През '60те години за първи път бедствието е описано не като абсолютното зло, от което да се бяга, което трябва да бъде предотвратено, което трябва да бъде обяснено (научно) и описано така, че идните поколения да го запомнят и да направят всичко възможно да не повтарят старите грешки, а като пространство за изследване на вътрешния свят на модерния човек. Бедствието се превръща в отражение, огледален образ на това, което е в нас и което можем да видим само чрез катастрофалните му прояви. За мен то е нещо като сянка на съвремнния свят и начин на живот и, следователно, вечен наш спътник. Или като манифестация на деструдо - енергията на Танатос (другият на гон, с който се раждаме). Въпросната лека промяна в отношението към бедствието във фантастичната литература се случва на страниците на произведенията на авторите от Новата вълна, които, наред с другите експерименти, си позволяват да видят и опишат красотата на феномена, желанието на човека към него, очарованието на кошмара. При някои е било самоцелно (както днес е в повечето романи на ужаса), другаде - толкова дълбоко и сериозно, че чак пленително. Първите не ме интересуват много - начинът, по който те експлоатират проблема е много близък до този на Холивуд (с три думи: екшън и зрелища) - но вторите са ми особено любими. Те са създателите на най-добрата социална и психологическа фантастика на английски език. (Ако някой знае за рускоезична фантастика по този въпрос, която да дълбае по-надълбоко и да е писана преди Чернобил и 1989 г., нека сподели; ще съм много благодарен.)
Реших да понатоваря този постинг с няколко снимки и затова в същинската му част, освен, че ще пиша за красивите работи на Балард и Дилейни, основно ще давам линкове към отражения на образите в тях в реалния свят.
През септември миналата година за първи път от 2001 г. насам отново се заговори за предсказателната сила на Dhalgren. На 11.09.2001 първото изречение на романа (to wound the autumnal city) се превърна в най-удобния начин да опишеш случилото се по-поетично. Дори една от антологиите с есета и разкази на очевидци бе озаглавена така. Когато Катрина потопи Ню Орлиънс, из форумите за фантастика и блогосферата заваляха постинги, сравняващи сполетялото Белона (градът от романа на Дилейни) с това, което дават по новинарските емисии. Появи се и статия, която описа нещата най-добре. Нароиха се и линкове към снимки - повечето още могат да се намерят при търсене в Google Images. Една от тях обаче силно ме впечатли и я запазих. Тази:
Това е снимката, която най-силно свърза реалното събитие с фантазията на Дилейни в едно. След това чух няколко репортажа, които все едно цитираха пасажи от книгата (особено за бавещата се Национална гвардия и вилнеещите мародери и изнасилвачи), но снимката си остана най-впечатляващата точка на пресичане.
Преди около две седмици, докато разглеждах снимките на sofiascape попаднах на нещо много близко до британската корица на Dhalgren, но от София. Ето го, дело на kuts. Тук няма бедствие, нито дори усещане за предстоящо такова (макар че това си опира до лична интерпретация), но определени аспекти на Града, неговите блянове и страхове, ги има във всеки град на планетата и тази снимка е уловила нещо от урбанистичния апокалипсис.
А докато пишех настоящия постинг, се сетих за една моя снимка от преди близо 3 години. Ето и нея:
by armydreamerr
Това е в галерията Тейт, Лондон. Фотото не е много сполучливо, защото не успях да застана точно срещу "слънцето", но поне насядалите долу хора и отраженията им горе се виждат. И тук бедствието не се вижда, ами е по-скоро латентно (най-вече, защото при мен предизвиква асоциации, наред с всичко останало, и с Козлодуй :)), но за сметка на това снимката е добра връзка с образите от произведенията на Балард - другият голям 'бедствен' писател, който като нищо би показал началото на края като симулация на слънце в огромен хамбар в центъра на модерен град :).
Той започва кариерата си с няколко романа за бедствия (The Drowned World, The Drought, The Crystal World), но визията му изкристализира в по-късни произведения, като Crash и "Империя на слънцето" (автобиографичен и описващ най-голямото бедствие на 20 в. - Втората световна война). Балард търпи доста критика в Щатите заради героите си, които не само не се противопоставят на бедствието, ами са и в нещо като същз с него. Те намират себе си в образите на обезлюдени сгради, празни басейни, потрошени коли около тях. Това явно е било в силен разрез с възгледите на американския фендъм по онова време.
Понеже от съвсем скоро думата ballardian е официално част от съвременния английски език, не беше трудно да намеря снимки, уловили онези пейзажи в модерния свят, които описва прилагателното. Във Flickr има цяла група J. G. Ballard, където могат да се видят страхотни неща. Някои от най-впечатляващите:
една
втора
трета
Последната е най-балардската снимка, която съм виждал. Няма друга такава. Четете разказите и романите му, за да разберете защо :).
И накрая малко за фантастичните филми, нищо, че по-горе съм ги отписал като несериозни:
По Балард е правен и един от горе-долу добрите филми, които успешно улавят и оплитат в едно бедствието, града и желанията и страховете на жителите на града - "Катастрофа" на Кроненберг. За друг не се сещам в момента. Догодина се очаква нов нов филм по Балард - High-Rise (действието се развива в един небостъргач). Може би "Времето на вълка" на Ханеке влиза в категорията, но там градът почти отсъства.
No comments:
Post a Comment