заедно на Майката Земя, колкото и сериозно да е застъпен екологичният елемент. "Свинщини" е, както казва самата Дарийосек, роман за съзнанието. За всичко, което го оформя, ограничава, разширява. И за онези невидими социални механизми в обществото, които градят езика ни, телата ни и взаимоотношенията ни.

Главната героиня никога не достига до онова ниво, от което да може да види тези механизми, камо ли да ги отнесе към собствената си трагедия. Тя няма капацитет за есеистични отклонения, в които да громи патриархалния ред, корумпираните политици, студените, кастриращи майки и онези хора, които не виждат в другите нищо повече от парче месо. И все пак, в "Свинщини" четем за всичко това. Стилът е прост, даже по-сложните и редки фрази и думи са в курсив и с уточнение от героинята, че й е било трудно да си ги спомни. Хуморът и наблюденията режат, отчасти благодарение на неочаквания си източник - една глупава повлекана, абсолютна свиня, точно за да ни се покаже, че нищо, което си мислим, че е по дифолт, не е такова. Страниците са малко - около 100. Щрихите на света от бъдещето - напълно достатъчни, за да се игради плътна картина. С по едно-две изречения стават ясни политическите промени, идеологическите трусове, архитектурните преобразувания на Париж и случващото се с околната среда. Има автори, които успяват в малко думи да компресират комплексни взаимоотношения, като оставят на читателя избора дали да се занимава с динамиката и подробностите им, или не. Джоана Ръс е такава. Кутси също. Понякога и Дилейни. Дарийосек прави подобно нещо.

Трудно е да се каже дали накрая героинята, срещнала и загубила любовта на живота си в лицето на един върколак, е щастлива. И дали съществуването между човешкото и прасешкото се е трансформирано от примирение в осъзнато трупане на опит и учене от него. Но желанието гласът й да бъде чут, което се проявява чрез желанието да напише книга за себе си, колкото и трудно да й е да държи химикалката в най-свинските си моменти, може би е най-важното. А то е повече от забележимо.

"Свинщини" е едно от 149-те произведения с фантастични елементи, включени в списъка с 1000 задължителни книги на "Гардиън".

Ходоровски и два клипа

2009-11-30T14:10:00.004+02:00

Филмът The Holy Mountain на Алехандро Ходоровски е от 1973 г. Носи всички белези на един определен тип филми от онова време, но това не означава, че не става за гледане днес - даже напротив. Препоръчвам го горещо. Особено на почитателите на Новата вълна във фантастиката, които ще видят в естетиката на The Holy Mountain познати като стил елементи от произведения (и от корици на произведения) на Зелазни, Муркок и Олдис. И понеже ми направи впечатление, че тази естетика се завръща под една или друга форма из разни обложки на албуми и видеоклипове, споделям два особено добри клипа. Първият е съвсем нов. Вторият е от миналата година.

Мисля, че Ходоровски е щял да направи прекрасен Дюн.

Невидимите градове

2009-09-26T10:31:00.003+03:00

С "Космически комедии" не се разбрахме, но "Невидимите градове" е една от най-красивите книги на света:

Градове & Памет 2

Когато човек язди дълго време из диви земи, в него се ражда желанието за град. Накрая пристига в Изидора, град, където сградите имат спираловидни стълбища, осеяни със спираловидни раковини, където правят най-съвършените телескопи и цигулки, където странникът, който се колебае коя от две жени да избере, винаги среща трета, където боевете с петли се израждат в кървави кавги между победителите. Той мислеше за всички тези неща, докато желаеше града. Изидора, следователно, е градът на неговите мечти: с една единствена разлика. В мечтания град той е млад мъж; в Изидора пристига стар. На площада има стена, пред която старците седят и гледат минаващите млади; той се е наредил до тях. Желанията са вече спомени.

Оказа се, че е издадена у нас през 1990 г.

Още един град.

Какво е да си фантаст...

2009-07-29T10:22:00.002+03:00

Бари Малцбърг е считан от мнозина за най-мрачният автор на американската нова вълна. Други го определят като най-близкия писател до Робърт Силвърбърг. За най-верните си фенове, той е Филип Дик със стилистичните умения на Владимир Набоков. За четвърти, в творчеството на Малцбърг, особено това от 70те, могат да се открият всички грешки на Новата вълна - прекалени и самоцелни стилистични експерименти, ненужно задълбаване в психологията на героите, изместването на външния космос от вътрешния, много секс, много малко вяра в светлото бъдеще...

Като повечето си колеги от този период, Малцбърг е хвален и критикуван, леко пренебрегнат от големите награди и неприет от феновете на класиките в жанра и техните създатели. Предполагам, това се дължи не толкова на експерименталните структури на романите му и тежкия му стил (той не е много виновен по нито едно от двете обвинения), а на отношението му към митологичните фигури на научната фантастика - ученият, астронавтът, авторът.

Точно последното е в центъра на Herovit's World - кратка, много забавна и на моменти ужасяваща книга. Джонатан Херовит е сравнително млад фантаст, автор на 92 романа за приключенията на изследователски екип, воден от безстрашния истински мъж Мак Милър. Херовит е дебютирал точно във времето между края на доминацията на списанията и началото на книгите с меки корици - много важен момент в историята на жанра: първият, в който настъпват осезаеми промени във формата и съдържанието на издаваните произведения. Херовит, естествено, е пълния стереотип на автор от онова време. Свръхпродуктивен, не особено талантлив, жадуващ силно излизане от жанра с огромен, амбициозен, сериозен литературен роман, който така и не вижда бял свят дори като първо изречение, пишещ под псевдоним (Кърк Полънд), някак доволен, че все още не е чак толкова зле, че да прибегне до писане на порнография, за да се издържа, но въпреки това работещ за жълти стотинки, обречен на това кните му да се продават по вестникарски павилиони или в тъмните ъгли на книжарниците. Иска му се (предполагам по краткото описание на мечтания магнум опус) да е Норман Мейлър, но е нещо като Мъри Лейнстър. Обкръжението му също звучи познато: разкъсван от дребни дрязги фендъм, спорове между автори и редактори, конвенции и фестивали, които са бедни на сериозни дискусии, но изобилстват от приятелски запои и купони до изгрев слънце.

Малцбърг ни показва Херовит около 15 години след началото на кариерата му, някъде в края на 60те, когато академичния свят е започнал да обръща внимание на жанра и мечтите за сериозна кариера изглеждат все по-изпълними. Но Херовит е в творчески блок, напълно обезверен, мразещ себе си и жанра, нещастно женен, баща на дете, което не е нищо повече от мебел в потъналия му в хаос дом. За сметка на това около него успяват хора без дипломи (бивши негови колеги, които даже вече преподават творческо писане в разни университети), дребни агенти и всякакви фигури от фендъма. Херовит е безсилен да направи крачка в която и да е посока. Не може да довърши 93-ия си роман, не може да установи контакт с извънземните, в които са се превърнали жена му и дъщеря му, не може да поеме контрол върху себе си. Всичко започва да се разпада, водено от парчетата личност на самия Джонатан... За щастие, спасение може би има и то се нарича Кърк Поланд. Когато той поема нещата в свои ръце, всичко започва да изглежда по-светло и леко. Съвсем за малко. Точно преди светът на Херовит/Поланд да се срути в най-черната възможна дупка във Вселената.

Може би заради силно застъпената тема за отчуждението Малцбърг е сравняван със Силвърбърг. И двамата са посветили голяма част от творчеството си на описанието на превръщащи се в самотни чужденци герои. Опитите за спасение чрез деперсонализация и дереализация пък напомнят за Дик. Но нито Силвръбърг, нито Дик имат особеното чувство за хумор на Малцбърг, което прави книгите му, въпреки всичко, забавни, макар и по особено изкривен начин. Има една сцена, в която Херовит и жена му са в поредния скандал, детето е свидетел, съпругата псува Херовит и цялата фантастика, а той си мисли само за това колко ужасно би било дъщеря му да израсне в среда, в която жанрът е мразен...

Въпреки, че някои неща не са се променили и до днес, книга като Herovit's World не би могла да излезе сега. Поне не в тази си част, която засяга специфичните за минали времена елементи от динамиката на феномена НФ . Но романът е изключителна картина на онова време, която е най-доброто, което един историк на жанра може да получи, ако иска да чете за факти и преживявания в този малък свят, наречен фендъм. А детайлите от икономическата реалност, безкомпромисна и смазваща, оформила много повече фантастиката, каквато я знаем, отколкото който и да е друг фактор, са брутални. Явно най-тъжно е да си фантаст.

H.A.R.M.

2009-07-14T10:15:00.007+03:00

Миналата година появата на новия роман на Брайън Олдис беше съпроводена от нещо като малък скандал. Във Великобритания дълго време не се намери достатъчно смел издател, който да публикува произведението и то се появи първо в САЩ. Причината е, че едната от двете сюжетни линии представя британските служби за сигурност в не особено добра светлина. Другата пък не казва нищо хубаво за човечеството като цяло. Ако не беше пределно ясен конкретният исторически период, "вдъхновил" книгата ("Войната срещу терора"), и ако книгата срещаше съпротива отвъд Океана, а не на Острова, щях да си кажа, че съм попаднал на тайно съкровище от Новата вълна. И това го пиша като плюс. Защото HARM е стегнат, точен, неумолим роман, насочен към туловището на зловеща Система, която хвърля сянката си даже на хиляди светлинни години от Земята. Така оформена, а и така написана, че да връща мисълта към времето, когато фантастиката се е опитвала да сменя светогледи, да подменя парадигми, а не да задоволява консуматорски желания.

И така, двете линии: едната кошмар, който за съжаление се оказва реалност; другата - искейпистка фантазия, развила се по възможно най-лошия начин, или може би друга реалност.

1. Историята започва в огромно английско имение, превърнато в затвор за разпити и мъчения на заплашващи сигурността на Великобритания и целия Запад субекти, където главният герой, известен като Затворник Б, е подложен на серия "разговори" (всички съпроводени с изобретателни мъчения) по повод написана от него хумористична книга в стил Удхаус. В нея има един диалог, в който двамата главни герои се чудят дали да не взривят министър-председателя на Великобритания. Мъченията са заради този абзац и поради факта, че Затворник Б се води мюсюлманин (макар и самият той да не изповядва исляма). Сцените са между хорър и абсурдизъм. Последното, защото реакциите на мъчителите са толкова обратнопропорционални на "прегрешенията", че в един момент всичко придобива нереални измерения, получава се нещо като отчуждаване - все едно четем за поведение на същества от друга планета. Още по-абсурдно става, когато попадаме на въпросния диалог от книгата на Затворник Б, който е безумно слаб и изключително несмешен. Параноидните мъчители интерпретират моменти от романа, както и всяко минало действие на героя по такъв начин, че той се оказва сътрудник на "Хизбула", помощник на фундаменталистите от Саудитска Арабия и даже близък на (вече мъртвия) Осама Бен Ладен. Всички обвинения изглеждат пресилени и неубедителни. Сигурно е само едно: че Затворник Б, когато е в непоносим стрес, разцепва личността си и попада в други светове.

2. На планетата Стигия първата човешка колония се опитва да гради общество, обединено от една вяра. Хората са дошли на планетата с кораб, който ги е пренасял през пространството в продължение на стотици години. По време на пътуването всеки човек е бил не замразен или в която и да е друга, позната от жанра форма, ами разпръснат на атоми, запазен в резевоари за ДНК и личности. Пет години преди пристигането, Корабът сглобява всички хора, премахва спомените за отношенията между тях и паметта им за съществуването на такива преди пътешествието, и им дава нови имена. Всичко на случаен принцип. Идеята е може би да се получи обединена маса, необременена от семейни и социални връзки, която да подчини веднага новия свят, но резултатът е точно обратното - разделение на секти, организации и групички, което завършва с потисническо общество, подобно на това в Иран, водено от един Всемогъщ. Стигия си има местно население - дребни хуманоиди, които се движат навсякъде с едни кучета. Всемогъщия си поставя за цел да унищожи отвратителните местни, а извършителят на геноцида (един военен) по-късно в книгата, под тежестта на вината, която изпитва, се заема с разпространението на християнството на планетата. Тази сюжетна линия започва като политическа фантастика, преминава през приключенска и завършва като научна. След падането на потисническия строй, една група хора, сред които Затворник Б - тук бодигард на бившия тиранин, започват да изследват планетата и да търсят истината за природата на месните. Които от първото им дадено от хората име, Doglovers, вече са Dogovers... Все пак намират един оцелял от геноцида - едно извънземно и неговото куче, и тук вече с пълна сила се включва класическата научна фантастика.

(3. Това е може би третата сюжетна линия - тази на моряк из непознати океани, влюбен в момче роб, което го чака на брега. Тя е съвсем кратка, около страница, но я споменавам, защото, освен че подкрепя важна черта от личността на главния герой - под стрес да се разпръсва в други личности, ми напомни много за момент от Woman on the Edge of Time на Мардж Пиърси. Там съзнанието на героинята пътува от лудница в наше време към утопия в бъдещето, но за една кратка глава попада в един антиутопичен свят, който се смята и за един от предшествениците на кибербънка.)

Ако има основна тема в романа на Олдис, която е под обявената "реакция на изстъпленията на Войната срещу терора", то това е тази за садо-мазохистичните отношения, в които са всички хора. В HARM, на което и да ниво на общуване, няма други, освен жертви и насилници. И всеки е както едното, така и другото. Измъчвани стават мъчители. Насилени физически насилват вербално. Ролите се сменят за секунди, независимо дали сцената е близкото бъдеще на Земята или далечното на Стигия. Даже бегло споменатите моряк и неговият любим роб предполагат такива отношения. HARM е и роман за провала на науката, политиката и религията като системи, които обясняват света - нещо, познато от много произведения на Новата вълна. Олдис разглежда последователно всеки един от тези провали в очите на героите си, завършвайки с този на науката. HARM е и роман за това какво значи да постъпваш "правилно" и как "постъпването правилно" не е нищо друго, освен поведение в рамките на доминиращата в момента система. И накрая, съвсем малко, HARM е история за идентичността, за нейното изграждане и за последствията от изкуственото (съзнателно) изграждане на идентичност под външен натиск.

HARM е на пръв поглед много интертекстуален роман. Усещат се препратки към редица канонични произведения на Оруел, Хъксли, Хърбърт и Хауърд. Последната обаче е отречена от Олдис в интервю на края, където казва, че никога не е чел нищо за Конан или който и да е друг герой на Хауърд. Въпреки това, ясно си личи, че романът (писан в продължение на 25 години) в този си вид е станал възможен не само благодарение на комбинацията от определени социални и политически ситуации, но и на предишни търсения на жанра.

п.п. HARM идва от Hostile Activities Research Ministry

Интересна статия на Вальо

2009-07-06T18:59:00.003+03:00

За книгите, на които в "Локус" обръщат внимание. Изводите, според мен, могат да послужат и за да се обясни застоят, в който ми се струва, че е жанрът, въпреки увеличеното внимание, което получава в последните години. Или може би точно заради него.

За съжаление, не мога да коментирам в блога на Вальо. Затова и тук го поздравявам за тази му статия, отразена и от sfsignal.com.

Разговор с един футуролог

2009-07-03T09:36:00.002+03:00

В днешния брой на "Дневник" е публикувана обширна статия/интервю с Рей Хамънд, футурулог и писател, който обявява "края на човешкия вид в познатия ни досега чисто биологичен вид" и заявява, че "не можем да избягаме от антиутопията".

Цялата статия: тук

Все още непрочетени

2009-06-25T12:08:00.003+03:00

В този скандален постинг са включени някои от многото книги, които по една или друга причина се смятат за важни в жанра, но които все още, пак по една или друга причина, не съм прочел. Те постоянно витаят около списъците ми "За четене", но никога не успяват да се доредят до тях. А и така и не успяват да си намерят място в списъците "Никога вече" (където са например романите на Ан Маккафри) или "Дори няма да правя опити" (където е почти всяко издание, в което текстът е предхождан от карта на земи с труднопроизносими и натежали от апострофи имена).

1. Господарят на светлината - започвам с нея, защото има най-големи шансове да мине в графа "прочетени". Имам я от доста време, но рядко се сещам за нея. Преди години прочетох първите 80 стр. (от българското издание) и не останах силно впечатлен. Може би защото знаех какъв ще е краят. Както и че на български, по онова време, нямаше край. Ако е на нивото на Създанията, ще е чудесно. Ако е на нивото на "Джак от Сенките", последното нещо на Зелазни, което четох, ще е просто поредната ОК книга от този автор, за която се говори много.

2. Звездна вълна се надига - харесвам много разказите на Дейвид Брин, но малко негови романи ми се виждат интересни. С тази книга се разделихме много бързо, малко след кичозното снасяне на яйце от някаква кралица на някакъв космически кораб. И все пак, когато слушам или чета други хора за поредицата на Брин, винаги си казвам, че трябва да я прочета.

3. Диамантената ера/Снежен крах - едва миналата година започнах със Стивънсън. Anathem се оказа много добра книга и ревюто за нея ще се появи, когато се появи следващия брой на Starlighter. Ранните, култови произведения, писани от все-още-не-обявения-за-нещо-като-Пинчън-на-жанра Стивънсън обаче не съм чел. От двете гореспоменати, само първата ми звучи добре. А и само нея имам.

4. Луната е наставница сурова - и нея, както Господарят, се опитах да чета в библиотека. Не си спомням защо я зарязах, но съм сигурен, че се дължеше на обстоятелства, нямащи нищо общо с качествата на книгата. Хайнлайн е добър писател.

5. Самите богове - отдавна не чета Азимов с удоволствие, но може би трябва да се види дали наградите за нея в годината, в която са се състезавали шедьоври като Dying Inside и Книга на черепите, са политически ход, отдаване на чест по рефлекс или напълно заслужени.

6. Трилогията на Джон Варли - това са книги, които винаги съм искал да прочета и никога не съм правил нищо по въпроса. Имам и страшно високи очаквания към поредицата, много по-високи отколкото към всяка от предишните книги в списъка.

За Балард на български

2009-04-23T09:41:00.002+03:00

RIP J. G. Ballard - eenk.com

Нийл Геймън за Балард - благодарение на Jen и Блогът на Нийл Геймън на български език.

Sivosten

Балард си отиде

2009-04-20T01:09:00.002+03:00

един от най-великите.

мир на праха му.

Какво е НФ?

2009-04-09T10:09:00.004+03:00

"Трябва да мислим за литературата и научната фантастика не като за два различни набора от разлчино означени текстове, а като два различни набора от ценности, два различни начина на реакция, два различни начина на разбиране на текстове, два различни начина на четене... или като за онова, което академичната традиция би определила като два различни дискурса. Сблъсъкът, в такъв случай, е между два дискурса, на научната фантастика и на литературата, и той бива загубен или спечелен посредством удоволствие и употреба.

Няколко пъти съм писал подробно върху начина, по който дискурсът, наречен научна фантастика, се различава от дискурса, наречен литература, по-конкретно онази група литературни произведения, която ние, читателите на НФ, наричаме мунданна литература (истории, чието действие се развива на Земята, в настоящето или миналото.) Между двата съществуват ясни и ярки разлики, отнасящи се чак до това как възприемаме отделните изречения.

В научната фантастика светът в произведението не е даденост, ами е по-скоро конструкт, който се променя от история в история. За да прочетем даден научно-фантастичен текст, ние трябва да се впуснем в една доста флуидна и умозрителна игра. С всяко следващо изрение трябва да се питаме какво в света, описан в него, трябва да е различно от нашия свят, за да може подобно изречение да бъде изречено. И така, с натрупването на изречения, ние изграждаме свят в специфичен диалог с настоящата ни концепция за реалното."

- Самюъл Р. Дилейни

"НФ е литературен жанр, за чието съществуване необходими и достатъчни условия са присъствието на и интеракцията между отчуждение и когниция, и чийто основен формален инструмент е въображаема рамка, алтернативна на емпиричната среда на автора."

- Дарко Сувин

"НФ е онзи тип наратив, който е характерен за култури, преминаващи през епистемни промени, имплицирани във възхода и смяната на позициите на технико-индустриалните модели на производство, разпространение, консумация и изхвърляне. Той се характеризира с (i) метафорични стратегии и метонимични тактики, (ii) изкарване на преден план на икони и интерпретативни схеми от колективно конституиран общ 'мета-текст' и съпътстващо премахване на тежестта от 'изящното писане' и развитието на героите, и (iii) наличието на определени приоритети, които могат да бъдат срещнати по-често в научни и постмодерни текстове, отколкото в литературните модели: по-конкретно, насочване на вниманието към обекта за сметка на субекта."

- Деймиън Бродерик

"Материалистични причина и следствие; вселената, възприемана като разбираем обект на експлорация и експлоатация; мултикултурализъм; мултивидовизъм; еволюционизъм; технологията, възприемана като интензивно индустриално развитие, която непрекъснато върви към усложняване, обновяване и увеличаване на значимостта си; идеята за пол, раса, поведение, вяра като културно конструирани; възприемането на ума, индивида, личността и тялото като обекти на изследване и манипулация; тези фундаментални идеи на различни науки или на инженерния ум са в основата на образите и дискурса на научната фантастика."

- Урсула К. Ле Гуин

"Предизвиквайки антропоцентризма и темпоралния провинциализъм, научната фантастика подлага на конструктивна критика цялата цивилизация и нейните предпоставки."

- Алвин Тофлър

"Всичко се превръща в научна фантастика. От пределите на една почти невидима литература се е родила цялостната реалност на 20 в."

- Дж. Г. Балард

"... но границата между научна фантастика и социална реалност е оптична илюзия."

- Дона Харауей

Починал е Филип Хосе Фармър

2009-02-26T06:43:00.000+02:00

Мир на праха му.

Locus

Нов роман от Пинчън!

2009-02-18T18:24:00.003+02:00

Inherent Vice!

It's been awhile since Doc Sportello has seen his ex-girlfriend. Suddenly out of nowhere she shows up with a story about a plot to kidnap a billionaire land developer whom she just happens to be in love with. Easy for her to say. It's the tail end of the psychedelic sixties in L.A., and Doc knows that "love" is another of those words going around at the moment, like "trip" or "groovy," except that this one usually leads to trouble. Despite which he soon finds himself drawn into a bizarre tangle of motives and passions whose cast of characters includes surfers, hustlers, dopers and rockers, a murderous loan shark, a tenor sax player working undercover, an ex-con with a swastika tattoo and a fondness for Ethel Merman, and a mysterious entity known as the Golden Fang, which may only be a tax dodge set up by some dentists.

In this lively yarn, Thomas Pynchon, working in an unaccustomed genre, provides a classic illustration of the principle that if you can remember the sixties, you weren't there ... or ... if you were there, then you ... or, wait, is it ... Part noir, part psychedelic romp, all Thomas Pynchon — private eye Doc Sportello comes, occasionally, out of a marijuana haze to watch the end of an era as free love slips away and paranoia creeps in with the L.A. fog.

Прекрасно и почти невероятно.

август 2009

Фантастиката, която не се случи

2009-02-10T11:56:00.006+02:00

Днешният постинг е резултат от една синхроничност. Бях се зачел в нещо за последния роман на Сол Белоу, Ravelstein, за чийто герой се говори, че е изграден върху реалния Алан Блум, който пък е бил защитник на идеята за Великите книги. После случайно попаднах на линк към периодично появяващото се из блогове и статии за фантастика есе на Джонатън Летъм, "The Squandered Promise of Science Fiction" - текст, който описва най-добре последните 30+ години от (не)развитието на жанра, където пък Летъм говори за това как на НФ й липсва теория за Великите книги от годините след началото на '70те. Теория, която затвърждава романите на Диш, Балард, Дик, Ле Гуин, Дилейни, Ръсел Хоубън, Джоана Ръс, Джеф Раймън, Кристофър Прийст, Дейвид Фостър Уолъс (мир на праха му) като стандарта в жанра. Подобна теория ще трябва да изхвърли много от архаичните класики на НФ на боклука, продължава Летъм. След което идва най-хубавата част:

Tomorrow’s readers, born in dystopian cities, educated on computers, and steeped in media recursions of SF iconography, won’t notice if the novels they read are set in the future or the present. Savvy themselves, they won’t care if certain characters babble technojargon and others don’t. Some of those readers, though, will graduate from a craving for fictions that flatter and indulge their fantasies to that appetite for fictions that provoke, disturb, and complicate through a manipulation of those same narrative cravings. They’ll learn to appreciate the difference, say, between Terry McMillan and Toni Morrison, between Tom Robbins and Thomas Pynchon, between Roger Zelazny and Samuel Delany - distinctions forever too elusive to be made in publishers’ categories, or on booksellers’ shelves.

Лошото е, че дори и да беше се получила такава теория, жанрът нямаше да я пусне навън, а просто да я направи източник на нов канон вътре във фантастиката. А всяко канонизиране и обявяване на нещо за норма и стандарт, е пагубно. Независимо на какви творци и кои книги. А и за да се случи това, жанрът трябва да разруши идентичността си, да разкара митовете за специалност на четящите фантастика, за тяхната интелигентност, за това, че разбират повече, че идеите са по-важни от каквито и да било похвати или умения. Да си обсъди своите предразсъдъци и после да се занимава с тези на другите спрямо него. А и когато нещо е тръгнало навън чрез комерсиализация и елементаризиране (Летъм посочва Лукас, Спилбърг и Толкин като триумвират на злото, довело до спирането на развитието на жанра), трудно можеш да го върнеш обратно и пак да почнеш да го буташ да мине отвъд, но с друг имидж.

Иначе фантазията на Летъм е чудесна.

Crash! преди Crash

2009-02-01T15:11:00.004+02:00

A car crash harnesses elements of eroticism, aggression, desire, speed, drama, kinesthetic factors, the stylizing of motion, consumer goods, status - all these in one event. I myself see the car crash as a tremendous sexual event really: a liberation of human and machine libido (if there is such a thing).

Crash!, 1971

Crash, 1996

Crash! е един от "сгъстените романи" в The Atrocity Exhibition и не е ранна версия на Crash, макар че паралелите са очевидни и само от тези клипчета. А пък филмът на Кроненбърг не е съвсем по романа Crash, но смятам, че е верен на Балард и визията му.

Crash не е автобиографичен, въпреки името на главния герой - Джеймс Балард. А авторът участва в Crash!.

Тук, минута 3-та, секунда 24, се чува Балард, който казва защо е написал Crash:

2009-01-29T16:01:00.002+02:00

Адам Робъртс: Наградите за фантастика са боклук

За критиката и фантастиката у нас

2009-01-28T12:31:00.008+02:00

У нас, а и не само, макар че имам чувството, че у нас това се случва с най-висока честота и най-голяма сила, сякаш битува едно вечно подозрение към всеки, тръгнал да пише за фантастика, без някой от универистетите да му е дал зелена светлина да го прави. Като че ли се смята, че критиците по принцип са смотани и неспособни, но имат правото да демонстрират тези си качества (и то не прекалено нагло) само ако имат диплома. Къде, кой и как издава диплома критик, не мога да кажа, но предполагам, че и филолог да си, пак е знак, че можеш да се изказваш. Въпреки че пак не разбираш. Обектът на критиката ти остава някак свещен, познат само на създалия го и разбран най-добре от него и почитателите му (и на автора, и на текста). Него критиците, когато не го хвалят, само го развалят, опорочават и, в най-добрия случай, не разбират.

Понеже фантастиката, като жанр, у нас никога не е била особено интересна на критиците, литературните теоретици и авторитетите от други дисциплини, чрез които литературната критика се легитимира като "сериозно" занимание - философи, психоаналитици, психолози, политолози и социолози, се е създала една традиция на не-говорене за жанра. Тя е подкрепена от тежките в икономическо отношение години, от кризата на ценности, за която е модерно да се говори, от невярващите в и на българския творец издателства, от какво ли не. Тези години, а може би и десетеките години преди тях и десетки други фактори, моделираха твореца като силно раним, но почти всезнаещ. Той е преминал през толкова трудности, пише в единия час, в който не е на някоя от трите си работи, дава от джоба си, за да се издава... Как може да го критикуваш? Как може да кажеш, че не може да пише (оттук следва подтекст), когато той го прави, при условие, че ти не можеш, при всичките тези условия и т.н. За да стигне до едно произведение, критикът трябва да е взел предвид заплатата на автора, часовете, които работи, колко време пътува до работа, колко му струва прокарването на интернет, може ли въобще да си позволи компютър. И след това да подходи към текста. И ако има наглостта, след като е видял ужаса на ежедневието, надвиснал над Твореца, чак тогава да пише за написаното. Оказва се, че един фантастичен роман или разказ никога не е просто фантастичен роман или разказ. Той не може да се разглежда в контекста, в който трябва да се разглежда - като част от жанр, течение в жанра, период от развитието на автора. Не, той се разглежда като подвиг, като нещо, направено въпреки разни фактори, които нерядко са вън от литературата. На творенето му се придава онази сакралност, която не допуска анализиране, а само потупване по рамото. Има една свръхценна страст, която съпровожда създаването на текст, която не само трябва да бъде призната (а тя наистина, при всички условия, трябва да бъде призната), но и да бъде издигната над всичко, защото тя е нещо, което не-творците нямат в опита си, следователно не разбират. А понеже тя е в основата на нещата, неразбирането й обезсмисля говоренето по-нататък. Всяко говорене, без да го има разбирането и приемането като наистина важни на такива изначални сили, ще е като бъркане в някаква рана, нанесена от света и съзнателно поддържана, за да служи като щит срещу думи, които не щадят егото на автора и близките му.

В резултат се е появило едно сливане на автор и текст, при което, ако заговориш за изречение от текста, все едно щипеш или сочиш с присмех тялото на автора. Това усложнява доста отношенията, тъй като жанрът обитава основно пространството, което обитава и фендъмът, а той е малък, твърде малък. С три думи, всички се познават. Което прави невъзможно изказването на някои мнения, защото те няма да бъдат разбрани като критика на текста, а като обида на автора. Не че няма физическата възможност тези изказвания да бъдат направени, не. Всеки може да каже каквото си иска, просто отговорът, който ще получи, ще е най-често, а всъщност почти винаги, такъв, какъвто би бил и ако "критикът" е започнал да обижда човека, автора, създателя. Това може би е нормално. Тази любов към създаващия светове и закони навярно се вписва в контекста на лишеното ни от силен баща общество, не знам. Не е нормален обаче отказът да се замени с друго говорене. Защото замяната ще се счита за съгласие с едно нагло, обиждащо и цинично поведение.

Затова и у нас рецензията е най-дълбоката и обхватна форма на критика, която достига до официалните онлайн и офлайн издания. И дори тя, когато е по-остра, бива възприемана като обида, като поредната псувня на неразбрало и неразбиращо дете, на която може да се отговори само по един начин: като се определи като глупост. Най-честият отговор е "Ти не знаеш". Който пренася дискусията в съвсем друга плоскост. Става лична, защото зад "Ти не знаеш" не стои "Не съм сългасен с този анализ, аз виждам текста и идеите в него по друг начин", ами най-често "Не знаеш какво ми е, какво ми беше, докато го пишех, какво е да си писател днес и т.н." Тоест, често зле написан абзац е равен на болки в кръста, неубедителните герои се дължат на това, че човек трябва да си изкарва прехраната с унизителни професии, вместо да седи вкъщи, да твори и парите да идват от издателите, а остарялото писане е резултат от развалено зрение. Критикът не само е неспособен да напише нещо качествено през живота си, ами е и лош и несъобразителен човек, който няма идея от граници и лично пространство и който не се замисля преди да ги прескочи.

Не само у нас говоренето за фантастиката като жанр (не като фантастични елементи в произведенията на писателите) не е практика с дълга история и кой знае колко здрави позиции. Но там то поне се случва. Вярно е, че от края на '60те, когато Дилейни добавя своята идея за НФ като жанр, изискващ (както поезията) определен начин на четене, към тази на Сувин за НФ като жанр на cognitive estrangement, нищо кой знае какво не е добавено, но и това е достатъчно, за да се извършва и до днес този важен диалог между пишещи и критици. Даже на един от Рийдърконите Питър Никълс казва, че фантастиката е единственият жанр, в който критиците са основно фенове, т.е. не чак толкова базирани в университети говорещи глави, колкото хора отвътре. Явно, видял, че няма да получи желаното внимание отвън, жанрът си е изработил някакви механизми, позволил е на други фактори да изграждат авторитетите (например, опит в четенето на такива произведения, а не 4 години опит в университет като студент по филология), видял е, че има ли желание, най-вероятно има и начини.

У нас пък няма и такава традиция. Ако е имало, тя е била прекъсната, може би някъде след 1989 г. Сигурно и заради това единствените корективи са форуми и, в най-добрия случай (и това е спорно), журита на разни конкурси. Но тяхната функция е редуцирана до преценка става ли нещо, или не в най-общия смисъл. Защото е станало по-важно да се събере публикуваем материал, отколкото значим такъв. А и винаги витае едно усещане за знание, за убеденост, че гореспоменатите корективи просто обслужват най-близките си хора в това фендъмско пространство. Затова и у нас вече две десетилетия не само че няма адекватна на световната фантастика, но и почти няма опити поне да се направи опит за движение в посока на такава адекватност. Може би първо трябва да се направят опити откъм издатели, списания и всички места, на които фантастиката намира изява. За да се създаде чувство на комфорт, което да намали свръхцененето на трудностите по писането и публикуването на едно произведение. Но не вярвам, че това е стъпката, без извършването на която да не може се прави друго.

Предполагам, че това не е само у нас, но аз имам наблюдения единствено върху нашата действителност. Написаното не е някаква статия, а по-скоро мисли въртящи се около това, което смятам за най-голям проблем на българската фантастика: липса на саморефлексия. Една сериозна статия би трябвало да включва най-малкото и исторически преглед на споменатото говорене за фантастика, ако и когато го е имало в българската критическа и въобще литературна традиция; както и сравнение с говоренето за литература в България изобщо; също и анализ на местата, на които говоренето за фантастика се е появявало и формите на проява. Този текст в никакъв случай не е призив да се позволи свободното плюене по автори и книги.

Гардиън: 1000 книги, които всеки трябва да прочете

2009-01-23T11:02:00.003+02:00

Много е тъпо да се говори за задължителни книги и такива, които трябва да прочетеш, защото иначе все едно нищо не си чел или както там е клишето. Но подобни списъци служат за ориентир и, в случая с фантастиката, е интересно да се сравняват американски и британски такива.

"Гардиън" представя 1000 "задължителни" книги и от тях 149 са фантастични. Веднага се вижда, че не фенове на чистите НФ и фентъзи са участвали в създаването на списъка, защото мейнстрийм писатели и техните опити в жанра са изглежда по-важни от произведения на големи фантасти. Иначе значими за жанра текстове, като например разказите на Кордуейнър Смит и романите на Фармър, Зелазни и Стърджън, щяха да са част от него.

Ето целият списък. В болд са преведените у нас заглавия.

Douglas Adams, The Hitchhiker's Guide to the Galaxy (1979)
Brian W Aldiss, Non-Stop (1958)
Isaac Asimov, Foundation (1951)
Margaret Atwood, The Blind Assassin (2000)
Margaret Atwood, The Handmaid's Tale (1985)
Paul Auster, In the Country of Last Things (1987)
JG Ballard, Crash (1973)
JG Ballard, Millennium People (2003)
JG Ballard, The Drowned World (1962)
William Beckford, Vathek (1786)
Iain Banks, The Wasp Factory (1984)
Iain M Banks, Consider Phlebas (1987)
Clive Barker, Weaveworld (1987)
Nicola Barker, Darkmans (2007)
Stephen Baxter, The Time Ships (1995)
Greg Bear, Darwin's Radio (1999)
Alfred Bester, The Stars My Destination (1956)
Ray Bradbury, Fahrenheit 451 (1953)
Poppy Z Brite, Lost Souls (1992)
Charles Brockden Brown, Wieland (1798)
Algis Budrys, Rogue Moon (1960)
Mikhail Bulgakov, The Master and Margarita (1966)
Edward Bulwer-Lytton, The Coming Race (1871)
Anthony Burgess, A Clockwork Orange (1960)
Anthony Burgess, The End of the World News (1982)
Edgar Rice Burroughs, A Princess of Mars (1912)
William Burroughs, Naked Lunch (1959)
Octavia Butler, Kindred (1979)
Samuel Butler, Erewhon (1872)
Italo Calvino, The Baron in the Trees (1957)
Ramsey Campbell, The Influence (1988)
Lewis Carroll, Alice's Adventures in Wonderland (1865)
Lewis Carroll, Through the Looking-Glass, and What Alice Found There (1871)
Angela Carter, The Passion of New Eve (1977)
Angela Carter, Nights at the Circus (1984)
Michael Chabon, The Amazing Adventures of Kavalier and Clay (2000)
Arthur C Clarke, Childhood's End (1953)
GK Chesterton, The Man Who Was Thursday (1908)
Susanna Clarke, Jonathan Strange and Mr Norrell (2004)
Michael G Coney, Hello Summer, Goodbye (1975)
Douglas Coupland, Girlfriend in a Coma (1998)
Mark Danielewski, House of Leaves (2000)
Marie Darrieussecq, Pig Tales (1996)
Samuel R Delany, The Einstein Intersection (1967)
Philip K Dick, Do Androids Dream of Electric Sheep? (1968)
Philip K Dick, The Man in the High Castle (1962)
Thomas M Disch, Camp Concentration (1968)
Umberto Eco, Foucault's Pendulum (1988)
Michel Faber, Under the Skin (2000)
John Fowles, The Magus (1966)
Neil Gaiman, American Gods (2001)
Alan Garner, Red Shift (1973)
William Gibson, Neuromancer (1984)
Charlotte Perkins Gilman, Herland (1915)
William Golding, Lord of the Flies (1954)
Joe Haldeman, The Forever War (1974)
M John Harrison, Light (2002)
Nathaniel Hawthorne, The House of the Seven Gables (1851)
Robert A Heinlein, Stranger in a Strange Land (1961)
Frank Herbert, Dune (1965)
Hermann Hesse, The Glass Bead Game (1943)
Russell Hoban, Riddley Walker (1980)
James Hogg, The Private Memoirs and Confessions of a Justified Sinner (1824)
Michel Houellebecq, Atomised (1998)
Aldous Huxley, Brave New World (1932)
Kazuo Ishiguro, The Unconsoled (1995)
Shirley Jackson, The Haunting of Hill House (1959)
Henry James, The Turn of the Screw (1898)
P. D. James, The Children of Men (1992)
Richard Jefferies, After London; Or, Wild England (1885)
Gwyneth Jones, Bold as Love (2001)
Franz Kafka, The Trial (1925)
Daniel Keyes, Flowers for Algernon (1966)
Stephen King, The Shining (1977)
Marghanita Laski, The Victorian Chaise-longue (1953)
Joseph Sheridan Le Fanu, Uncle Silas (1864)
Ursula K Le Guin, The Earthsea series (1968-1990)
Ursula K Le Guin, The Left Hand of Darkness (1969)
Stanislaw Lem, Solaris (1961)
Doris Lessing, Memoirs of a Survivor (1974)
CS Lewis, The Chronicles of Narnia (1950-56)
MG Lewis, The Monk (1796)
David Lindsay, A Voyage to Arcturus (1920)
Ken MacLeod, The Night Sessions (2008)
Hilary Mantel, Beyond Black (2005)
Michael Marshall Smith, Only Forward (1994)
Richard Matheson, I Am Legend (1954)
Charles Maturin, Melmoth the Wanderer (1820)
Patrick McCabe, The Butcher Boy (1992)
Cormac McCarthy, The Road (2006)
Jed Mercurio, Ascent (2007)
China Miéville, The Scar (2002)
Andrew Miller, Ingenious Pain (1997)
Walter M Miller Jr, A Canticle for Leibowitz (1960)
David Mitchell, Cloud Atlas (2004)
Michael Moorcock, Mother London (1988)
William Morris, News From Nowhere (1890)
Toni Morrison, Beloved (1987)
Haruki Murakami, The Wind-up Bird Chronicle (1995)
Vladimir Nabokov, Ada or Ardor (1969)
Audrey Niffenegger, The Time Traveler's Wife (2003)
Larry Niven, Ringworld (1970)
Jeff Noon, Vurt (1993)
Flann O'Brien, The Third Policeman (1967)
Ben Okri, The Famished Road (1991)
George Orwell, Nineteen Eighty-four (1949)
Chuck Palahniuk, Fight Club (1996)
Thomas Love Peacock, Nightmare Abbey (1818)
Mervyn Peake, Titus Groan (1946)
Frederik Pohl & CM Kornbluth, The Space Merchants (1953)
John Cowper Powys, A Glastonbury Romance (1932)
Terry Pratchett, The Discworld series (1983-
Christopher Priest, The Prestige (1995)
Philip Pullman, His Dark Materials (1995-2000)
François Rabelais, Gargantua and Pantagruel (1532-34)
Ann Radcliffe, The Mysteries of Udolpho (1794)
Alastair Reynolds, Revelation Space (2000)
Kim Stanley Robinson, The Years of Rice and Salt (2002)
JK Rowling, Harry Potter and the Philosopher's Stone (1997)
Salman Rushdie, The Satanic Verses (1988)
Joanna Russ, The Female Man (1975)
Geoff Ryman, Air (2005)
Antoine de Sainte-Exupéry, The Little Prince (1943)
José Saramago, Blindness (1995)
Will Self, How the Dead Live (2000)
Mary Shelley, Frankenstein (1818)
Dan Simmons, Hyperion (1989)
Olaf Stapledon, Star Maker (1937)
Neal Stephenson, Snow Crash (1992)
Robert Louis Stevenson, The Strange Case of Doctor Jekyll and Mr Hyde (1886)
Bram Stoker, Dracula (1897)
Rupert Thomson, The Insult (1996)
JRR Tolkien, The Hobbit (1937)
JRR Tolkien, The Lord of the Rings (1954-55)
Mark Twain, A Connecticut Yankee at King Arthur's Court (1889)
Kurt Vonnegut, Sirens of Titan (1959)<
Horace Walpole, The Castle of Otranto (1764)
Robert Walser, Institute Benjamenta (1909)
Sylvia Townsend Warner, Lolly Willowes (1926)
Sarah Waters, Affinity (1999)
HG Wells, The Time Machine (1895)
HG Wells, The War of the Worlds (1898)
TH White, The Sword in the Stone (1938)
Angus Wilson, The Old Men at the Zoo (1961)
Gene Wolfe, The Book of the New Sun (1980-83)
Virginia Woolf, Orlando (1928)
John Wyndham, Day of the Triffids (1951)
John Wyndham, The Midwich Cuckoos (1957)
Yevgeny Zamyatin, We (1924)

Разширената версия, с по абзац за всяка книга, има тук, тук и тук. А има и статия на Муркок за дистопиите: The Best Dystopias. И той прави разграничение между НФ и утопия/дистопия, макар че в този случай е повече от маркетингова гледна точка.

За НФ, утопиите и градовете

2009-01-21T12:03:00.007+02:00

Това е нещо, което се надявам да е интересно за всички, интересуващи се от образа на града във фантастиката (и фентъзито). Отдавна искам да го преведа и най-накрая намерих време да го направя, макар и отгоре-отгоре и с леки съкращения.

Текстът по-долу е от дискусия между Дилейни и студенти върху романа Trouble on Triton: An Ambiguous Heterotopia. От подзаглавието е ясно, че книгата е в нещо като диалог с "Освободеният" на Ле Гуин и затова разговорът в един момент опира до отношението на Дилейни към класиката на Ле Гуин, изразено в известното му есе "To Read The Dispossessed". Съвсем накратко и опростено, в есето Дилейни пише, че неуспехът на романа на Ле Гуин се дължи до голяма степен на това, че тя се е опитала да напише научно-фантастичен роман, прилагайки утопични похвати. Дилейни разделя НФ от утопичната и антиутопичната литература и смята, че утопията е (потенциално) репресивно общество. В рамките на обяснението на думите си за книгата на Ле Гуин, Дилейни, казва:

"В няколко свои есета и тук-там в някоя поема, У. Х. Одън споделя, че имаме четири модернистки начина на гледане на света: едната гледна точка Одън нарича Нови Йерусалим. Нови Йерусалим е технологичният супер-град, където всичко е светло, блестящо и чисто, а проблемите са решени чрез изцяло полезното приложение на науката. От другата страна на Нови Йерусалим е Прекрасният нов свят. Това е градът, в който всичко е под режим, стандартизирано, и всеки носи една и съща униформа. Двата града може и да са един и същи, но погледнат от различни ъгли. Тук не става въпрос толкова за реална разлика между самите градове, колкото до разлика в характера на наблюдаващите. По същия начин, отбелязва Одън, тази двойка си има свой селски двойник. Има хора, които виждат извънградския живот като това, което Одън нарича Аркадия. Аркадия е онова прекрасно място, където всеки яде естествени храни и където не се допускат машини по-сложни от тези, които обикновеният човек може да поправи за час. Из Аркадия веят леки бризове, падат нежни дъждове, пеят птички, а поточетата бълбукат. Но другата страна на Аркадия е Земята на мухите. В Земята на мухите огън, потоп и земетресения – заедно с глад и мор – непрекъснато влияят пагубно върху качеството на живот. И ако те не успеят да го влошат, то ужасът на войната е винаги нащрек зад хълмовете, за да трансформира селото в претъпкан, покосен от чуми и паразити средновековен крепостен град под обсада. Но отново, обръща внимание Одън, имаме едно темпераментно в основата си разцепление. Онези, които са привлечени от Нови Йерусалим, винаги ще виждат селския живот като Земята на мухите, най-малкото като потенциално такъв. За привлечените от Аркадия градският живот винаги ще представлява някаква форма на Прекрасния нов свят.

В продължение на няколко години смятах, че НФ може като цяло да бъде разглеждана като комбинация от тези четири образа: и четирите, както чрез присъствието, така и чрез отсъствието си, винаги ми говореха от всеки НФ текст. Играта между тях е онова нещо, което не позволяваше на НФ да бъде утопична или дистопична. Смятам, че постмодерната ситуация е добавила най-малко още два образа към тази галактика – ако не я е разрушила напълно. Един от тях е урбанистичният образ на Джънк Сити – много различен град от Прекрасния нов свят. Джънк сити се ражда, разбира се, като феномен на покрайнините, населени от работническата класа: представете си колата, от която липсват половината двигател и три от гумите, и която от четири години стои навън до хладилника без врата. Като дете за първи път се сблъсках с Джънк сити в кашоните с изхвърлени от военните електронни части, които се продаваха за по 25 или 75 цента из целия Рейдио роу по Канал стрийт. Но Джънк сити се проявява истински и изцяло в онзи хай-тек момент, когато всичко това завладее дома или квартала ви: масичката за кафе, облегната на купчина касетки от видеоигри, или чекмеджето, пълно с всякакви слушалки от уокмени, или изгорялата сграда в гетото, пред която миналогодишните компютри, които тогава са стрували $5000, са струпани на улицата, за да ги вземат боклукчиите (или първият, който се докопа до тях), защото офисът, който се бори за ниския наем тук, ги сменя с тазгодишни, които правят пет пъти повече неща и струват три пъти по-малко: тук имаме образ на техно-хаос, който е напълно различен от налагащия режими Прекрасен нов свят, и то хаос, какъвто нито Хъксли в началото на 30-те, нито Оруел в края на 40-те биха могли да си представят. Джънк сити си има и положителна страна: това са лоу теките, които живеят в геодезичната суперструктура над Найттаун в Гибсъновия „Джони Мнемоник”. Можете дори да го зърнете сред тези, които се наслаждават на градския хаос в моя Dhalgren, или пък на нелицензираните сектори в сателитните градове на Triton. Пейзажът, замърсен от технологични остатъци, е може би кореспондиращият извънградски отговор в тази двойка. Даже има и развиваща се позитивистична традиция в рамките на тази, в основата си, ужасяваща среда; имам предвид такива пленителни творби като "Вирикониум" на М. Джон Харисън, в който замърсеният, отровен пейзаж се превръща в място на изключително деликатна и декадентска красота в „културата на следобеда”. Но независимо как ги опознаваме и противопоставяме, тези диспозиции са онова, което предпазва НФ от сковаване и застиване в идеализма (в марксисткия смисъл) и заблудите на мащабното социално инженерство, които характеризират утопичното мислене, и които, на практика, дебнат в очакване да превърнат утопичните инструменти в потисничество."

Рейдио роу, което е определение за битак за електроника в който и да е град, е било реално място в Ню Йорк, пак осеяно с магазини за такава техника, но разрушено през 1966, за да бъдат издигнати кулите на Световния търговски център. Те, в сегашния си "вид", са може би знак за образа на друг град - този, който е под постоянната заплаха от някакво разрушение. Какъвто е и Тетида на Тритон, меджду другото, който и без това е вдъхновен от Ню Йорк.

А "културите на следобеда", както и "културите на вечерта" (по Харисън, ако не се лъжа) се отнасят към световете от залеза и преди залеза на Земята във фантастиката и фентъзито. Най-ярките примери за първото са "Умиращата Земя" на Ванс, "Книгата на Новото слънце" на Улф и великолепните Dancers at the End of Time на Муркок. А двата романа на Матю Хюз, които "Бард" издаде в ИСФ, съдържат истории от второто. Те са от "следобеда".

Безплатни класики онлайн

2009-01-20T10:47:00.003+02:00

В sfsignal са дали линкoве към класики на жанра, предоставени за безплатно четене. Сред заглавията са Tau Zero на Пол Андерсън, Make Room! Make Room! на Хари Харисън, Fury на Хенри Катнър и Beyond Apollo на Бари Малцбърг.

Продължение на Пътеводителя

2009-01-17T14:03:00.002+02:00

Тъпо, но очаквано (от Concatenation):

The Hitch-Hikers Guide to the Galaxy series of books is to have a sequel!!! Stepping into the late Douglas Adams shoes is Eoin Colfer (a children's author) at the behest of Adam's widow. Penguin are to publish and it will be called And Another Thing.... Doug Adams himself hinted at their being a sixth book as the fifth was the gloomiest of the series and saw the protagonists get blown up. Adam's widow said that Douglas enjoyed having his books published but hated writing. In this sense he might possibly taken some perverse pleasure in someone else taking over the work. Douglas Adams died in 2001 aged 49. The Hitch-hikers Guide to the Galaxy was first a radio series broadcast by BBC Radio 4 in 1978. About 16 million copies of Hitch-hiker books have been sold Worldwide to date in 35 languages.

2009-01-16T15:37:00.005+02:00

За Боланьо, който напоследък е навсякъде из англоезичната блогосфера и който май скоро ще четем на български.

(не е фантаст, но е интересен)

Пинчън на български.

Urth of the New Sun

2009-01-13T19:50:00.004+02:00

Ентусиасти започват масово четене на книгите на Джийн Улф, включени в Соларния цикъл. Започват с Книга на Новото слънце. Форумът им е тук. Опитът Улф да бъде представен на български завърши с провал, но се надявам да има хора, на които предстоящите дискусии да са им интересни.

Иска ми се и да вярам, че някой ден дело, започнато с липса на каквото и да уважение към труда на Улф от "Бард", ще бъде продължено, първо с адекватни преводи на Книгата на Новото слънце, след това с майсторски превод на Urth of the New Sun, а по-нататък и с представяне на не по-малко вълнуващите, предизвикателни, многопластови (но и по-достъпни) Книга на Дългото слънце (която май е моят фаворит сред Книгите) и Книга на Късото слънце. Както и брилянтната The Fifth Head of Cerberus, за която се говори, че може би е част от същата вселена.

Цикълът на Улф е може би най-амбициозният проект в жанра и за мен появата му е най-ясният знак за завършването на прехода на американската фантастика към периода си на зрялост. Идеите на Улф със сигурност не са нови, нито радикални или революционни. Но демонстрацията, която прави - чрез движението си из пластовете на цялото човешко знание (най-малкото с думите от различни езици, които изграждат текста) и специфично "жанрово знание" (защото той борави предимно с клишета и готови образи) - сама по себе си създава усещане за чудо и е концепруален пробив в това как мислим и как можем да мислим за жанра и историите в него.

От цялата поредица (леко неуместна дума), Urth of the New Sun е върхът на тази демонстрация. Романът е обясняван по стотици различни начини. Набеден за какво ли не - продължение на историята на Севериън, не-продължение, книга, написана за пари, книга, написана неизвестно за какво, книга, в която има много смисъл и която е откровението за потопените в света на Ърт, книга, която е поредния том с 300+ страници с мъгливо съдържание и малко идея. Истината е, че историята преминава през Книгата на Новото слънце, а не е нейна предистория или продължение.

Когато я четох, а това беше не веднага след Книгата на Новото Слънце, ами след Книгата на Дългото слънце, имах чувството, че чета всички онези думи и сцени, които е трябвало да видя между редовете на историята за Севериън. Макар че действието на този "роман" се развива главно на две места - космически кораб и друг свят, то обхваща всичко, всяко кътче и всяко време. Сюжетът е лесен за преразказване: Севериън пътува към света, на който ще бъде съден от онези, които решават съдбата на световете. Той или ще премине теста и ще се завърне на Ърт с Новото слънце, или ще се провали и ще изгуби мъжествеността си. Отвъд това изречение обаче, книгата на Улф не се поддава на лесна интерпретация или преразказ. Корабът пътува в няколко измерения, из няколко времена, текстът - също. Всичко е толкова странно и красиво, че скоро преставаш да четеш, за да откриеш отговорите от въпросите от предишните книги, ами за да се насладиш на Вселената, в която Улф те е потопил.

И все пак, Urth... не е напълно необясняваща. Тя хвърля някаква светлина върху предишните четири тома, но тази светлина е малко като на Новото слънце - изпепеляваща, всепроменяща и... отново ослепителна. Например, разбираме защо при срещата си с някои образи от първите книги, Севериън води почти безумен, неразбираем диалог: това се дължи на "простия" факт, че тази първа среща е всъщност втора за въпросните герои и те вече са общували със Севериън. Защото те се движат във време, течащо обратно на неговото. Един път те го познават, а той не; друг път е обратното. Срещаме се отново с почти всички герои, пътуваме до миналото на света и надникваме в бъдещето му. Преживяваме стари и нови апокалипсиси, в които не само Ърт, но и нашата представа за Ърт се трансформират. И други подобни детайли и обръщания, които само показват, че изчитането на един текст не го и не трябва да го замразява в една картина и един спомен.

Ако четенето на Книгата на Новото слънце е като плуване в море, то Urth... е като да те хвърлят в океан. Хем ти е познато, хем мащабът на всичко, дълбочината и нещата вътре са толкова повече и различни. Нарочно не включвам повече описания на сцени от книгата - това е безсмислено, защото е невъзможно, пак казвам, да се предаде разбираемо богатството на романа на Улф и защото това от книгите, които всеки възприема различно и в които всеки вижда свои си неща. Това им е ценното на произведенията на Ул, както и на тези на други подобни нему колеги: те карат хората да се връщат към тях, да ги обсъждат, да доизграждат. От което по-голям смисъл за една литературна творба едва ли може да има.

За Литературата, литературата и кориците на книгите

2008-12-19T08:11:00.006+02:00

В io9, което май е време да добавя към блогрола си, има статия за фантастите, които е ОК да се четат от фенове на т.нар. Литература или по-точно "литературност" като качество на дадено произведение. Няма изненади в списъка, освен може би това, че няма Стърджън. Но пък има Бредбъри и Вонегът, които, според мен, въобще не са в контекста на подобна дискусия, при положение, че сигурно само трима души на света ги смятат за жанрови писатели.

Но интересното, и то без изненада е в абзаца за Дилейни ;) (макар и отнасящо се не само за него), е, че е обърнато внимание на промяната на кориците на книгите с промяната на отношението към тях. У нас няма някаква култура или политика на кориците, затова не се говори много как едно оформление определя съдбата на една книга, без под оформление да се разбират само естетическите аспекти на продукта (качество на рисунката, цветове, шрифтове и т.н.), ами и разпространение и място в книжарниците. Защо например и до днес "Книгата на Новото слънце" не е получила заслуженото й, според феновете, и защо Томас Диш говори, че издаването на романите на Улф с такива корици ги обрича на неизвестност и незачетеност в "литературния" свят.

Естествено, върху пространството, което обитава даден автор влияят и други фактори, но чисто икономическият често е пренебрегнат в дискусиите защо Едикойси не е на мястото на много по-малко талантливия от него Някойси. Затова е похвална и новата визия, която се опитват да наложат от Orion.

пп: Авторът на статията уточнява, че не говори за читателите на мейнстрийм по принцип, а за т. нар. literary nerds и тяхното отношение към изброените книги. Но на мен ми е странно коя такава група ще изпусне Балард или Джоана Ръс...

пп2: И за да има някакви новини в поста, една, за мен, изненадваща: много скоро ще се появи продължението на Cyteen на Чери!

Коктейл Dhalgren

2008-12-05T21:47:00.003+02:00

Сега пък това. Според тази статия, има коктейл "Далгрен".

ДАЛГРЕН
(Далгрен е научнофантастичен роман от Самюел Дилейни, наречен от Уилям Гибсън "мистерията, която никога няма да бъде разгадана".)
Уорд си произвежда собствена джинджифилова бира, добър показател за равнището на фанатизма, властващ в днешната миксология. И докато той намира идеята да се ползва бутилирана бира за еретична, аз мисля, че това е приемлива алтернатива.
60 мл качествена бяла текила
30 мл захарен сироп (или пакетче подсладител)
30 мл 10-годишно порто Sandeman tawny port
45 мл прясно изцеден сок от лайм Малко Angostura bitter (две сипвания)
Джинджифилова бира
Смесете първите пет съставки в шейкър и прецедете във висока чаша, пълна с лед. Допълнете с джинджифилова бира.

Който пие, да пробва :).

А тук са най-великите коктейли, описани в жанра :).

Интервюто с Ина Григорова за "Капитал"

2008-12-04T21:13:00.002+02:00

Доста се изписа из блогосферата за завръщането на Ина Григорова, но аз чак сега прочетох великолепното интервю с нея, взето от Стефан Иванов. Май тази година не е имало друго такова с български творец, в което да се говори толкова за жанра (и пипалата, които е пуснал към мейнстрийма). Иън Бенкс, Иън Макдоналд, Ле Гуин, Дилов, Дейвид Мичъл, Гибсън, Лем. И, разбира се, това:

От фантастите на английски Самюъл Дилейни примерно пише наистина литература. Dhalgren е нещо прекрасно, лунатично, дърпат те едни странни посоки, ама не ти се бяга много.

Ще чакам романа й с нетърпение.

Съвсем скоро

2008-11-27T11:10:00.002+02:00

... на български ще се появи една великолепна книга.

"Бленуващите кристали" е дебютният роман на Теодор Стърджън, човекът, който, за мен, е най-влиятелната и съзидателна сила в жанра. Благодарение на Калин и екип от хора чудеса, началото на поредицата от разтърсващи романи в творчеството на писателя ще види бял свят на български. Излишно е да казвам, че това е събитието на годината в нашето книгоиздаване и че в този пост няма нито едно преувеличение :).

Четете още.

Жените в модерната фантастика: кратко филмче

2008-11-25T20:31:00.002+02:00

Взето от блога, посветен на Октавия Бътлър, който вече е и в блогрола.

Разни

2008-11-15T11:43:00.002+02:00

От Locus:

В САЩ питат Умира ли фантастиката? Сред отговарящите са Урсула Ле Гуин, Уилям Гибсън, Ким Стенли Робинсън и... Маргарет Атууд, която не знам защо питат, при положение, че всеки знае, че тя фантастика не пише :).

Във Великобритания пък строго фантастичен роман, какъвто е Brasyl на Иън Макдоналд, е номиниран за наградата Уорик, която си е поставила за цел да изследва еволюцията на писането. Сред другите номинирани са поети, философи и 'литературни' автори. А Чайна Миевил е в журито.

Една непреведена класика: Lord Foul's Bane

2008-11-13T12:22:00.004+02:00

Lord Foul's Bane, първата книга от първата трилогия от Хрониките на Томас Ковенант на Стивън Доналдсън, е едно от най-известните фентъзита и е много странно, че още не е преведено на български. Може би някой ден ще го видим, макар че не знам каква ще е реакцията: книгата е класическо фентъзи, в което обаче най-основните за този жанр елементи са силно изкривени, да не кажа направо поругани.

Героят е анти-герой, но това не е достатъчно обяснение за личността на Томас Ковенант - мъж, който от значителна в своя свят фигура (уважаван автор на книга, станала бестселър) става невидим, превърнат в нищо от тежкото заболяване, което го застига (проказа). Болестта, естествено, променя отношението му живота, Вселената и всичко останало. Резултатът е един разпадащ се (буквално) арогантен циник, който не може да преживее това, че изведнъж светът му е обърнал гръб. Жена му го изоставя и взима сина им с нея, а жителите на градчето, в което живее постепенно и деликатно започват да ограничават 'територията' му (като му плащат тайно сметките за тока, за да не се налага той да слиза до центъра на града). Това последното Томас разбира точно в момента, в който решава да отиде и да плати си плати телефона, за да докаже, че съществува. Другото, което разбира горе-долу по същото време, е, че незнайно как е попаднал в различен свят. На излизане от офиса на телефонната компания го блъска полицейска кола и той се събужда в една пещера в компанията на странно същество и гласа на някой, който се представя като Lord Foul: The Despiser, Soulcrusher, Satansheart, Fangthane, Corruption, Grey Slayer (сцената с представянето ми е много любима), който, както се оказва, е много Лош. Странното същество е Друл Рокуърм, който е глупав минион на Дарк Лорда, намерил могъщ магически артефакт (Жезъла на Закона) и сега се готви да почне да прави Лоши Неща с него, защото не може да разбере каква мощ се крие в предмета и защото тези герои по принцип постъпват така. Гадният Лорд има съобщение за владетелите на света, в който Томас се е озовал и човекът от нашата реалност е единственият, който може да им го предаде. То гласи нещо от рода на "Кажи им, че имат едиколкоси години живот по принцип. Ако не намерят Жезъла - още по-малко. Ако не носят бяло във вторник - загубени са още другата седмица." И това е.

Следва сюжет, за който всеки може да се досети, ако си спомни какво е чел във Властелина или подобните на него фентъзита.

Но, както писах по-горе, някои неща са леееко изкривени. Например Томас: той, освен че влиза в новия свят като един силно неприятен за читателя персонаж, демонстрира на местна почва и завидни самоконтрол и човечност, като изнасилва първото момиче, което вижда. Момичето не дава какъвто и да е сигнал, че си го проси. Късите червени поли, големите деколтета и всички други оневиняващи изнасилвача атрибути са част от нашия свят. Тук Лена става жертва на крайностите, до които Томас е готов да стигне в желанието си да докаже на себе си, че всичко около него е просто сън. То не е реалност. Доказателство за това са и събуждащите се за усещания крайници на Ковенант, който отново започва да чувства пръстите си, да изпитва болка и т.н. Новият свят се различава и по връзката на жителите му с него: пълна хармония. Хората се грижат за земята, тя за тях – един вид почва лекува, а огромни дървета могат да приютят цели села в клоните си, разни занаяти, почти магически по природа, работят с кост, скала и дърво, използвайки помощта на природата, великани познават моретата като собствената си кожа, гигантски коне общуват телепатично с ездачите си. Дали заради това, или по друга причина, жителите на вторичния свят са някак прекалено наивни и добри, за да оцелеят, както си е редът в едно фентъзи, до последната страница. Затова настроилият се да чете епично приключение с гарантиран триумф на доброто накрая, тръгва на разходка из една постоянно насилвана и поразявана от всякакви болести земя, където всичко, започнало с добри намерения и желание за положителна промяна, завършва с провал. За доизграждането на тази атмосфера допринасят и коментарите и отношението на Томас, който обезценява с думите и недоверието си всеки акт на другите. Спасителят е всъщност жалък нещастник... Струва ми се, че започвайки книгата Доналдсън си е избрал да застане някакъв център, който е точно в средата между пълната гавра и хиперреализма.

Този роман е странно преживяване, което препоръчвам на всеки, търсещ нещо по-различно в жанра. Независимо от коя страна гледа човек - дали пренебрежително (като мен) към дългите фентъзи поредици, или с ентусиазъм - в Lord Foul's Bane има какво да прочете. Заслужава си най-малкото заради крайните емоции, които ражда прочитането на всяка глава. Не мога да кажа същото за продълженията. Те са все по-мрачни и пълни с повтарящи се сцени, макар че стилът (който по начало е странен) става по-добър.

Десеттомната поредица на Доналдсън си има верните фенове и яростните врагове. Сигурно това е едно от най-дискутираните фентъзита в историята на 20 в. Някои критици го смятат за връх, Томас Диш е убеден, че книгата е на ниво 3 клас. Остава да го видим на български, за да преценим сами.

2008-11-04T11:37:00.001+02:00

Брилянтно :)

Две кратки

2008-10-17T12:58:00.002+03:00

1. Цитат на деня:

"Genre science fiction is dying. The genrefication of speculative fiction is dying. Long live non-genre speculative fiction! The genrefication of fiction itself is dying and good riddance. Long live the fictions of Prome-theuses Unbound!"

- Норман Спинрад

2. Починал е Барингтън Дж. Бейли. Отиде си един от най-интересните и неизвестни на българския читател британски писатели. Мир на праха му.

Locus

За Nova, М. Джон Харисън и космическите опери

2008-09-12T10:20:00.006+03:00

Горещо препоръчвам ревютата на книги на www.scifi.com. Както на новите заглавия, така и на класиките. Доста добра е и рубриката на Джон Клът, Excessive Candour, макар че списващият я често страда от липса на контрол върху желанието си да демонстрира колко много сложни думи знае и колко яки метафори не е успял да включи в странния си, не особено успешен роман Appleseed.

Последната статия на сайта е за "Свръхнова" и е написана от Пол ДиФилипо. С риск да прозвуча като абсолютен фенбой (какъвто в случая съм :)), ще кажа, че у нас не се обръща достатчно внимание на мястото и значението на този роман в жанра. Може би се дължи на представянето му на пазара - без много шум. Нямам идея. Но е странно как важни произведения в България излизат и остават сравнително незабелязани, докато други, които в родните си страни са средна работа или просто непопулярни, добиват извънмерна популярност и стават едва ли не култ. Не че не ги харесвам, даже напротив, но просто не смятам "Небесните господари", например, за една от големите трилогии на западната фантастика от началото на '90те, нито пък "Една нощ през самотния октомври" за евъргрийн. Може би е нещо подобно на историята с July Morning.

Доста интересно е последното изречение на ДиФилипо - това за М. Джон Харисън и отношението му към "Свръхнова". След като бях прочел всички космически опери на Харисън (които са почти до една изключителни), попаднах на цитати от неговата статия за романа на Дилейни, писана още по онова време за New Worlds. Там той определя книгата като хабене на голям талант и казва, че сериозни писатели като Дилейни не трябва да си профукват възможностите за подобни книги. Няколко години по-късно написва The Centauri Device - една интересна, чудесно написана космическа опера, в която стилът грубо е избутал съдържанието по ъглите и се шири върху близо 200 страници поезия и много малко други работи. Общо взето демонстрация на "грешките", според него, на Дилейни. Има и препратки към "Свръхнова" и авторът й: герой с дислексия, космически капитани, редящи таро... Двадесетина години по-късно, и около 15 след последното произведение на Дилейни, което може да се определи донякъде като космическа опера, Stars in my Pocket Like Grains of Sand, Харисън се завръща към поджанра с Light - според мен, най-добрата фантастична книга от последните 10 години. Light бе последвана от Nova Swing. Без грам преувеличение може да се каже, че всичко научно-фантастично, което Харисън е написал от онази статия насам, е космическа опера от критикувания от него тип :). Има го усещането за мейнстрийм литература, има заигравки с киберпънка (при Дилейни те са петнайсетина години преди да се роди краткотрайното течение), препратките към класици в жанра.

Крайно време е да видим някоя от трите книги на Харисън на български. Спейс операта днес е почти толкова мощно течение, колкото е било в края на '30те и началото на '40те. Издават се разни антологии, Иън Банкс пише основно такива, а той, каквото и да казват, си е фантаст номер едно за последните 20 години. Освен Харисън, няма да е зле, вместо следващото откровение на Уитли Страйбър, да видим:

Трилогията The Golden Age на Джон Райт

Трилогията Night's Dawn на Питър Хамилтън (въпреки прекаления й обем)

Класическите Demon Princes на Джак Ванс (особено след лековатата "Планета на приключенията")

Или най-малкото продължението на "Сантяго" на Майк Резник

А в тази много добра статия говори за еволюцията на стигматизирания като несериозен и елементарен поджанр, който днес се пише от големите имена във фантастиката.

Never Let Me Go на български

2008-09-05T14:14:00.002+03:00

Номинираният за Booker и награда "Артър Кларк" роман на Кадзуо Ишигуро, Никога не ме оставяй, ще се появи скоро на български. Докато "Бард" явно игнорира избраната световна фантастика за сметка на псевдонаучни и (най-вече) псевдолитературни произведения, "Колибри" компенсира повече от адекватно.

Томас М. Диш: RIP

2008-07-07T10:27:00.003+03:00

На 4 юли Томас Диш се е самоубил в апартамента си в Ню Йорк. Отиде си един от най-добрите американски писатели.

Locus.

Memoirs of a Spacewoman

2008-06-20T12:47:00.003+03:00

Наоми Митчисън е една от най-големите шотландски писателки. Родена е по-миналия век и умира година преди настъпването на настоящия. В Енциклопедията на научната фантастика от началото на '90те тя е включена в списъка с най-старите живи творци в жанра (ново издание на Енциклопедията все още няма). Митчисън не е фантаст, но класиката й Memoirs of a Spacewoman е чиста научна фантастика, която описва бъдещето на човечеството в необятния космос.

Книгата е без сюжет и наистина отговаря на заглавието си - това е измислената автобиография на изследователка на чужди светове и култури и проследява живота й на Тера и други планети. Мери е експерт в комуникацията. Тя може да общува с почти всяко живо същество, което има някакво (дори ниско) ниво на съзнание. Сред приятелите й са марсианци, земяни, кучета и чакали. Жената се свързва с тях и с непознатите извънземни видове чрез думи, жестове, допир, емоции, чувства. Цялата книга е изследване на планета след изследване на планета, прекъсвани от събития на Земята. Личният живот на Мери е в центъра, но това е поднесено толкова ненатрапчиво, че романът се чете като твърда научна фантастика, а не психологическа проза.

В Мемоарите има доста: отношения между мъже и жени, между хора и извънземни, между хора и животни, майки и дъщери, колеги изследователи... Има интересни разсъждения за мястото на типично женски (или по-точно смятани за типично женски) качества и способности в научното изследване, като чувствителност, емоционалност, привързаност, общуване. Една от експедициите е изцяло женска и там са разгледани всички проблеми и плюсове на това.

Може би заради "главната роля" на езика, комуникацията и интимните междуполови и междувидови отношения, хората сравняват книгата с "нещо на Дилейни". Това не е точно така, защото аз не мога да се сетя за каквото и да е от жанра, което да е подобно на книгата на Митчисън. Не че идеите и стилът са толкова уникални, просто атмосферата и усещането, което прочетеното оставя, са различни. Което също донякъде може да се приеме за близост до творчеството на Дилейни. Може би най-точно би било да се опишат Мемоарите като съвместна книга на Лем и Ле Гуин.

3 по 3

2008-05-22T11:48:00.005+03:00

По покана на Jen и аз се включвам в "играта", макар и с леко закъснение.

Много рядко препрочитам цели книги и затова започвам с тях. Последните три ще да са били Dying Inside на Силвърбърг (която май е най-четената от мен книга), "Бог-Император на Дюн" (за да се убедя за пореден път, че малко неща са по-добри от историите за Аракис) и "Децата на Дюн" (по същата причина). Обичам да препрочитам отделни глави и сцени и, ако това се брои, значи след Dying Inside четете направо Stars In My Pocket Like Grains Of Sand (която наистина е най-добрата и добре написана научна фантастика от Новата вълна насам) и The Motion of Light in Water (автобиографията/откровение на Дилейни). Това са все книги, които мога да отворя по всяко време и да се зачета на която и да е страница.

Последните три прочетени романа бяха чудесни. "Майките" на Теодора Димова ме впечатли повече от всичко, написано от съвременен български автор, което съм чел наскоро. От онези текстове е, които те грабват и размятат насам-натам до последния ред. Емоционално, но без мелодрама, убедително, дори в най-крайните си изказвания, въздействащо, почти психодраматично (защото, няма как, ставаш част от него), четиво. Преди време се оплаках на Бела, че за огромно мое съжаление никой все още не е седнал да напише книга за децата, родени след 1989, и техните родители. Оказа се, че някой е.

Понеже съм на българска вълна от началото на годината и понеже всеки навсякъде около мен говори за нея, прочетох и "Орфеус слиза в Ада" на Георги Малинов. Хареса ми. Нищо, че въобще не харесвам алтернативни реалности, в които България е номер едно. Само дето, според мен, историята не е за роман, ами за една силна повест. Така ще се спестят и горе-долу еднаквите описания на Плиска в началото, други повтарящи се късчета информация и някои ненужни моменти (като например типично нърдския начин, по който Хито говори на читателя: "Всъщност, миризмата на сяра и ада ги свързва едно сметище едикъдеси"; "В интерес на истината, Цербер е бил с 50 глави"; "Според едикойси, Орфей бил едикакъвси"). Но от всичко останало съм доста впечатлен. А има някои изречения, които са великолепно написани. Краят ми хареса :).

Номер 3 е Phallos на Самюъл Дилейни. Това всъщност е повест, която представлява резюме и анализ на епичен исторически роман с порнографски елементи. Само Дилейни може да пише за Ницше и Хайдегер в бележки под линия, докато "отгоре" император Адриан говори за желанието и липсата (по Лакан), а "авторът" на анализа на "романа без автор" (какъвто е Phallos) раздробява абзаци, изречения и думи, за да разкрие евентуалната литературна шашма (за каквато се смята изследвания роман). И всичко това в 95 страници, пълни с екшън и секс (като проявите на второто дори не са описани в прав текст, защото има автоцензура от страна на резюмиращия + ред други причини). Поредната силна история за търсенето на изгубеното желание. Да, само Дилейни, и затова повестта ще си чака свой, по-обстоен, пост.

Предстоят: Matter, новият Културен роман на Иън М. Бенкс, започва много обещаващо и затова бързо изпревари маса книги на опашката за четене. След нея мисля да захвана една от класиките на еко-фантастиката - The Godwhale на Т. Дж. Бас. А след това се очертава четене на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Но това е толкова непредвидим списък, че няма накъде.

Та така.

Сега наред са Zonko и sol_lam. Ако и когато :).

The Voyage of Thomas M. Disch

2008-04-24T20:11:00.005+03:00

Тази година Томас Диш се завръща. С нов роман и нов сборник с разкази. Романът даже ще е фантастичен - нещо, което не се е случвало от началото на 80те, когато Диш написа историята за смелия малък тостер. Като изключим разказ-два, в последния четвърт век авторът не пише в жанра, а само за него. За книгите му с критика се говори много - те са крайно субективни, пълни със смели изказвания и лишени от всякаква милост към идеолози, сциентолози, военни и научни работници, които се опитват да пишат фантастична литература. За художествените му произведения обаче не се пише толкова, защото не вълнуват фендъма - те са сатири с хорър елементи, в които на прицел са бизнесмени, лекари и свещеници.

Църквата ще е една от темите и в The Word of God, дългоочакваният нов роман, в който Диш обяснява как е станал... Бог. Скромно, както винаги. Сигурен съм, че ще е напълно подплатено, защото Диш е нечовешки добър писател.

Малко след това ще се появи и The Wall of America - сборник с нови разкази. Отново нещо, което не се е случвало от 25 години.

В очакване на God-o прочетох новата му повест, The Voyage of the Proteus, в която авторът е транспортиран на борда на кораба Протей, връщащ се от сринатата Троя. Книгата може да бъде озаглавена и "Обмен на опит с Касандра" и не е връх на върховете, но има страхотно забавни сцени и разсъждения за нашия свят и този, описан от Омир. Последният също се появява. А Агамемнон е сравнен с Буш. И пророчицата, на която никой не вярва, се вълнува от драмите на Бритни и Линдзи Лоън. Въобще Disch Light отвсякъде, но и това е по-добре от нищо.

Дорис Лесинг: The Cleft

2008-03-27T14:19:00.003+02:00

Дорис Лесинг е много добра. Нобеловата награда за литература отиде напълно заслужено в ръцете й миналата година. Фантастичните й произведения са на високо, почти легуинско, ниво. Сред останалите има сериозни и важни истории за жени и мъже, които не можеш да прочетеш на страниците, написани от други автори. Но последният й роман, The Cleft, e недоразумение. В него прекалено ясно си личат възрастта, умората, минималните усилия, вложени от деветдесет годишната авторка в написването му. А звучеше толкова добре: нещо средно между притча и праисторическо фентъзи със смела идея в центъра и интересна форма. За жалост, изпълнението и защитата на идеята са толкова слаби, че превръщат четенето в мъчение и предизвикват само недоумение.

Един римски историк цитира и преразказва съдържанието на апокрифни документи, попаднали в ръцете му незнайно как. В тях е описано началото на човечеството: първите години и събития от развитието на нашия род. Разказват много гласове - женски, мъжки, неутрални. Има много гледни точки и всичко е хаотично и пълно с повторения. Според тези документи, мъжът е произлязъл от жената, а жената в началото е била същество с лайфстайл на тюлен, което се размножава чрез партеногенеза. Първите истории са от земите на жените. Те живеят в пещери на океански бряг, плуват, ядат и не мислят много. Отглеждат децата си и хвърлят Чудовищата. Последните са от мъжки пол, разбира се. Те са изроди с разни работи между краката, които веднага трябва да бъдат умъртвени. Затова жените ги оставят на една скала... от която огромни орли ги отнасят нанякъде. Това Някъде е от другата страна на хълмовете. Там... кошути доотглеждат децата и така е поставено началото на друго селище - това на мъжете.

След време, една жена открива къде живеят Чудовищата. В началото е уплашена, но след като всички й се изреждат (грубо и по няколко пъти), нещо в нея се променя. Тя се замиля за нещата от живота, вселената и всичко останало. Убеждава и друга своя приятелка, че отвъд хълмовете не е толкова зле, колкото казват Старите. Следват доста секс (не подробно описан) и елементарни размисли на тема "Аз и Другия". Те се редуват с разказ на историка за неговия живот. Тези части вече са по-интересни и смислени. Той наблюдава децата и се опитва да открие повторения на разни първични сцени от срещи между двата пола в тяхното поведение. Но това е материал за новела, най-много повест. Като роман е просто отегчително и неубедително.

Отзивите за The Cleft са предимно позитивни. Никой не се учудва на ниската умствена възраст на романа и разликата между него и предишни произведения на авторката. Само възмутената Ле Гуин го е разкритикувала подобаващо :).

Идеята за произхода на мъжа от жената е описана по-добре (и като стил, и като съдържание), на кратко и с великолепно чувство за хумор в една от частите на The Female Man на Джоана Ръс. Самата Дорис Лесинг е казвала неща по въпроса за отношенията между двата пола къде по-силно и стилно. Понеже тя не е превеждана у нас, а Нобеловата награда предполага евентуален превод по някое време, силно се надявам да започнат с класиката като Shikasta, The Golden Notebook и Memoirs of a Survivor, а не с тази "актуална" творба.

The Weird

2008-03-26T08:43:00.002+02:00

В духа на предишния пост: списание Weird Tales отбелязва 85-ия си рожден ден със списък с 85те най-странни творци и разказвачи за последните 85 години. Доживях да видя двамата си любимци на едно място :). Читателите на списанието явно имат усет за истински странното.

Пълният списък.

The Situation

2008-03-24T09:47:00.003+02:00

Новата повест на Джеф Вандермиър е поредната демонстрация на майсторско фантастично писане на фантастична литература. Всеки негов текст толкова добре отговаря на определението weird, че направо обезсмисля опитите в областта на други негови колеги, като далеч по-кроткия Чайна Миевил и дори странната К. Дж. Бишъп. The Situation не е изключение и, макар че е проста (най-просто казано) алегория за положението в съвременните офиси из етажите на огромните компании, показва, че Вандермиър е несравним, абсолютно разпознаваем и оригинален глас в съвременната литература.

Повестта е сюрреалистична сатира на отношенията между мениджъри, служители и въобще колеги в динамичен офис. В основата си, всичко би трябвало да е до болка познато на хората, работили или докосвали се по друг начин до такава среда. Естествено, почеркът на Вандермиър и особеният му стил трансформират историята на едно уволнение и стъпките, довели до него, в пир от необуздани фантазии. Действието се развива в необятна сграда, подобна на Пийковия Горменгаст, в която служителите променят непрекъснато формата си, общуват посредством червеи, които свързват глезените им, в офисите им има комуникациионни локви, из коридорите летят прилепи, дъхащи на шоколад, които пренасят съобщения (само след като ги схрускаш), а колегите се шпионират един друг чрез скатове и сенки. Има и още много детайли от живота в офиса, които са неподатливи на преразказ. Отвън, градът е непоносимо място, превърнато в кошмар от неназована катастрофа. Може би в продълженията на The Situation, които авторът ще напише скоро, ще видим света извън офиса, описан с нещо повече от намеци. Аз ще ги чакам с нетърпение, заедно с новия роман на Вандермиър, Finch.

А докато аз чакам, който иска - да чете.

An Evil Guest

2008-03-18T08:24:00.002+02:00

Джийн Улф е плашещо продуктивен напоследък. Преди по-малко от година се появи Pirate Freedom, който беше повече разочарование, отколкото откровение, а след няколко месеца Tor ще публикува нов роман - An Evil Guest. Говори се, че ще е завръщане към фантастиката след 7-8 години прекарани от автора из земите на фентъзито.

Действието се развива 80 години в бъдещето и в историята има трилър и хорър елементи, както и препратки към Лъвкрафт. Звучи като нов наситен и плътен роман, типичен за Улф, както и като нещо съвсем различно от леката приключенска книга, която е Pirate Freedom.

Повече от самия Нийл Геймън.

Междувременно, Centipede Press подготвят ново, луксозно и пълно издание на Книгата на Новото слънце, в което са включени всичките 5 романа + допълнителните истории и обяснения, публикувани преди в сборника The Castle of the Otter. Цените са високи, но пък картинките могат да се гледат безплатно.

Одисеята на Пенелопа и Илиадата на Касандра

2008-03-07T07:04:00.002+02:00

Става въпрос за две книги от леко противоречив поджанр, написани от две леко противоречиви дами. Едната е от 80те, а другата - от настоящото десетилетие. И двете са интересни като цяло, добре написани (особено по-съвременната), на моменти доста дразнещи. Поджанрът е да-разкажем-известната-история-от-феминистка-перспектива, известен още като да дадем-глас-и-на-съпругата-на-героя. Дамите: Маргарет Атууд и Марион Зимър Брадли.

Феминисткият преразказ е особено животно, което все още се среща, въпреки че най-силните му дни са били преди падането на Берлинската стена. Благодарение на него обаче имаме чудесни истории за известни събития през погледа на Моргана, Света Елена, жената на капитан Ахаб или пък последната съпруга на Синята брада. В повечето случаи това са разказаи, които, освен друга гледна точка, добавят към стари, изтощени от повтаряне митове, легенди и приказки нова плътност, нов живот. Характерни за него са не само различните гледни точки, но и изкривени (в очите на почитателите на класиката) елементи, обърнати образи, демитологизиране, "изчистване" на опетнена рапутация и други. Всички те са налице в романите на Атууд и Брадли.

В "Одисеята на Пенелопа" вярната съпруга на Одисей разказва историята си от сенчестите земи на Хадес. По типичен за Атууд начин трагичното и драматичното са смесени с комедийното и, най-вече, ироничното. Авторката е страшно остроумна жена. Такава на моменти е и Пенелопа. За няма и 150 странички тя успява да разкаже всичко: от раждането си до това как в днешно време някои детайли от историята на мъжа й и живота й са грозно изкривени или забравени. Най-голямата част от книгата се занимава с годините, в които Пенелопа чака завръщането на Одисей. Отношенията й с робините, със сина й Телемах и с множеството женихи, опитващи се да разграбят земите на Одисей са само щрихирани, но все пак убедителни и завършени. "Одисеята на Пенелопа" е лично мнение. Няма обективност, няма внимателен подбор на думи за другите. Елена е самовлюбена кучка, за която смъртта на хиляди мъже е просто доказателство за красотата й. Одисей е манипулативен и понякога нагъл. Става въпрос за обикновени хора, а не герои. Въпрос на избор е дали ще приемеш, че мъжът ти се е забавил заради коварни сирени или съблазнителни курви. Тонът веднъж е драматичен, друг път - чисто клюкарски. Структурата на произведението също е раздвижена: след всяка глава има изпята от хор мъртви робини песен. Въпросните робини са нещо като централен образ. В момент, в който става най-ясно, че отсъствието на мъжа (бащата) от дома е равно на отсъствието на Закона, а звръщането му - на възстановяването на Реда, тези невинни девойки са обесени от Телемах и Одисей. Тук е разривът между мъжката и женската история. В едната момичетата са мъртви и безгласни, в другата - мъртви, но с глас.

Подобен е подходът и на Марион Зимър Брадли в The Firebrand. Написан след "Мъглите на Авалон", този роман е точно обратното на класиката за Моргана и Артур. Ако в Мъглите има различно изграждане на мита, но все пак запазването на легендарната атмосфера е налице, то в The Firebrand се вижда превръщането на легендата в хроника, премахването на свръхестественото и въобще едно цялостно очовечаване (във всеки смисъл) на познатата история за Троянската война. Амазонките са общност от обикновени воини жени, кентаврите са погрешно възприети обикновени мъже ездачи, боговете се явяват само на лудите (и остават в техните фантазии), а причина за всичко са желанията и грешките на простосмъртните. Тук се гледа през погледа на Касандра, но не тя разказва. Книгата е написана в трето лице. За съжаление, превръщането на мита в предаване на историческо събитие не е изцяло успешно, защото на места има странни и груби грешки - например, Хектор е "силен като Марс". За сметка на това образите са чудесно изградени, даже липсва това стереотипизиране, познато от "Мъглите на Авалон".

Брадли и Атууд са много различни писателки, но споделят някои възгледи за мястото на жената в историята (и мита) и крайностите, които мъжът си позволява, когато той разказва. Затова и неуспехите на двете са еднакви - когато махаш фантастичното, изградило един образ и превърнало го в архетип, трябва да сложиш на негово място елементи, които да работят също така добре. Така че новите герои да са естествени и да имат силата да преборят закованите в съзнанието на читателя от безброй преразкази "оригинални" герои от митовете и легендите. Изкушението да представиш героя (особено ако е мъж) в друга светлина, на която да лъснат низките му страсти и шкембето под туниката, е огромно. Но когато подходът ти е повече този на идеолог писател, а не на писател със свои виждания за някои неща, неубедителността на някои гласове, а не тяхното игнориране са най-големият ти проблем.

Проект "Приказки за младите в Европа" - търсим партньори

2008-03-05T08:59:00.001+02:00

Издателство "ИнфоДАР" и Фантазийската преводаческа школа към фондация "Човешката библиотека" подготвят проект по Европейски фонд "Култура" за превод на четири български романа към немски и английски език. Има нужда от помощ.
Подробности: http://www.sf-sofia.com/phorum5/read.php?1,7687 и http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?f=30&t=82&p=418#p418 (нужна е регистрация за този работен форум: http://choveshkata.net/forum/ucp.php?mode=register).

Целувката на жената-паяк

2008-02-28T11:15:00.002+02:00

"Целувката на жената-паяк" е разказ за хора и филми, който започва в една затворническа килия и завършва в оградено от още по-здрави стени умиращо съзнание в измъчено тяло. Пряката реч, потокът на съзнанието, бележките под линия и "документалните" текстове в книгата на Мануел Пуиг изграждат може би най-плътния текст, на който съм попадал от много време насам. Привидно лековатата структура е идеален отклонител на читателското внимание, което, някъде около 200 страници след началото, осъзнава, че се е оплело в история, която идва от тъмните ъгли на обществото и още по-тъмните кътчета на всичките ни желания, страхове и предразсъдъци.

Молина и Валентин споделят обща стаичка в аржентински затвор. Първият е вътре за разврат (и лява ориентация), вторият - за подривна дейност (и леви убеждения). Когато на читателя му е позволено за първи път да надникне в килията, Молина разказва филм на Валентин. Във филма една жена се превръща в пантера и убива мъжете, които я желаят. Това е началото на поредица от преразказани филми (на тематика от карибски зомбита до есесовски романси), споделени страхове, интересни дискусии и сблъсък на стереотипни 'разбирания' за другия. Краят, не е ясен, макар че няма съмнение какво е станало, какви решения за били взети, какви действия са били предприети.

Романът на Пуиг се чете на един дъх, но със сигурност не е написан така. Много внимание към детайла е отишло в изграждането на атмосферата и, всъщност, абсолютно всичко останало (истории на герои, действия, мисли) само чрез диалог. Немалко е отишло и в теоретичното подковаване на "Целувката", защото читателят, пак неусетно, потегля на впечатляваща одисея между Фройд и Маркс. Но най-много е вложено в това да превърнеш изграденото от измислици и абстрактни теории повествование в истинска, емоционална, човешка история.

Стига да иска, човек може да види в "Целувката на жената-паяк" как Голямата илюзия оформя реалния ни живот; да прочете една романизация по класическата драма за Ид, Его и Суперего (в ролите съответно Молина, Валентин и Затворът, с всичките задължителни изкушения, съблазнявания, рационализации, ограничения и наказания); или да интерпретира през призмата на капиталистически vs комунистически възгледи. Но на последната страница това няма значение, защо се оказва, че докато си е мислил, че го подканят да разсъждава, той през цялото време е чувствал.

Филип К. Дик: Прогнози (1981 г.)

2008-02-13T13:03:00.006+02:00

Е, Дик не е Кларк, но пак е интересно:

1983
*Съветският съюз ще разработи действащ ускорител на частици, което ще направи нападенията срещу страната невъзможни. В същото време СССР ще приложи оръжието като сателитен унищожител. Това ще накара Съединените щати да използват невропаралитичен газ.

1984
*Съединените щати ще усъвършенстват система, чрез която водород, абсорбиран от метални хидриди, ще служи като източник на гориво, което ще премахне нуждата от петрол.

1985
*В тази година или малко преди нея, в СССР или в САЩ ще има сериозен ядрен инцидент, а резултат от него ще е затварянето на всички атомни електроцентрали.

1986
*Сателити като HEA0-2 ще открият неизмерими и неподозирани високоенергийни феномени във Вселената, които доказват, че има достатъчно маса за свиването на Вселената след като е достигнала границата си на разширяване.

1989
*Съединените щати и Съветският съюз ще се договорят за създаването на огромен метакомпютър, който да служи за централен информационен източник на целия свят; това ще е важна стъпка, поради натрупването на голямо количество информация.

1993
*В лабораторни условия, най-вероятно от СССР, ще бъде създадена изкуствена форма на живот, което ще намали интереса на човечеството към откриването на живот на други планети.

1995
*Използването на компютър от цивилни граждани (което е възможно от 1980 г.) ще трансформира хората от пасивни зрители на телевизията в будни и добре обучени експерти в обработката на информация.

1997
*Първите колонии куполи ще бъдат успешно изградени на Луната и Марс. Посредством ДНК-модификация, ще бъдат създадени квази-мутирали хора, които ще могат да оцеляват в не-земни условия, т.е. в извънземна среда.

1998
*Съветският съюз ще тества двигател, с който корабите достигат скоростта на светлината; до Проксима Кентавър ще бъде изпратен пилотен кораб, който скоро ще бъде последван от Американски такъв.

2000
*Извънземен вирус, донесен от междупланетен кораб, ще намали населението на Земята, но колониите на Луната и Марс ще останат незасегнати.

2010
*Използвайки тахиони (частици, които се движат назад във времето) като носител, Съветският съюз ще се опита да промени миналото чрез научна информация.

(От The Shifting Realities of Philip K. Dick, 1995)

Документален филм за Филип К. Дик

2008-01-27T10:52:00.000+02:00

от sfsignal:

Петте най-интересни предстоящи заглавия

2008-01-24T08:29:00.000+02:00

2008 доскоро не ми изглеждаше обещаваща откъм интересни книги, но една кратка разходка из списъци с предстоящи заглавия, разни форуми и блогове ме разубеди. Тази година очаквам появата на пет книги, които със сигурност ще станат част от библиотеката ми веднага. Ето ги:

5. The Stone Dance of the Chameleon на Рикардо Пинто: третата част на огромния и амбициозен роман със същото име не е сигурно заглавие за 2008, но на сайта на автора се появиха обещаващи новини и информация, че книгата е най-накрая завършена. Трите тома на португалеца, който живее и работи в Англия, са оригинално и изящно написано сайънс фентъзи, което е като смецица между Дюн (заради сложните политически интриги), световете на Джак Ванс (заради странните култури и невероятния стил) и фантазиите на дьо Сад (заради основната форма на общуване между отделните касти на описаното общество: изтънчено насилие).

4. Matter на Иън М. Банкс: първата нова книга за Културата от много време насам. Предварителните ревюта определят Matter като роман на 2008. Ще видим. Остана малко, защото ще се появи до седмица-две.

3. Miracles of Life на Дж. Г. Балард: дългоочакваната автобиография на Балард. Той е от писателите, които вмъкват елементи от живота си в почти всяко произведение, а "Империя на слънцето" е полу-автобиографична, но досега не беше писал чист мемоар. Всъщност, може би това ще е книгата на 2008. Това е една статия за нея + откъси за четене.

2. Lavinia на Урсула Ле Гуин: много приятна изненада. Ле Гуин е доста продуктивна напоследък, но нищо, което пише, не ми е толкова интересно, че да го прочета. Може би защото се разочаровах от The Telling. Lavinia обещава завръщане към онази ле Гуин, която се превърна в един от най-любимите ми автори. Историята е за жената на Еней, а тук има откъс от романа. Само не знам дали думата Greek е уместна.

1. Through the Valley of the Nest of Spiders на Самюъл Дилейни: най-прекрасната изненада за всички, които се бяхме приготвили да чакаме още 14 години за нов роман. Още по-прекрасно е това, че част от книгата описва бъдещи събития, което едва ли е завръщане на автора към фантастиката, но все пак е чудесно. Прочелите я казват, че е най-доброто след Stars In My Pocket Like Grains Of Sand, пък от това малко неща са по-добри. Не знам дали има връзка с The Path to the Nest of Spiders на Калвино, но през есента ще разбера.

А у нас "Бард" започват годината с една много добра книга: Градът на нощната страна.

И в нещо като отговор

2008-01-13T11:41:00.000+02:00

на предния пост, ето една интересна нова статия за отношенията между "високата литература" и фантастичните жанрове в САЩ. Хареса ми това за внасането и инкорпорирането на идеи от спекулативната литература в сериозния мейнстрийм, за да може последният да си осигури покритие на всяка тема, която вълнува човечеството, и така да се окаже спасител на света след Бомбата (или каквото друго ни падне на главите в близкото бъдеще). Така на хората няма да им е нужно да четат само фантастика, за да се научат как да живеят след апокалипсиса (което е един от най-големите приноси на жанра, според Томас Диш.) Статията обръща внимание на обичайните заподозрени - Кормак Макарти, Тони Морисън и Маргарет Атууд, но споменава и някои често пренебрегвани имена в подобни дискусии: Дейвид Фостър Уолъс (който е автор на огромният, пълен с фантастични елементи, постмодерен роман на '90те - The Infinite Jest), сравнително новият, и много добър, британски автор Дейвид Мичъл, Одри Нифнегър и др.

Дали мейнстриймът в САЩ се отваря за фантастичното, или само го използва, предстои да разберем. Съдейки по включването (или по-скоро канонизирането) на Филип Дик в The Library of America ме кара да се надявам силно на второто.

Цялата статия.

50те най-големи британски писатели след 1945 г.

2008-01-06T10:18:00.000+02:00

... според "Таймс".

Ето ги всичките.

Британската проза след Втората световна ми е слабост. Още повече се радвам на липсата на сериозни граници между жанрова и "сериозна" литература на Острова, каквито има в САЩ. Отчасти благодарение на това, но най-вече заради майсторството им като творци, в класацията могат да се видят и немалко фантасти. И поетът на първото място е пич. И е чудесно да видиш Анджела Картър в топ 10, а Балард преди Макюън и Фаулз. "Некадърният автор на приключенски фентъзита", както е донякъде известен у нас Майкъл Муркок, също е включен. Както и Иън Банкс. Но без "М"-то, което значи, че фантастът Банкс може би ще трябва да изчака следващата подобна класация. Единственият, който липсва и който трябва да е там, е Брайън Олдис. Също така Мървин Пийк е непростимо назад, а Оруел пък май е от онези, които ги поставят по върховете на класациите вече механично.

2007-12-18T08:43:00.000+02:00

Докато тук мудно тече "месецът" на Филип Дик, в Strange Horizons правят седмица на Дилейни. Всички големи статии ще са посветени на неговото творчество, а първата е на Майкъл Чейни, който е избрал Equinox за своя анализ. Доста смело - това е първият истински експериментален роман на автора и една от неговите т.нар. порнографии, а пък SH си е списание за фантастика.

Ще пускам линкове към статиите, когато се появят:

Night and Day: The Place of Equinox in Samuel R. Delany's Oeuvre

Aye, and Gomorrah, and other stories by Samuel R. Delany

About Writing: 7 essays, 4 letters, & 5 interviews by Samuel R. Delany

Dark Reflections by Samuel R. Delany

Когато времето тече наобратно

2007-12-17T09:57:00.000+02:00

Counter-Clock World на Филип Дик ме впечатли с две неща: идея и атмосфера. В няма и двеста страници е описано бъдеще, в което светът се е променил след откриването на някакъв ефект/катастрофа, който обръща посоката, в която тече времето. В няколко абзаца, разхвърляни из книгата, са изказани, възможно най-ясно, всички екзистенциални страхове на човека. Това би трябвало да е достатъчно, за да определим книгата за едно от най-добрите произведения на Дик. Истината обаче е, че идеята е пропиляна, а философските елементи на романа не са достатъчно силни да изнесат всичко на гърба си.

Counter-Clock World е разкъсана история, както почти всяка друга на Дик. Но този разкъсан свят не е много убедителен. Още от първата страница става ясно, че мъртъвците се раждат в гробовете си и започват да живеят, докато не достигнат дълбока младост и не изчезнат от света; че храненето, тази физиологична нужда, превърнала се във важен социален акт, в света на Филип Дик е срамно и самотно занимание, стигматизирано като болест и омърсено от тоновете повърнато; че за героите на Дик и техните взаимоотношения бъдещето не вещае добро, защото всички се подмладяват (да, и тук я има фиксираната върху бащината фигура 18 годишна девойка), и че събитията в обществото няма да са същите, както при нормално течащо време. Но идейният "авторитет" на тази картина е постоянно подкопаван от сцени, в които нещата се движат нормално (хората гълтат дим и 'създават' цигари, докато пушат, но диалозите им си вървят от "Здравей! Здрасти!" към "Чао!", също като цялото действие на романа), както и от несериозни сюжетни линии (една от тях засяга расовите отношения в САЩ, които Дик явно е включил защото са били актуални, когато е писал книгата, и които са като упражнение в стил "Дайте просто да сменим местата на белите и черните").

Емоционално, книгата успява на всяко ниво. Тук са някои от най-силните описания на Филип Дик и някои от най-сериозните му разсъждения. Сюжетно, историята не издържа при по-продължително замисляне върху нея. И докато последното е някак валидно за повечето произведения на автора, тук липсва силната логика на лудостта и абсурдът, които се изправят срещу "здравия" разум в романи като "Трите стигми на Палмър Елдрич" и A Maze of Death, за да разкрият Реалното под "реалността".

Може би не трябваше да я чета веднага след брилянтната във всяко едно отношение Time's Arrow на Мартин Еймис, където нацистите създават еврейския народ. Може би причината е в подхода: при Еймис имаме нещо като алегория, нещо, което приближава романа му повече до магическия реализъм и психологичеката проза; при Дик има опит за вместване в рамките на жанра (научна фантастика). Counter-Clock World не е най-слабата книга на Дик, но е най-обещаваща и най-провалилата се при изпълнение на обещаното.

Philip K. Dick Month

2007-11-12T09:24:00.000+02:00

Филип Дик е заслужено култов автор. Днес писателите от неговото поколение, които са все още актуални и на моменти даже напредничави, са по-малко от романите на Алфред Бестър, и Дик е безспорно начело на този своеобразен елит. Благодарение на дружните усилия на Холивуд, няколко издатели и редактори във Великобритания и САЩ и, най-вече, на наповторимия глас на самия автор, Филип Дик се радва на огромно внимание вече близо 25 години. Което е повече от логично, като се има предвид какво и как пише този човек, и което ни казва най-малко две неща: че в литературния свят не всичко се е скапало и че в реалния всичко се разкапва. Не знам как Дик би се чувствал сега, ако беше жив, но знам, че не би се изненадал от нищо – все пак, още в най-ранните му произведения можем да видим образи от наше време. За по-късните да не говорим.

Автор на едни от най-дълбоките в идейно отношение произведения и “баща” на някои от най-касовите екшън-сюжети, Дик е може би най-силната връзка между ‘високата’ и ‘ниската’ култура на 20 в. Макар че романите му не са най-добрият пример за това как се пише, как се градят герои и как се общува с огромни читателски маси, в творчеството на Филип Дик, без да му се налага да търси много, човек може да открие всичко, към което фантастиката някога се е стремяла, и всичко, от което се опитва да избяга. Казано съвсем просто – колкото и да го мейнстримизират, Дик си остава перфектният фантаст.

До края на годината в този блог ще се чества месец на Филип К. Дик (времето тук тече различно :)) и това е нещо като предварителна програма:

Трите най-добри непреведени романа на Филип К. Дик

Филмите по Филип К. Дик

Няколко разочарования от Филип К. Дик

Only Apparently Real: Светът на Филип К. Дик

(предложения и гостуващи блогъри са добре дошли)

Последна любов в Цариград

2007-10-20T14:14:00.000+03:00

Най-накрая успях да прочета този така труден за намиране роман на Милорад Павич. Последна любов в Цариград е по-близко до разказите на автора, събрани в Стъкленият охлюв, отколкото до Хазарски речник, като съдържание, докато формата е, също както при речника, нетипична: историята е разказана чрез картите Таро, книжката има упътване за тълкуването им накрая, а събитията във всяка глава са свързани с картинката на съответната карта.

Историята за двама влюбени, син и дъщеря на враждуващи родове във времето на Наполеоновите войни, е неподатлива на преразказване: прозата на Павич е като поезия, като странен асоциативен поток, като сън. Невъзможно и ненужно е да се подредят многобройните картини и изумителните образи, които изграждат цялото, наречено Последна любов в Цариград. Затова и този постинг ще се състои основно от цитати:

Аз много добре знам кой съм и що съм - прекъсна я поручикът. - Аз съм онзи, комуто други плюят в дланта, когато работи, и в чинията, когато яде. Гълтач на ножове и мрак, от луд камък на луд камък скачам, а единият ми крак не мисли добро на другия. В единия ми джоб жито расте, в другия - трева, душата си в носа нося, а ме учат да кихам. Баща ми прави деня ведър или облачен, а на мен в чинията ми дъждове валят и сняг в кревата. Аз съм онзи, който с вилица се реши, онзи, дето ножове сади и зъби угоява, защото лъжиците ми не растат, докато ям...

Вие, хората, не умеете да мерите дните си. Мерите само продължителността им и казвате, че траят двадесет и четири часа. А дълбочината на дните понякога е по-голяма от дължината им и тази дълбочина понякога може да достигне и месец или година от земните дни. Затова не умеете да съзрете живота си. А за смъртта и да не говорим...

Израснал беше върху камък, на Букумирското езеро, в Черна гора. Знаеше да пише, но не можеше да чете, защото, прочетеше ли името си, щеше да умре веднага. Само куха кост би останала от него. Не обичаше розите, не обичаше да му се виждат черните зъби, затова и не се смееше. Носеше някакви чудни ботуши с обърнати напред пети, говореше, че прилича само на себе си и че е по-бърз от ангелите, макар че понакуцва. Виждаха го как гони с опашката си заедно с децата обръч в прахта. Докато беше малък, се завираше в крачолите на мъжете и под полите на жените, защото се страхуваше от гръмотевиците. Мислеше си, че те търсят точно него. Обичаше да се оглежда в секири и когато загърми, изнасяха секирите, в които се оглеждаше, за да не удари гръм в къщата.

Така започна една велика любов. А от великата любов бързо се остарява. От великата любов се остарява по-бързо, отколкото от дългия, труден и нещастен живот. Ерисена яздеше далеч през непознатите предели върху конника си и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. И тогава утробата й откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време за ядене. Понякога слагаше вечерната закуска на гърдите на любовника си, хранейки се едновременно с любов и каша. Бяха щастливи сред общото нещастие. Бяха щастливи сред общото поражение и това никога нямаше да им бъде простено.

В новия брой на списание ЛИК има интервю с Павич за съвременната литература и жените в нея. Новият му роман, Другото тяло, в момента се превежда на десетина езика и скоро ще се появи на български. Английският превод се качва, глава по глава, всяка седмица на сайта на автора. Началото е обещаващо.

Edit: Следващата седмица издателство "Колибри" пуска друг негов роман: Вътрешната страна на вяртъра

Fledgling: Последният роман на Октавия Бътлър

2007-09-30T13:32:00.000+03:00

През 2004 г. Октавия Бътлър даде интервю, в което обясни причината за мълчанието й, продължило няколко години, и за новия роман, върху който работи. Причината беше писателски блок, стопирал напълно творческите й изяви и работата й по финалната част от трилогията Earthseed. А новият роман пък беше описан като леко четиво, с което си почива от тежката история в Earthseed (Parable of the Sower и Parable of Talents): роман с повече екшън и на позната на всички тема: вампирите.

Fledgling, въпросното произведение, се появи в края на 2005 г., няколко месеца преди смъртта на Бътлър, която си отиде твърде рано, оставяйки твърде много истории недоразказани. Романът получи доста отзиви, както всяка друга книга на Бътлър, и повечето си приличаха по това, че хората хем не бяха останали с впечатлението за "леко четиво", хем книгата не им се беше сторила толкова тежка, колкото предишните на авторката. Моето впечатление за Fledgling е горе-долу подобно. Тук са някои от най-предизвикателните и шокиращи сцени, които Бътлър е описвала, идеите са както винаги сериозни, но действието в романа е толкова трескаво, има толкова много екшън, че психологическото напрежение и плътност, типични за марката ОБ, са някак разредени, олекотени, малко като затишие пред буря.

Сюжетът е лесен за преразказване: Шори се събужда в мрачна пещера, почти мъртва и без никакъв спомен за миналото си. Тя е единствената оцеляла от унищожена от неизвестни убийци общност. Както рабираме по-късно, общостта е била създадена от майките на Шори (вампири) и техните симбионти (хора). Момичето, което всъщност е на цели 53 години, въпреки младото си тяло, тръгва по пътя към истината за смъртта на майките си, за своята собствена природа и за странната симбиоза, в която вампирите и хората живеят от хилядолетия. По пътя, тя среща баща си и братята си, загубва ги, събира свои симбионти около себе си, загубва част от тях, разбира малко за миналото и настоящето на собствения си народ, наречен Ина, и за генетичните експерименти на някои от тях. Разбира, че и тя е такъв експеримент - вампир, способен да не спи през деня и да излиза за малко на слънчева светлина. Цената за това, както се вижда от самото тяло на Шори, е тъмна кожа и човешки гени: грозен мелез с нечиста кръв.

Както винаги, Бътлър е взела едно клише и си е поиграла с него така, че резултатът да е неочаквано оригинален разказ. Fledgling е история за расизма и семейните взаимоотношения - и двете са характерни за авторката теми. Загубата и изграждането на семейство е централната, а тази за расизма по-скоро набира скорост. За съжаление, другите части от предвидената трилогия никога няма да видят бял свят и много идеи ще останат единствено в зародиш. Сексът е другата основна тема и тази, на която най-много ревюиращи са обърнали внимание. Най-вече заради шока от описанието на интимните отношения между малката Шори и възрастните мъже и жени, които са нейни симбионти. Животът във вампирските общности, делящи се на мъжки и женски, е различен от всичко, което съм чел за вампирите. Бътлър проследява и историята на всичките добре известни ни клишета за кръвопиещите и обяснява защо и как са се появили в културата на човечеството. Връзката вампир-симбионти, която има оттенъците както на сплотено семейство, така и на група любовници, е изградена майсторски от жената в жанра, боравеща най-добре с другостта. Всяка страна дава и получава много, всяка страна има своите предразсъдъци, страхове, желания, но и свои начини да поддържа уникалната симбиоза. Културата на вампирите, достигнала момент на разделение между науката и религията, също получава своя дял от текста.

Резултатът е качествен научно-фантастичен роман, който обаче е само въведение в поредния интересен свят, измислен от Октавия Бътлър. На последната страница, Шори е в очакване на нещо, което, уви, никога няма да се случи: да разбере коя е и какви всъщност са нейните хора.

Десет

2007-09-07T11:08:00.000+03:00

Тази дискусия във форума на Starlighter, и най-вече постингът на de3tuss, са причината за настоящия пост. Жените творци във фантастиката са ми голяма слабост и почти пълното им отсъствие от пазара на този тип литература у нас е нещо, от което се възмущавам от много време. Даже в клубовете на Дир-а май имаше и тема, посветена на въпросната огромна празнина.

В последните 2-3 години на български се появиха доста нови за българския читател имена от силния във фантастиката пол, но нито едно от тях не е част от творческото ядро, превърнало жанра в място за изява на едни от най-смелите, впечатляващи и интересни идеи от областта на социологията, психологията, антропологията и т.н. Или, казано накратко, една Ле Гуин пролет не прави, а липсата на Типрти, Ръс, Уилхелм, Бътлър, Чарнас, Лий, Константин и още много е направо скандална :).

Та затова, десет класики за превод:

1. The Female Man - Джоана Ръс.
Този роман е ненадминат и до днес. Писал съм и преди, няма повече.

2. The Handmaid's Tale - Маргарет Атууд.
Сигурно това ще е книгата, която ще видим най-скоро на български, защото е една от най-известните на авторката, а пък тя е вече достатъчно популярна у нас. Леко иронично е, че тази книга, превърнала се в едно от най-продаваните и обсъждани фантастични произведения в последните 20 години, е писано от жена, която държи да се знае, че не пише фантастика :).

3. Where Late The Sweet Birds Sang - Кейт Уилхелм.
Най-добрата история за клонинги. Наистина. И един от любимите ми психологически романи в жанра.

4. Kindred - Октавия Бътлър.
Едно черно момиче от 20 век се връща 100 години назад във времето, където става робиня. Сюжет, който по-късно Джейн Йолен ще използва, за да напише своята класика за еврейско момиче, попаднало в концлагер след пътуване назад във времето, по която пък Hallmark ще направи поредния си блудкав филм.

5. The Gate To Women's Country - Шери Тепър.
Или Beauty, Grass, The Awakeners... Каквото и да е от Тепър. Голямо име в жанра, което е напълно непознато у нас. The Gate... е история за обществото на мъжете vs. обществото на жените. В Grass всичко живо е трева, а в Beauty, класика на модерното фентъзи, спящата красавица попада в дистопично бъдеще.

6. Сборник на Джеймс Типтри Мл.
Който и да е. Биографията на тази интересна жена обра всички възможни награди в жанра тази година. Но не само живота на самоубилата се (и застреляла съпруга си) Алис Шелдън е интересен. Мрачните й истории са изключителни, а стилът й - най-големият камък в градината на защитниците на идеята за мъжко и женско писане. Силвърбърг е казал, че Типтри не може да не е мъж, а Ле Гуин отказва да му даде да се включи някаква феминистка подписка, защото е само за жени :).

7. Motherlines - Сузи МакКий Чарнас.
Продължение на Walk To The End Of The World. "For too long, science fiction has been dominated by masculine/sexist writing..." Един от онези откровено феминиски романи.

8. Ash: A Secret History - Мери Джентъл.
Огромен роман, алтернативна история на средновековна Европа, където Картаген е земя на вестготите, а Бургундия е велико кралство. Една от най-бруталните книги на жената, чието хоби са оръжията и бойните изкуства, и която феминистките често критикуват :). Аш и нейната група от наемници са шедьовър на мрачното епично фентъзи.

9. Woman On The Edge Of Time - Мардж Пиърси.
Авторката не пише фантастика, но този роман е класика в нашия жанр. Главната героиня е затворена в лудница, където я посещава човек от бъдещето. Светът на бъдещето, до който пътува с посетителя си, е утопия, в която мъжете и жените са равни и няма 'той' и 'тя', а само per (от person). Само за една глава от романа, героинята попада в друго, много мрачно, бъдеще. Днес тази глава се смята за една от класиките на киберпънка.

10. Нещо на К. Дж. Чери.
Но да е с нормален превод и ако може да не е съкратено. Сагата за Чанур е идеална.

Има още много разбира се, но тези ще са предостатъчно като за начало.

Matter

2007-08-20T11:19:00.000+03:00

Догодина излиза новият фантастичен роман на Иън М. Бенкс, който ще е история от вселената на Културата. Последната такава беше Look to Windward от 2000 г. Matter допреди няколко месеца беше заглавието на новия мейнстрийм роман на Бенкс, но той го промени на The Steep Approach To Garbadale. Сигурен съм, че и двете книги ще си заслужават четенето, защото Бенкс досега не ме е разочаровал (освен донякъде с Consider Phlebas, където имаше твърде много екшън.) За мен, той си остава най-добрият от всички автори от новата британска вълна и един от най-способните автори изобщо. Стилистично превъзхожда Алистър Рейнолдс отвсякъде, по-забавен е от Адам Робъртс (който също ми е много любим) и има по-добър самоконтрол от Питър Хамилтън (пише романи, които са с по-малко от 1400 страници).

Matter звучи обещаващо:

There was nobody of her own kind within several thousand light years of where Djan Seriy Anaplian sat. However, news from her home world of Sursamen would still reach her.
Djan Seriy Anaplian is, after all, a member of Special Circumstances - a troubleshooter for the Culture, intervening when necessary to ensure that order and balance is maintained throughout the galaxy; and Special Circumstances get to hear about most things. The news itself, unfortunately, is not good. Her father has died. Her brother too, it seems. Both in the latest war against a neighbouring kingdom.
Anaplian must journey home, but while she does so, another will seek her out. For someone on Sursamen believes her to be their last hope. What neither of them know is that she might also be the last hope for the entire world.

A на сайта на издателството на Бенкс се появи корицата + един тийзър, изразяващ се в имената на някои от корабите в новата книга. Те са все така култови:

Now We Try It My Way

Experiencing a Significant Gravitas Shortfall

Subtle Shift in Emphasis

Liveware Problem

Don’t Try This At Home

You’ll Clean That Up Before You Leave

Перфектно допълнение към колекцията от имена на ексцентрични кораби. Ето някои от любимите ми от предишните романи:

GSV Irregular Apocalyse

GSV No More Mr Nice Guy

GCU Just Read The Instructions

GCU Of Course I Still Love You

GSV So Much For Subtlety

GSV Size Isn't Everything

GCU Sweet and Full of Grace

GCU Funny, It Worked Last Time...

GCU Boo!

GCU Ultimate Ship The Second

A Ship With A View

GSV Use Psychology

GSV What Is The Answer and Why?

LSV Serious Callers Only

I Blame Your Mother

I Blame My Mother

Thorough But... Unreliable

Ravished By The Sheer Implausibility Of That Last Statement

Synchronize Your Dogmas

Водка с лед

2007-07-27T13:41:00.000+03:00

ЛЕД на Владимир Сорокин се чете за отрицателно време и с голямо удоволствие. Макар че книгата, с триумфа на формата над съдържанието, със стилистичните игри и на моменти самоцелните сцени със секс и насилие, може да мине за типичен пример за всичко-което-не-харесваме-в-постмодернизма, творението на руския колега на Пинчън, Барт & Co. е сериозен и интересно поднесен коментар върху нацизма, механизмите му и последствията от него.

Романът се състои от три части. И трите са напълно различни една от друга.

Първата е поредица от трескави диалози, много екшън и няколко странни сцени. Тук абсурдното, сюрреалистичното и ежедневното си играят на гоненица в калейдоскоп от сцени, някои от които са ни до болка познати (мутри, проститутки, скинари, ежедневие в панелки), а други не чак толкова (тайни общества, които събират членовете си като ги млатят с огромни чукове в сърцето, докато то не проговори, изричайки истинското име на бъдещите братя и сестри; "разговори" между събудени сърца, които са по-силни като преживяване от всяко друго на света).

Втората част е мемоар. Една селянка разказва. С много отклонения, на диалект и страшно увлекателно. Историята на Русия от Втората световна до наши дни е предадена, заедно с тази на тайното братство. Тук разбираме за идеите му и защо то търси 23 000 руси и синеоки мъже и жени, както и за какво са им чуковете, чиито глави са ледени кристали от Тунгуския метеорит. Преразказът на политическата история на Съюза и Русия е много забавен.

Накрая четем няколко впечатления от ЛЕД - продукта, преживяването, философията. Гласовете са много и различни: пенсионери и програмисти, мъже и жени, млади и стари. Все едно сме отворили странна книга за гости.

Финалът е поетичен и леко объркващ, но никой не започва да чете такива роман с нагласата, че краят е край, а началото - начало.

Сорокин е добър писател. Предполагам, че почитателите на Пелевин ще го харесат. Има готин сайт, на който са качени някои негови текстове. Българският превод на ЛЕД е много добър, даже попаднах на руски блогове, които му се радват :).

Песента на Кали

2007-07-12T11:13:00.000+03:00

Видях, че скоро ще излиза на български и се сетих, че така и не писах за нея, макар че я четох скоро и може да се каже, че бях донякъде впечатлен.

Дебютният роман на Симънс се води смесица между хорър и фентъзи, но не е нито едно от двете. Освен ако намеренията на автора и желанията на издателя са основни в определянето на жанровата принадлежност на едно произведение. И наградите, които то получава. В случая - Световна награда за фентъзи. Тя е давана на далеч по-добри и далеч по-истински фентъзи романи, но мога да си представя защо Симънс я е взел. Изключително плътната атмосфера, плашещо живата Калкута от книгата (там се развива действието), типичните за автора препратки към чужди произведения (задължително комбинация от по-стари класици и един модерен автор, пожелателно е да е нобелов лауреат) и интересните образи са използвани, и то успешно, точно по един светостроителски начин, както си и трябва при писането на фентъзи роман.

Но това е всичко. За да не преразказвам сюжета, тук има инфо.

В "Песента на Кали" почти няма фантастични елементи, освен едно, недоказано като такова, връщане от смъртта и една кратка сцена с участието на (може би) самата богиня, в която всичко е като взето от Tomb Raider... Главният герой е ненадежден разказвач и му се случват доста неща, които го карат да говори (пише) под афект, което подсилва двусмислеността на всички събития. Голямата Идея се връзва с представата за фентъзи-роман: Кали е олицетворение на Злото в цялата Вселена, което действа на много нива и в много светове и т.н. Самата Индия е достатъчно различна за нас, за да направи обстановката убедителна. Но няма нищо друго. Симънс е написал по-скоро литературен трилър, който има един-два елемента от жанровете, занимаващи се със свръхестественото. Хубавото е, че няма много от типичните за него самоцелни хорър-сценки, каквито развалиха и без това не особено силния роман "Кухият човек" и които подправяха от време на време Хиперионите (където си бяха повече на място.)

В заключение, "Песента на Кали" е много добър дебютен роман от един добър писател, в който се виждат повечето идеи (и, за съжаление, абсолютно всички литературни трикове), които 'зрелият' Симънс ще доразвие или повтори по-късно. Чете се на един дъх и успява да въздейства на няколко нива. Става за фенове и нефенове. Идеално четиво за лятната почивка.