Aurorarama или За полютиката на полисите

Не е съвсем ясно дали светът, който френският писател Жан-Кристоф Валта ни представя във великолепния си роман Aurorarama, е нашето избълнувано минало, някакво странно бъдеще или тайното ни настояще. Знаците са твърде малко, за да правим сигурни исторически изводи. Имаме: Една година, тази на действието на романа,  1908. Запознатите с фантастичната литература и всичките й жанрове, знаят, че това може да е всяка 1908 година. Един неотбелязан на нашите карти град на далеч на север, Нова Венеция. И една почти невидима Европа, която, която образът й за малко проблясва, осветен в диалозите между героите, не звучи много по-различно от нашите исторически сведения за Европа от 1908 г. Но Нова Венеция, град на декадентски страсти и полютически вълнения, като че ли идва от подхранвана от наркотици стиймпънк визия, каквато няма в нито един учебник, нито един дневник на изследовател, нито един мемоар на политик от 20 в. Не бих определил Aurorarama като алтернативна история, колкото и да е изкушаващо. Може би по-точно би било тайна история. Защото градът на Валта е като сън - достижим само в състояния на разхлабено съзнание и разкриващ онова, което силите на деня репресират. И, предполагам, затова не е случаен изборът на име за тайните служби, които се опитват да изградят ред в съновно-стихийната Нова Венеция: Джентълмените на Нощта. Светостроителната материя на този град е именно сънят и тя трябва да бъде контролира най-много в най-баналното за сънуване време. Особено когато героите на романа сънуват толкова много. Те го правят на определени места, стаи за сънуване, където имат пророчески видения, получават съобщения от изчезнали и мъртви любими, или просто тръпнат в екстаз. Особено когато основателите на града са Седмината спящи – унесен в леден сън управленски съвет, който бива събуждан само в моменти на крайна нужда.

Ако се загледаме в картината на Валта, ще видим някои интересни образи, които са като нахлуване на съня в реалността: първото доказателство, че гореспоменатата материя се контролира трудно. В небето над Нова Венеция се носи мистериозен черен цепелин, който в по-голямата част от книгата просто е част от пейзажа. В покрайнините на града има митични създания, изненадващи със своята неуместност на Северния полюс - например Снежното кенгуру, което също през повечето време не е нищо друго, освен част от пейзажа. Не на физическата Нова Венеция, а на Нова Венеция от градските легенди. Докато накрая не се появява като ироничен deux ex machina. Още по-надалеч и на север се издига тайнствен замък от лед, обитаван от близнаци с определени идеи за бъдещето на града. А в сърцето на града: руски анархисти, поп-звезди с политически амбиции, ескимоски малцинства, борещи се за права, момиче с татуирано нощно небе на гърба, лица с икономически интереси и интереси, засягащи самата реалност на света. Компания им прави и една зловеща кукла, която няма нужда от гласа на своя вентролог, за да говори.

Двама души са в центъра на този вихър от видения и виелици. Единият е Брентфорд Орсини, директор на градската оранжерия и автор на тайно разпространяван из Нова Венеция памфлет, призоваващ гражданите към революция. Другият е неговият приятел Габриел д’Алие, университетски преподавател с крайно бохемско отношение към живота. Първият получава съобщение в една камера за сънуване от неговата бивша и мъртва любима с покана за среща на Северния полюс, а вторият открива шейна с мъртва жена, стиснала в ръце огледало, на което пише “Ланселот”. И двамата имат сериозни проблеми с Джентълмените на Нощта, както се наричат тайните служби на Нова Венеция, тъй като са обект на интерес от страна на различни сили, заплашващи да стопят ледената хватка на управляващата града арктикокрация. Нишките на историите им, понякога отделни, често преплитащи се, се движат из улиците на Нова Венеция и из някои още по-малко реални пространства и оставят след себе си една от най-живите картини на град в модерната фантастика.

В интернет могат да се намерят много сравнения на Aurorarama с други примери от фантастичния жанр, те тръгват от Жул Верн, може би съвременник на Нова Венеция в един друг свят?, през Уилям Бъроуз и стигат до Филип Дик. Влиянието на Дик е безспорно. Не само в динамиката на романа и идеите, но и в  героите. Любим пример е една от героините - ъндърграунд рок звезда в миналото, която се завръща като лидер на суфражетките в Нова Венеция. Образът на певицата е типичен за Дик, който е създал няколко запомнящи се такива, най-вероятно заради страстта си към Линда Ронстад.

Aurorarama е епичен и неудържим роман. От страниците проблясват неологизми, някои прекалени, но всички свързани по някакъв начин с географските и метеорологични особености на Нова Венеция (пример: вече използваната няколко пъти в това ревю полютика: от политика и полюс). Същото е и със сравненията и метафорите. Езикът не оставя съмнение, че Валта е действал под диктата на силни образ и страст. Подобно на Хърбърт в Дюн.

Aurorarama е и политически роман. Основният сблъсък е на две идеологии - едната, анархистичната, буквално връхлита града от историята, другата - тоталитарната, го е сковала. Сблъсъкът е представен ефектно и на двете нива - “сериозното”, аналитично, където любителите на фантастиката като литература на идеите, като литература на възможните обществени модели, могат да прочетат дебати и дискусии (без обаче Валта да превръща героите си в банални “говорещи глави”), и “забавното”, приключенско, където, с премерено прилагане на разказвачески фойерверки и други ефекти, Валта предлага един екшън на революцията, неизненадващо подправен със зaдължителните секс, наркотици и рокендрол.

И всичко това е само началото. През октомври тази година излиза продължението, Luminous Chaos. Очаква се проектът да е поне трилогия. Да се надяваме, че Валта ще успее да удържи визията си все така мощна.

Текстът е публикуван в брой 5 на "Сборище на трубадури"