На 4 юли Томас Диш се е самоубил в апартамента си в Ню Йорк. Отиде си един от най-добрите американски писатели.
Monday, July 07, 2008
Friday, June 20, 2008
Memoirs of a Spacewoman
Наоми Митчисън е една от най-големите шотландски писателки. Родена е по-миналия век и умира година преди настъпването на настоящия. В Енциклопедията на научната фантастика от началото на '90те тя е включена в списъка с най-старите живи творци в жанра (ново издание на Енциклопедията все още няма). Митчисън не е фантаст, но класиката й Memoirs of a Spacewoman е чиста научна фантастика, която описва бъдещето на човечеството в необятния космос.
Книгата е без сюжет и наистина отговаря на заглавието си - това е измислената автобиография на изследователка на чужди светове и култури и проследява живота й на Тера и други планети. Мери е експерт в комуникацията. Тя може да общува с почти всяко живо същество, което има някакво (дори ниско) ниво на съзнание. Сред приятелите й са марсианци, земяни, кучета и чакали. Жената се свързва с тях и с непознатите извънземни видове чрез думи, жестове, допир, емоции, чувства. Цялата книга е изследване на планета след изследване на планета, прекъсвани от събития на Земята. Личният живот на Мери е в центъра, но това е поднесено толкова ненатрапчиво, че романът се чете като твърда научна фантастика, а не психологическа проза.
В Мемоарите има доста: отношения между мъже и жени, между хора и извънземни, между хора и животни, майки и дъщери, колеги изследователи... Има интересни разсъждения за мястото на типично женски (или по-точно смятани за типично женски) качества и способности в научното изследване, като чувствителност, емоционалност, привързаност, общуване. Една от експедициите е изцяло женска и там са разгледани всички проблеми и плюсове на това.
Може би заради "главната роля" на езика, комуникацията и интимните междуполови и междувидови отношения, хората сравняват книгата с "нещо на Дилейни". Това не е точно така, защото аз не мога да се сетя за каквото и да е от жанра, което да е подобно на книгата на Митчисън. Не че идеите и стилът са толкова уникални, просто атмосферата и усещането, което прочетеното оставя, са различни. Което също донякъде може да се приеме за близост до творчеството на Дилейни. Може би най-точно би било да се опишат Мемоарите като съвместна книга на Лем и Ле Гуин.
Thursday, May 22, 2008
3 по 3
По покана на Jen и аз се включвам в "играта", макар и с леко закъснение.
Много рядко препрочитам цели книги и затова започвам с тях. Последните три ще да са били Dying Inside на Силвърбърг (която май е най-четената от мен книга), "Бог-Император на Дюн" (за да се убедя за пореден път, че малко неща са по-добри от историите за Аракис) и "Децата на Дюн" (по същата причина). Обичам да препрочитам отделни глави и сцени и, ако това се брои, значи след Dying Inside четете направо Stars In My Pocket Like Grains Of Sand (която наистина е най-добрата и добре написана научна фантастика от Новата вълна насам) и The Motion of Light in Water (автобиографията/откровение на Дилейни). Това са все книги, които мога да отворя по всяко време и да се зачета на която и да е страница.
Последните три прочетени романа бяха чудесни. "Майките" на Теодора Димова ме впечатли повече от всичко, написано от съвременен български автор, което съм чел наскоро. От онези текстове е, които те грабват и размятат насам-натам до последния ред. Емоционално, но без мелодрама, убедително, дори в най-крайните си изказвания, въздействащо, почти психодраматично (защото, няма как, ставаш част от него), четиво. Преди време се оплаках на Бела, че за огромно мое съжаление никой все още не е седнал да напише книга за децата, родени след 1989, и техните родители. Оказа се, че някой е.
Понеже съм на българска вълна от началото на годината и понеже всеки навсякъде около мен говори за нея, прочетох и "Орфеус слиза в Ада" на Георги Малинов. Хареса ми. Нищо, че въобще не харесвам алтернативни реалности, в които България е номер едно. Само дето, според мен, историята не е за роман, ами за една силна повест. Така ще се спестят и горе-долу еднаквите описания на Плиска в началото, други повтарящи се късчета информация и някои ненужни моменти (като например типично нърдския начин, по който Хито говори на читателя: "Всъщност, миризмата на сяра и ада ги свързва едно сметище едикъдеси"; "В интерес на истината, Цербер е бил с 50 глави"; "Според едикойси, Орфей бил едикакъвси"). Но от всичко останало съм доста впечатлен. А има някои изречения, които са великолепно написани. Краят ми хареса :).
Номер 3 е Phallos на Самюъл Дилейни. Това всъщност е повест, която представлява резюме и анализ на епичен исторически роман с порнографски елементи. Само Дилейни може да пише за Ницше и Хайдегер в бележки под линия, докато "отгоре" император Адриан говори за желанието и липсата (по Лакан), а "авторът" на анализа на "романа без автор" (какъвто е Phallos) раздробява абзаци, изречения и думи, за да разкрие евентуалната литературна шашма (за каквато се смята изследвания роман). И всичко това в 95 страници, пълни с екшън и секс (като проявите на второто дори не са описани в прав текст, защото има автоцензура от страна на резюмиращия + ред други причини). Поредната силна история за търсенето на изгубеното желание. Да, само Дилейни, и затова повестта ще си чака свой, по-обстоен, пост.
Предстоят: Matter, новият Културен роман на Иън М. Бенкс, започва много обещаващо и затова бързо изпревари маса книги на опашката за четене. След нея мисля да захвана една от класиките на еко-фантастиката - The Godwhale на Т. Дж. Бас. А след това се очертава четене на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Но това е толкова непредвидим списък, че няма накъде.
Та така.
Сега наред са Zonko и sol_lam. Ако и когато :).
Много рядко препрочитам цели книги и затова започвам с тях. Последните три ще да са били Dying Inside на Силвърбърг (която май е най-четената от мен книга), "Бог-Император на Дюн" (за да се убедя за пореден път, че малко неща са по-добри от историите за Аракис) и "Децата на Дюн" (по същата причина). Обичам да препрочитам отделни глави и сцени и, ако това се брои, значи след Dying Inside четете направо Stars In My Pocket Like Grains Of Sand (която наистина е най-добрата и добре написана научна фантастика от Новата вълна насам) и The Motion of Light in Water (автобиографията/откровение на Дилейни). Това са все книги, които мога да отворя по всяко време и да се зачета на която и да е страница.
Последните три прочетени романа бяха чудесни. "Майките" на Теодора Димова ме впечатли повече от всичко, написано от съвременен български автор, което съм чел наскоро. От онези текстове е, които те грабват и размятат насам-натам до последния ред. Емоционално, но без мелодрама, убедително, дори в най-крайните си изказвания, въздействащо, почти психодраматично (защото, няма как, ставаш част от него), четиво. Преди време се оплаках на Бела, че за огромно мое съжаление никой все още не е седнал да напише книга за децата, родени след 1989, и техните родители. Оказа се, че някой е.
Понеже съм на българска вълна от началото на годината и понеже всеки навсякъде около мен говори за нея, прочетох и "Орфеус слиза в Ада" на Георги Малинов. Хареса ми. Нищо, че въобще не харесвам алтернативни реалности, в които България е номер едно. Само дето, според мен, историята не е за роман, ами за една силна повест. Така ще се спестят и горе-долу еднаквите описания на Плиска в началото, други повтарящи се късчета информация и някои ненужни моменти (като например типично нърдския начин, по който Хито говори на читателя: "Всъщност, миризмата на сяра и ада ги свързва едно сметище едикъдеси"; "В интерес на истината, Цербер е бил с 50 глави"; "Според едикойси, Орфей бил едикакъвси"). Но от всичко останало съм доста впечатлен. А има някои изречения, които са великолепно написани. Краят ми хареса :).
Номер 3 е Phallos на Самюъл Дилейни. Това всъщност е повест, която представлява резюме и анализ на епичен исторически роман с порнографски елементи. Само Дилейни може да пише за Ницше и Хайдегер в бележки под линия, докато "отгоре" император Адриан говори за желанието и липсата (по Лакан), а "авторът" на анализа на "романа без автор" (какъвто е Phallos) раздробява абзаци, изречения и думи, за да разкрие евентуалната литературна шашма (за каквато се смята изследвания роман). И всичко това в 95 страници, пълни с екшън и секс (като проявите на второто дори не са описани в прав текст, защото има автоцензура от страна на резюмиращия + ред други причини). Поредната силна история за търсенето на изгубеното желание. Да, само Дилейни, и затова повестта ще си чака свой, по-обстоен, пост.
Предстоят: Matter, новият Културен роман на Иън М. Бенкс, започва много обещаващо и затова бързо изпревари маса книги на опашката за четене. След нея мисля да захвана една от класиките на еко-фантастиката - The Godwhale на Т. Дж. Бас. А след това се очертава четене на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Но това е толкова непредвидим списък, че няма накъде.
Та така.
Сега наред са Zonko и sol_lam. Ако и когато :).
Thursday, April 24, 2008
The Voyage of Thomas M. Disch
Тази година Томас Диш се завръща. С нов роман и нов сборник с разкази. Романът даже ще е фантастичен - нещо, което не се е случвало от началото на 80те, когато Диш написа историята за смелия малък тостер. Като изключим разказ-два, в последния четвърт век авторът не пише в жанра, а само за него. За книгите му с критика се говори много - те са крайно субективни, пълни със смели изказвания и лишени от всякаква милост към идеолози, сциентолози, военни и научни работници, които се опитват да пишат фантастична литература. За художествените му произведения обаче не се пише толкова, защото не вълнуват фендъма - те са сатири с хорър елементи, в които на прицел са бизнесмени, лекари и свещеници.
Църквата ще е една от темите и в The Word of God, дългоочакваният нов роман, в който Диш обяснява как е станал... Бог. Скромно, както винаги. Сигурен съм, че ще е напълно подплатено, защото Диш е нечовешки добър писател.
Малко след това ще се появи и The Wall of America - сборник с нови разкази. Отново нещо, което не се е случвало от 25 години.
В очакване на God-o прочетох новата му повест, The Voyage of the Proteus, в която авторът е транспортиран на борда на кораба Протей, връщащ се от сринатата Троя. Книгата може да бъде озаглавена и "Обмен на опит с Касандра" и не е връх на върховете, но има страхотно забавни сцени и разсъждения за нашия свят и този, описан от Омир. Последният също се появява. А Агамемнон е сравнен с Буш. И пророчицата, на която никой не вярва, се вълнува от драмите на Бритни и Линдзи Лоън. Въобще Disch Light отвсякъде, но и това е по-добре от нищо.
Църквата ще е една от темите и в The Word of God, дългоочакваният нов роман, в който Диш обяснява как е станал... Бог. Скромно, както винаги. Сигурен съм, че ще е напълно подплатено, защото Диш е нечовешки добър писател.
Малко след това ще се появи и The Wall of America - сборник с нови разкази. Отново нещо, което не се е случвало от 25 години.
В очакване на God-o прочетох новата му повест, The Voyage of the Proteus, в която авторът е транспортиран на борда на кораба Протей, връщащ се от сринатата Троя. Книгата може да бъде озаглавена и "Обмен на опит с Касандра" и не е връх на върховете, но има страхотно забавни сцени и разсъждения за нашия свят и този, описан от Омир. Последният също се появява. А Агамемнон е сравнен с Буш. И пророчицата, на която никой не вярва, се вълнува от драмите на Бритни и Линдзи Лоън. Въобще Disch Light отвсякъде, но и това е по-добре от нищо.
Thursday, March 27, 2008
Дорис Лесинг: The Cleft
Дорис Лесинг е много добра. Нобеловата награда за литература отиде напълно заслужено в ръцете й миналата година. Фантастичните й произведения са на високо, почти легуинско, ниво. Сред останалите има сериозни и важни истории за жени и мъже, които не можеш да прочетеш на страниците, написани от други автори. Но последният й роман, The Cleft, e недоразумение. В него прекалено ясно си личат възрастта, умората, минималните усилия, вложени от деветдесет годишната авторка в написването му. А звучеше толкова добре: нещо средно между притча и праисторическо фентъзи със смела идея в центъра и интересна форма. За жалост, изпълнението и защитата на идеята са толкова слаби, че превръщат четенето в мъчение и предизвикват само недоумение.
Един римски историк цитира и преразказва съдържанието на апокрифни документи, попаднали в ръцете му незнайно как. В тях е описано началото на човечеството: първите години и събития от развитието на нашия род. Разказват много гласове - женски, мъжки, неутрални. Има много гледни точни и всичко е хаотично и пълно с повторения. Според тези документи, мъжът е произлязъл от жената, а жената в началото е била същество с лайфстайл на тюлен, което се размножава чрез партеногенеза. Първите истории са от земите на жените. Те живеят в пещери на океански бряг, плуват, ядат и не мислят много. Отглеждат децата си и хвърлят Чудовищата. Последните са от мъжки пол, разбира се. Те са изроди с разни работи между краката, които веднага трябва да бъдат умъртвени. Затова жените ги оставят на една скала... от която огромни орли ги отнасят нанякъде. Това Някъде е от другата страна на хълмовете. Там... кошути доотглеждат децата и така е поставено началото на друго селище - това на мъжете.
След време, една жена открива къде живеят Чудовищата. В началото е уплашена, но след като всички й се изреждат (грубо и по няколко пъти), нещо в нея се променя. Тя се замиля за нещата от живота, вселената и всичко останало. Убеждава и друга своя приятелка, че отвъд хълмовете не е толкова зле, колкото казват Старите. Следват доста секс (не подробно описан) и елементарни размисли на тема "Аз и Другия". Те се редуват с разказ на историка за неговия живот. Тези части вече са по-интересни и смислени. Той наблюдава децата и се опитва да открие повторения на разни първични сцени от срещи между двата пола в тяхното поведение. Но това е материал за новела, най-много повест. Като роман е просто отегчително и неубедително.
Отзивите за The Cleft са предимно позитивни. Никой не се учудва на ниската умствена възраст на романа и разликата между него и предишни произведения на авторката. Само възмутената Ле Гуин го е разкритикувала подобаващо :).
Идеята за произхода на мъжа от жената е описана по-добре (и като стил, и като съдържание), на кратко и с великолепно чувство за хумор в една от частите на The Female Man на Джоана Ръс. Самата Дорис Лесинг е казвала неща по въпроса за отношенията между двата пола къде по-силно и стилно. Понеже тя не е превеждана у нас, а Нобеловата награда предполага евентуален превод по някое време, силно се надявам да започнат с класиката като Shikasta, The Golden Notebook и Memoirs of a Survivor, а не с тази "актуална" творба.
Един римски историк цитира и преразказва съдържанието на апокрифни документи, попаднали в ръцете му незнайно как. В тях е описано началото на човечеството: първите години и събития от развитието на нашия род. Разказват много гласове - женски, мъжки, неутрални. Има много гледни точни и всичко е хаотично и пълно с повторения. Според тези документи, мъжът е произлязъл от жената, а жената в началото е била същество с лайфстайл на тюлен, което се размножава чрез партеногенеза. Първите истории са от земите на жените. Те живеят в пещери на океански бряг, плуват, ядат и не мислят много. Отглеждат децата си и хвърлят Чудовищата. Последните са от мъжки пол, разбира се. Те са изроди с разни работи между краката, които веднага трябва да бъдат умъртвени. Затова жените ги оставят на една скала... от която огромни орли ги отнасят нанякъде. Това Някъде е от другата страна на хълмовете. Там... кошути доотглеждат децата и така е поставено началото на друго селище - това на мъжете.
След време, една жена открива къде живеят Чудовищата. В началото е уплашена, но след като всички й се изреждат (грубо и по няколко пъти), нещо в нея се променя. Тя се замиля за нещата от живота, вселената и всичко останало. Убеждава и друга своя приятелка, че отвъд хълмовете не е толкова зле, колкото казват Старите. Следват доста секс (не подробно описан) и елементарни размисли на тема "Аз и Другия". Те се редуват с разказ на историка за неговия живот. Тези части вече са по-интересни и смислени. Той наблюдава децата и се опитва да открие повторения на разни първични сцени от срещи между двата пола в тяхното поведение. Но това е материал за новела, най-много повест. Като роман е просто отегчително и неубедително.
Отзивите за The Cleft са предимно позитивни. Никой не се учудва на ниската умствена възраст на романа и разликата между него и предишни произведения на авторката. Само възмутената Ле Гуин го е разкритикувала подобаващо :).
Идеята за произхода на мъжа от жената е описана по-добре (и като стил, и като съдържание), на кратко и с великолепно чувство за хумор в една от частите на The Female Man на Джоана Ръс. Самата Дорис Лесинг е казвала неща по въпроса за отношенията между двата пола къде по-силно и стилно. Понеже тя не е превеждана у нас, а Нобеловата награда предполага евентуален превод по някое време, силно се надявам да започнат с класиката като Shikasta, The Golden Notebook и Memoirs of a Survivor, а не с тази "актуална" творба.
Wednesday, March 26, 2008
The Weird
В духа на предишния пост: списание Weird Tales отбелязва 85-ия си рожден ден със списък с 85те най-странни творци и разказвачи за последните 85 години. Доживях да видя двамата си любимци на едно място :). Читателите на списанието явно имат усет за истински странното.
Пълният списък.
Пълният списък.
Monday, March 24, 2008
The Situation
Новата повест на Джеф Вандермиър е поредната демонстрация на майсторско фантастично писане на фантастична литература. Всеки негов текст толкова добре отговаря на определението weird, че направо обезсмисля опитите в областта на други негови колеги, като далеч по-кроткия Чайна Миевил и дори странната К. Дж. Бишъп. The Situation не е изключение и, макар че е проста (най-просто казано) алегория за положението в съвременните офиси из етажите на огромните компании, показва, че Вандермиър е несравним, абсолютно разпознаваем и оригинален глас в съвременната литература.Повестта е сюрреалистична сатира на отношенията между мениджъри, служители и въобще колеги в динамичен офис. В основата си, всичко би трябвало да е до болка познато на хората, работили или докосвали се по друг начин до такава среда. Естествено, почеркът на Вандермиър и особеният му стил трансформират историята на едно уволнение и стъпките, довели до него, в пир от необуздани фантазии. Действието се развива в необятна сграда, подобна на Пийковия Горменгаст, в която служителите променят непрекъснато формата си, общуват посредством червеи, които свързват глезените им, в офисите им има комуникациионни локви, из коридорите летят прилепи, дъхащи на шоколад, които пренасят съобщения (само след като ги схрускаш), а колегите се шпионират един друг чрез скатове и сенки. Има и още много детайли от живота в офиса, които са неподатливи на преразказ. Отвън, градът е непоносимо място, превърнато в кошмар от неназована катастрофа. Може би в продълженията на The Situation, които авторът ще напише скоро, ще видим света извън офиса, описан с нещо повече от намеци. Аз ще ги чакам с нетърпение, заедно с новия роман на Вандермиър, Finch.
А докато аз чакам, който иска - да чете.
Subscribe to:
Posts (Atom)
