Майкъл Сиско

A dream pulling up alongside another dream, each measures the other. The war is up there on the island, where we are going to meet it, but there is no war there, nor could there be. War is dreamlike, but war is a dream... where is the war? In the guns and helmets and uniforms? Is it the rock from which the ore to make the gun was mined, the grass that fed the sheep whose wool went into the uniform, or the sun that lights the battlefield? Not impossible to escape, but it tethers as unsubstantially, as likely, as a dream, the bonds binding me inside. I go on with it; I’m not bound like a prisoner, but like a sleeper. Two men meet, and one will give his life for the other, or they well each try to kill the other, while the day is still blandly unfolding around them. The violence I’ve already seen has been as random and abrupt as a dream, always ending in death that seems only to become more and more impossible. I always know that I am no more than one sharp breath from waking. It’s a breath I can never manage.

The Narrator, p. 145

Майкъл Сиско е американски писател и преподавател. Майкъл Сиско е нещо като тайна. В последните няколко години, благодарение на все по-лесното движение на информацията и на ренесанса на всички жанрове на странното, капакът на кутията (всъщност един чудовищно голям и необятен свят) с тайните започна да се отваря все повече и повече, а оттам и Сиско става да все по-популярен. Доколко творец като него може да бъде популярен, предстои да видим. Сиско пише като никой друг. Затова многото сравнения с други автори са неадекватни и служат само за успокоение на издателите, сигурен съм. Те губят стойността си на ориентири още на първата страница и ще останат неназовани тук. Жанровете, в които го слагат, също. Сиско не пише като съвременен (американски) автор. Ясно е, че влиянието на европейската проза от началото на 20 в. и на френската от годините на Новия роман върху него е огромно. Но това е причината. Сиско не е подражател, макар че понякога е проводник на отдавна замлъкнали гласове. Ако прочетете интервюта с писатели от двете страни на океана, ще забележите, че на въпроса за писането американците често дават рецепти, формули, правила, а европейците го описват като почти мистично случване, което не е изцяло под техен контрол. (Не всички, разбира се. И от двете страни.) Сиско се чете така, сякаш това случване е малка част от една необяснима, ужасна и недостижима сила. Написаното от автора е като леко повдигане на завесата, никога напълно разкриване, никога дори достатъчно голямо, че да проникне някаква обяснителна светлина. Понеже тази сила я има в писането на Сиско, то е, казано най-просто, силно. Понякога Сиско създава много интересни изречения. Такива, в които нещо се е случило с граматиката. Тези нахлувания на необяснимото или просто любопитното в реда на езика не са от стремеж към експериментиране. Те са от стремеж към възможно най-откровено представяне на световете, вътрешни и външни, които подхранват произведенията на всички писатели. Затова Сиско е писател, без грам претенция. Нищо че най-лесно е да бъде определен като претенциозен. Сиско е философски писател. Когато го чета, се сещам за едни думи на Тарковски, които при Сиско се усещат като постоянен подтекст: че работа на изкуството е да подготви човека за смъртта.

Разни

В момента текат конкурс и копнеж за фантастичен разказ. Информация за конкурса може да намерите тук. А за копнежа - тук. Копнежът, като всеки друг, няма краен срок. Конкурсът има: до 24:00 часа на 26.02.2012 г.

Питането за любимите български фантастични книги пък е удължено до края на февруари.

Тук започва нещо много интересно.

А тук можете да прочете за един чудесен, противоречив и (на моменти) фантастичен творец: британката Ана Каван.

След "Пътуване на юг" и "Петдесет и пет града", вече трети роман на Михал Айваз може да се намери в книжарниците: "Другият град".

Любими български фантастични книги

"Човешката библиотека" търси любимите би български фантастични книги. Прочетете повече тук.  

Има още три седмици и малко до крайния срок, 30 януари. Ако ви трябва нещо, което да разбуди спомените ви за удоволствие от прочетеното, погледнете този впечатляващ списък. 

Това не е ревю на This is Not a Novel на Дейвид Марксън.

В стил, който бегло наподобява Марксъновия, това е по-скоро е нещо като представяне на произведението.

Както и в книгата, и тук отделните абзаци ще се състоят предимно от едно изречение. Най-много две.

This Is Not A Novel не е роман, а опит да се напише роман.

Без сюжет, без герои, без идея.

За целта е избран следния подход:

кратки анекдоти;
интересни факти;
отбелязвания (в почти бартовски стил);
връзки, аналогии.

Примери:

Много преди папараците да започнат да преследват принцеса Даяна, Вергилий е имал подобен проблем.

За Дикенс критиците били свине. Въшки, предпочитал Лоурънс.

Ингеборг Бахман не обичала кой знае колко поезията и рядко посягала към четенето й с желание.

На погребението на Роберт Музил отишли само осем души (може би само толкова са го смятали за човек с качества)

Седем са били копията от “Великият Гетсби”, продадени в шестте месеца преди смъртта на Фицджералд.

И още. И още.

Всякакви, безброй микроразкази.

Това не е просто изброяване. Натрупването им произвежда ефект, който, осъзнава читателят, кара това странно произведение да работи като роман.

Роман за живота на твореца по принцип и роман за есента на автора в частност.

Играта на Марксън се превръща в изповед.

Скверната птица на Хосе Доносо

Заглавието на The Obscene Bird of Night (1970) на Хосе Доносо идва от писмо на Хенри Джеймс-старши до Уилям и Хенри, неговите синове:

Every man who has reached even his intellectual teens begins to suspect that life is no farce; that it is not genteel comedy even; that it flowers and fructifies on the contrary out of the profoundest tragic depths of the essential death in which its subject's roots are plunged. The natural inheritance of everyone who is capable of spiritual life is an unsubdued forest where the wolf howls and the obscene bird of night chatters.

Този кратък абзац задава чудесно тона на произведението на Доносо, както и, в известна степен, описва тона на цялото творчество на чилиеца. За Доносо няма граници (и съответно карти), има само пластове. Движението на твореца, а и на човека, е навътре и надолу. Целта не е намиране на някаква същност. Целта да се посветиш на това непрекъснато да разомагьосваш света около теб и вътре в теб. И да не се отказваш, колкото и голям да става ужасът от осъзнаването, че този свят е неподредим, неконтролируем, див и чудовищен и с всяко свое движение те преподрежда, контролира, докарва до лудост и превръща в чудовище. Това означава, че понякога писателят може да бъде помислен за скандален, табуразбивач. В крайна сметка, всеки, който опише сцена между малоумно момиче и старица, в която старицата играе ролята на сучещо бебе до момента, в който не се премени в любовница на момичето, рискува да получи такива етикети. Както и всеки, който отказва да каже кой говори в дадено изречение, кой разказва историята и, всъщност, кой кой е, рискува да бъде определен като експериментален и авангарден. Но Доносо не си играе с читателя, той борави с определени инструменти, каквито са съмнението, напрежението, изненадата, за да покаже по-добре как светът омагьосва и как се разомагьосва нещо в света. А и освен това, какво друго, ако не съмнение, напрежение и изненада, съпътстват човек по пътя му към себе си?

Доносо е труден, отблъскващ, безсмислен, както е бил описван многократно, защото с лекота показва как силно ни привлича вечното търсене на смисъл. И до какво води и как изглежда то. И какво се оказва "смисълът", веднъж открит. В най-добрия случай, той е нищо. В най-лошия, той е пълен (като запълващ всяко пространство) ужас. Стигнеш ли до момента на среща със Смисъла, попадаш в зона на огромна несигурност. Тогава изненадата е неизмерима, съмнението не работи като стратегия, а напрежението просто те унищожава. Също като Мануела от Място без граници (друг известен роман на Доносо), остава ти само да изчакаш адските кучета да те настигнат.

Пътят към този ужас, и Смисъл, през разкази, спомени, коридори на огромни къщи, лабиринти на зловещи имения, политически истории и митологии, извървява и Умберто, може-би-главният герой на The Obscene Bird of Night. Това е книга, за която се пише трудно - по принцип, а и защото ми е любима. Най-добре е тя да бъде четена (защото е от книгите, които не се изчитат или прочитат), но пък и не заслужава мълчание. Аз ще говоря за нея, като направя онова, което Доносо не прави (защото е сравнително лесно): раздробяване на историите, разграничаване на образите и идеите. За да може да се обясни донякъде тази история, тя трябва да бъде редуцирана до няколко други, всяка от които ще обхваща само част и само за момент цялото, което е създал Доносо. В моя защита ще отбележа, че този роман е известен със своята неподчиняемост не само на читатели и критици, но и на своя автор. Книгата е толкова силна, в смисъл на неудържима, че останах с впечатление, че съм прочел не нещо написано, а нещо извикано, призовано, някакъв елемент. Даже се чудя какво ли е останало от Доносо след пускането на този демон в света на литературата...

Първо, като стана дума за демони, прочетете нещо за това. За съжаление, в нета има малко информация.

The Obscene Bird of Night се разгръща в две измерения и на две места. Те са осезаемо по-малко и по-голямо.

Първото място е имението на дон Джеронимо де Азкоития (честно казано, нямам идея как се произнасят имената), където въпросният господар се е завърнал в родния дом след години на обучение и "цивилизоване" в Европа. Семейството му управлява области от страната, в която се развива действието (най-вероятно Чили), от десетилетия и сега старейшините искат Джеронимо в политиката. Предстоят избори. Текат реформи, които не са особено популярни сред населението. Джеронимо няма особено желание да се занимава с политика, но изпитва желание към красивата Инес, която взема за жена. От нея се очаква да му роди наследник възможно най-скоро. Инес, обаче, не пристига сама в имението, а заедно с Пета Понсе - жената, която я е отгледала. Говори се, че Пета е вещица, говори се, че Пета е единственото същество на света, с което Инес има някаква връзка, говори се, че кучката с жълтеникава козина, чийто вой се чува нощем в имението на дон Джеронимо, е Пета Понсе. Другият човек, който идва в имението, е Умберто Пенялоза - неуспешен писател, потиснат от баща си син, човек, който може да е само наблюдател на живота, но не и участник в него. Джеронимо наема Умберто като свой секретар. В една изключително объркана, неясна и заредена с еротика, мистицизъм и ужас сцена, Инес забременява. Може би от Джеронимо. Може би от Умберто. Може би Инес въобще не участва, а на нейно място е Пета Понсе. Може би две двойки се сливат - Пета и Джеронимо, Умберто и Инес. Преди тази сцена е загатнато, че тези четирима герои са в такива отношения помежду си (а пък и фантазният свят на Умберто е пълен с толкова странни идентификации), че всеки мъж може да е другият в тази сцена, както и всяка жена - другата. Неясните пътища на желанието (Пета желае Умберто? Умберто иска да е Джеронимо и затова желае Инес? Инес иска Умберто, физически способният мъж, вместо Джеронимо, който е само политически потентен?) само допринасят за объркването. Резултатът е раждането на сина на Джеронимо. Той е "хаос, безредие, различна, но още по-ужасна, форма на смъртта". Детето не е просто изрод, както се вижда от цитата. То е това, което Пинчън, в The Crying of Lot-49, определя като чудо: интрузията на един свят в друг. Докосването на двата свята води до катаклизъм. Пътят към катаклизма е този, по който поема историята от този момент нататък. Дон Джеронимо решава да осигури на сина си, кръстен просто Момче, нормално съществуване. За целта наема най-деформираните човешки същества от цял свят и ги затваря в една нова вселена - тази на Момче и неговият иконом/слуга/пазач Умберто Пенялоза. Умберто, който израства с оценката на баща си, че не е особено читав, се озовава в свят на обърнати норми, в който той е единственият, абсолютно, отвратително нечитав човек. Той се превръща в чудовището (imbunche), което пази вратата към тайния свят. Но кой е магьосникът (или вещицата), превърнал го в това? Дон Джеронимо? Пета Понсе? Някой друг?

Второто място е древен манастир, населен със стари жени и няколко сираци. Действието се развива (най-вероятно) години след събитията в света на Момче. Манастирът отдавна не изпълнява функциите си, превърнал се е по-скоро в нещо като старчески дом, място за забравени жени и отритнати деца. Предстои му ремонт, който ще го превърне в нещо съвсем различно - сграда с някакви светски функции. Но всъщност светът на манастира е огромен - коридорите нямат край, стаите са безброй, части от него трябва постоянно да бъдат зазиждани, за да се спре това унищожаващо ума разгръщане, което не спира да пълзи и да трансформира всичко в нищо. Отвътре той е много по-голям, отколкото отвън - позната идея на четящите фентъзи. На всичко отгоре, някога на територията му се е случило чудо - момиче на име Инес, може би светица, ражда след непорочно зачатие. Сега, може би от лудост, може би от ужас от неизбежния си край, жените в манастира се опитват да възпроизведат чудото, за да осигурят наследник на собственика на сградата на манастира, дон Джеронимо. Помага им Мудито, който е понякога Умберто, глухоням прислужник, който иска да е една от тях - една от шестте жени, притежаващи тайните знания за живота и смъртта. Мудито иска да е седмата вещица. В центъра на тази мрежа от налудности е Айрис, с тяло на жена и ум на малко дете, тя съблазнява мъжете в квартала, държи се като уличница, отдава се на всеки. Айрис има нещо като връзка с Гиганта - огромен мъж, който работи за местен турски ресторант като раздавач на рекламни брошури. Гигантът носи на главата си огромна глава. Никой не е виждал лицето му. Една нощ Умберто/Мудито заема костюма от Гиганта и обладава Айрис, за да осигури желания наследник на любимия си господар. Или може би самият дон Джеронимо, като един от много мъже, които се изреждат в главата на Гиганта и между краката на Айрис, е станал най-накрая баща? Айрис забременява, но така и не ражда. Чудото, което ще се влее в този свят и ще го преобрази, така и не се случва.

Сливането на Умберто с дон Джеронимо е описано в една страхотна сцена, в която Джеронимо и Умберто опитват да се измъкнат от побесняла тълпа недоволни избиратели. Някой стреля. Някой е ранен. За тълпата, това е дон Джеронимо. За нас - Умберто. "Слагайки" си раната на дон Джеронимо, Умберто постепенно започва да се превръща в господаря си. Това е единственият по-ясен момент на сливане на идентичностите на двамата. Всичко преди и след тази сцена е малко или много в мъгла по отношение на това кой кой е. Така Умберто е едновременно любовник на Инес и прислужник на Джеронимо, баща на Момче, автор на романа, който четем, властелин на затворения свят на Момче и фетишизиран обект в ръцете на някаква жена със свръхестествени сили, която може би е Пета Понсе.

Това, в най-груби щрихи, е снопът от истории, които представлява The Obscene Bird of Night. Смес може би е по-подходяща дума от сноп, защото тук няма нещо, което да е изцяло отделено, да има постоянни граници. Романът е чудовищен, също като Момче. И също като всяко друго чудовище, той е нещо много повече от това, което виждаме или разказваме за него.

В известно отношение Умберто, освен Мудито, освен Седмата вещица, освен понякога-дон Джеронимо, е и Хосе Доносо. Авторът. Когато се говори за идентичност, е важно кой и от каква позиция говори. Какво произвежда говоренето му. Урокът на Доносо, ако има такъв, е, че чудовищата се създават много лесно. Красивото и грозното, също. Всичко, което ни изгражда като личности, е лесно нарушимо, лесно променяемо. Нужни са няколко думи, за да създадеш тела, светове, съдби. И това създаване се случва непрекъснато, с всеки един от нас. Спокойни и доволни са само онези, които са забравили или не знаят за този процес.

Доносо използва умело повторението (тук то е майка и на чудовищата, не само на знанието), за да засили още повече гласа си и да го направи непробивно убедителен. Частите в манастира се четат като едно и също нещо, повторено до безкрай. Само на пръв поглед, разбира се. Чудовището, както е клишето, е в детайлите. Еднаквите и еднотипни сцени, при по-внимателно взиране в тях, се оказват други. Говорещи за други неща. Повторението, освен това, се използва като похват в апокалиптичната литература - катаклизъм, край, и всичко почва отначало. Отново. The Obscene Bird of Night може да се чете и като апокалиптичен роман. Финалните страници почти не дават възможност за друг тип четене. В предпоследната глава маската на манастира е свалена, храмът е десакрализиран, обитателите са редуцирани до борещи се за оцеляването си същества, тела с единствено телесни нужди. Последната глава донася впечатляващия край на романа: Умберто/Мудито е зашит в чувал, или може би съвсем малко пакетче, захвърлен върху купчина други като него. Съществото вътре, без аз и идентичност, гризе неуспешно зеблото на чувала, за да се измъкне, докато една женска фигура, подобна на вещица, го разнася из улици и под мостове. Абсолютна победа на ужаса от изличаването, който е толкова силен, че не дава пространство на онези, които е сполетял, да реагират адекватно. Не че има нещо, на което да се реагира адекватно.

Сред другите: За последния роман на Джо Уолтън

Последният роман на Джо Уолтън е разказ за фенове и феи. В Among Others Морвена, накратко Мор, момиче от Уелс през ‘70те, от малка вижда феи - създания със странен, почти Гийермо-дел-Торовски вид, които й се явяват, докато се разхожда и оглежда из гората или по хълмовете, но най-вече, когато броди сред скелетите на стари фабрики и заводи. Тя не е единственият човек, който ги вижда. Нейната близначка - Моргана, накратко Мор, също е знае за феите. Но сега сестра й е мъртва, убита от кола в инцидент, който не е случаен и който е най-голямото доказателство за злите сили, които притежава майка им, Лиз. Лиз е вещица. Може би. Рационалното око не би видяло в нея нещо по-различно от обикновена луда, но Мор знае, че това не е така. Година след смъртта на Моргана, Морвена успява да се махне от майка си (с помощта на социалните служби) и отива да живее при баща си, който е напуснал Лиз преди години, неспособен да издържи на стихията на лудостта й, и е отишъл да живее с трите си полусестри - богати, скучни стари моми. На новото място Мор започва да учи в скъпо частно училище и навлиза в света на фендъма.


Историята се движи по, грубо казано, четири нишки. И тъй като Among Others е написан като дневник, може да се каже, че това са четири различни дневника, вплетени умело в един.


Първи е Дневникът на една учебна година (приятелства, предателства, сексуалност, любовни трепети, класиката/клишето в момичешките фикционални дневници за събуждащото се и желаещо тяло пред ужасения и любопитния поглед на интелекта);


Втори е Дневникът на новия дом (сближаване с отчуждения баща, сближаване с почти непознатия ти дядо, отношенията със странните лели, които може би имат магически способности);


Третият дневник е читателски. Без да поставям особена тежест на него за сметка на предишните два (защото всички, освен че не са толкова ярко разделени в самата книга, са много интересни), този ми беше най-любопитен. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше образът на жанра, който ни се разкрива през очите на Мор. “Книжният” път на Мор е в известна степен фендъмско клише: тя е от онези, които започват с Азимов и Кларк, но след това, разбрали, че фантастиката всъщност може и да е Литература, преминават към авторите от Новата вълна. Действието на романа се развива през 70-те, може би най-силните години на идеята за жанра-като-литература. Мор е очарована от Зелазни и Ле Гуин, а по-късно и обсебена от Дилейни (елемент от автобиографията на самата Уолтън, която пише, че като тийнейджър толкова е харесвала Empire Star, че е имала тениска с надпис “Free the LLL!”), чете Балард и Брънър и е едновременно шокирана и радостна, когато разбира, че Джеймс Типтри е жена. Първо с баща си, а после и с приятелите си от читателската група в местната библиотека, Мор обсъжда “Създания от светлина и мрак”, “Свръхнова” и “Тритон”. Интересното е, че сред книгите, които всички четат и обсъждат, почти липсват британски автори. Освен многократното споменаване на Брънър няма почти нищо от английската фантастика от онова време. Вероятно Мор не е чела Муркок, Олдис или Прийст, но е странно, че и никой друг изглежда не знае за тях. Фендъмската част на романа е поднесена внимателно и балансирана - не е едноизмерна и елементарна за феновете, нито е прекалено неясна и кодирана за евентуалните читатели отвън (романът има шанс за “литературна” съдба). Същото е и с фантастичния елемент - феите.


Който е част от четвъртия дневник. Той може да бъде кръстен Дневникът на редица фантастични преживявания. Или Дневник на сблъсъка с други светове. Би му отивало и заглавието Дневник на една лудост. Мор е неблагонадежден разказвач - през цялото време имаме само нейната история няма обсъждане с други герои на важни събития от живота на Мор, за да чуем евентуалната друга гледна точка. Затова и фентъзи-моментите могат да бъдат четени както като истински, така и като резултати от травмата. Понякога книгата е странно лишена от усещане за чудо - особено в моменти като този, в който приятелят на Мор вижда феите за първи път. Това може на спъне “фантастичното” четене. Още в началото на книгата Мор казва следното следното: мислехме си, че пейзажът около нас е фентъзи, а той се оказа научно-фантастичен. Липсата на усещането за чудо, този най-фантастичен похват, хвърля историята в друга посока - тази на емоционалната изравненост след тежка травма. Двусмислието на този “дневник” е един от най-интересните и най-дразнещите ефекти на романа. То е засилено още повече от особения образ на феите. В описанието им усещах някаква отвъдност, която ги правеше не просто различни и „приказни”, ами и неуловими за въображението (което може би говори за успеха на Уолтън в борбата с клишетата). Те нямат ясни език, тяло, мотиви. Съответно присъствието и действията им остават до известна степен отвъд всяко описание и обяснение: Искат ли наистина Мор в своя свят, или не?  Помагат ли й, или не? Добри ли са, или лоши? Винаги има нещо в образа им, в поведението им, което остава вън от обяснението. Това чудесно работи срещу читателската пасивност, което е голям комплимент за всеки фантастичен роман. Освен това силно задвижва фантастичния аспект на историята и съвсем деликатно - психологическият.


За тази книга май е най-лесно да се говори само с умиление. Умилението идва от това да четеш за човек, който е в началото на фенските си години като читател на фантастика, който постепенно открива пластовете на жанра и населяващите ги автори, а след това и други света на самия фендъм.  Уолтън успява да докосне, много внимателно, точно тези преживявания и чрез тях да се впусне в големите теми за любовта, самотата, различността и, разбира се, живота и смъртта. Among Others е роман за множеството светове, през които минава всеки човек от раждането си до момента на смъртта си, че даже и отвъд него. Одисеята не ни е предложена буквално и “пътеписно”, тя се усеща в почти всяка сцена от произведението на Уолтън. Понякога е чрез обсъждане на идеите във фантастичен роман, друг път чрез описание на индустриални или древни руини, в трети случай чрез емоционална реакция на героинята. В тази някак невидима “космическа” опера е най-видимо майсторството на Уолтън - да държи във вечно напрежение четящия по отношение на това какъв свят обитават героите, какъв свят обитава книгата, какъв свят обитава самият читател.

Джоана Ръс 1937 - 2011

Джоана Ръс е починала днес. На който и свят да е отишла, очакват го сътресения и вълнения. А нашият ще олекне. Един от най-непримиримите духове престана да твори тук.

За J. M. McDermott: Два романа

На Макдърмът попаднах съвсем случайно - на един от сайтовете с ревюта, които чета, имаше реклама на предстоящия му роман и линк към ревю на дебютния му. Десет минути след откритието вече имах Last Dragon на четеца си и проверявах кога точно да очаквамNever Knew Another. Обяснение за покупката нямам, въпреки че навярно сравненията с Джийн Улф и добрите думи от Джеф Вандермиър са оказали някакво влияние. Като цяло съм много доволен от двете книги, макар че първата, според мен, е по-скоро провал, а втората - начало на трилогия, каквито не обичам особено.

Разказвач в Last Dragon е умираща императрица. Историята сглобяваме от нейните писма до любовника й, който е изчезнал или умрял, или просто си е тръгнал. Възможно е и изобщо да не е съществувал. Писмата са разхвърляни и не следват нито хронология, нито логика. Често съдържат противоречия и съмнения в истинността на случилото се. Имах чувството, че някой е намерил купчината писма и ги е издал в книга, без да си направи труда да ги прочете и подреди. Затова и книгата трудно може да се преразкаже, но едно кратко описание на романа би звучало така: В някакъв свят по някое време се случва нещо, което превръща някаква си (главната героиня) от млад ездач и ловец на племето си в император на познатите земи. Имало е или още има дракони, има магия, има и странни същества. Главната героиня, Жан, е хвърлена в свят, неизмеримо по-голям от този на селото и представите й, след като дядо й, по неизвестни и неизяснени причини, избива цялото й семейство. С помощта на чичо си, който е шаман и единственият друг оцелял от фамилицида, на един наемник, идващ от земи, подобни на Африканските, и на един рицар на Последния дракон - жена на име Адел, Жан търси дядо си из градове и царски дворове, за да го намери и убие. Това е първата половина на куеста. Следва пътешествие обратно до обезлюденото село, заедно със същите хора + една циганка, която не е съвсем човек. В това второ пътешествие групата е придружена от голем на дядото, който разказва как и кого е убил. Не и защо обаче. Интересното е, че големът всъщност е зомби, съживено от чичото шаман. И още по-интересното е, че това е един от знаците, че авторът отказва да даде яснота за облика на каквото и да е в книгата. Не само защото зомбито е подвеждащо наричано голем (такова изместване има и в произведения и на Дилейни и Улф), а и защото културата на племето на Жан с еднаква сила може да идва от карибския басейн, от северноамериканските индианци и от ескимосите. Същото е и за културите на градовете и враждуващите кралства и империи - до края не стана ясно кой какъв е и за какво точно се бори. Ясната идентичност е най-ревниво пазената от автора тайна. Тайна е и защо е решил така. Третата част на куеста е пътешествието към столицата на земите, към които принадлежи и селото на Жан, за да бъдат предупредени управляващите за настъпващи вражески армии.

И на фона на всичко това се мярка информацията за драконите и за Последния дракон. Явно са били огромни същества, хранещи се с телата на посветилите им се хора, и унищожени до един от враговете. Нищо повече. Как Жан е станала император, защо въобще попада в центъра на светопроменящите събития и изобщо защо се случва всичко, е неясно. Затова може би най-ясно е, че книгата е упражнение в експериментално писане, подчинено на смелото за автор на епично фентъзи решение да се откаже от класическото за жанра светостроене за сметка на много по-несигурните "карти", "речници" и "приложения" на паметта на един единствен разказвач. Стилът на Макдърмът е чудесен. Понякога обаче се отнася и става невнимателен (също като Жан, между другото). Сравнението на петната лишеи по скалите с акне сигурно би било ефектно, но в друг роман, в друг свят.

Never Knew Another, от друга страна, е почти перфектен фентъзи роман, с много по-осезаем свят, с много добре изградени герои и с много по-интересна идея. Няма и 250 страници и на моменти искри с почти Зелазниева игривост. Вселената на Never Knew Another е разделена между две божества - Ерин, което е "доброто" и чиито служители са вълци, които могат да се превръщат в хора, и божеството Елища, което е "лошото" и чиито деца са демони. Някъде между тях са хората. Последователите на Ерин са се посветили на пречистването на земята от демонските петна. Те преследват демоните, както и техните деца сред хората - полу-демоните, из градове и гори. Убиват ги и пречистват всичко, до което чудовищните същества са се докоснали. Една от причините: всичко в тялото на демона или неговото получовешко дете е отровно. Потта, слюнката, кръвта на демоните унищожава живота, разболява хората, убива растенията, умъртвява почвата. Основната причина: демоните са зло и това зло постепенно завладява душата на техните наследници сред хората, докато не ги почерни изцяло. Книгата започва ефектно: с ритуалното унищожаване на едно демонско тяло от мъж и жена вълци. Следват историите, които жената "прочита" в паметта на мъртвия - главният герой на романа, капитанът от градската стража Джона, който се бори срещу и в името на демонската си природа, разбира, че не е сам в другостта си и може би намира любовта в лицето на Рейчъл, дъщеря на демон.

Преминаването към "тъмната" страна може да звучи банално, но Макдърмът намеква, че то може да не е природен факт, а социална конструкция. Това е и един от най-интересните аспекти на книгата, защото както Джона, така и Рейчъл, са в непрекъснато напрежение от това дали случващото се тях (емоционални и поведенчески промени) се дължи на природата им (и е съответно неизбежно), или е резултат от силите на средата. При Рейчъл това напрежение е осъзнато и даже вербализирано в разговори с брат й и Джона. Последният обаче в по-голямата част от книгата е просто пример за демонското, събуждащо се в човека. Той е класиката за ченгето, което минава на страната на лошите и започва да изпълнява поръчките им. Проследявайки неговите действия, МакДърмът показва нюансите на света, който на пръв поглед изглежда просто разделен на добро и зло. Демонското у Джона е използвано от мистериозния Нощен крал, за нещо, което на пръв поглед прилича на разчистване на сметки, рекет и контрабанда. При по-внимателно вглеждане се забелязва и една политика на покровителстване на демоните, която може би се простира отвъд това, че злите демони могат да бъдат използвани за сенчести поръчки.

Историята е началото на трилогия, която се очертава една от най-интересните в последните години. За другите книги остават отговорите на някои въпроси. Например кой и как управлява града, в който се развива действието? Каква точно е функцията на Нощния крал? Фентъзи или постапокалиптична е вселената? Онези, които владеят магия, магьосници ли са, или пазители на забравена от останалите технология? Очаквам не само обрати в сюжета, но и преобръщания на много образи, представи и клишета - все интересни неща, които способен писател би могъл да направи в рамките на един застинал и комерсиализирал се жанр.