11/17/2006

Непреведеният Франк Хърбърт: 1


По едно време, някъде в средата на ‘90те, престанаха да издават Франк Хърбърт на български. Пуснаха последната книга от Хрониките на Дюн (“Дюна: Домът на ордена”), след което преведоха 3 (ако не се лъжа) негови разказа и край. Хърбърт се продаваше добре, мисля, и бях убеден, че ще пуснат всичко или почти всичко от него, както направиха със Зелазни и Бюджолд. Но не би. Вече поне 5-6 години нищо от този особен (защото, каквото и да говорят, той си е особен: нито е сред класическите фантасти, нито се е носил по гребена на Новата вълна, нито пък е предшественик на киберпънка, но въпреки това има сериозно участие във всяко едно от тези течения и поджанрове) автор. На запад положението е горе-долу същото: книгите за Дюн се президават непрекъснато, а останалите му произведения могат да се видят само в книжарниците за книги втора ръка (които, между другото, са едни от най-яките места на планетата). Преди няколко години, когато Брайън Хърбърт и Кевин Дж. Андерсън поставиха началото на най-голямата перверзия в историята на фантастиката, в САЩ преиздадоха три ранни романа на Франк Хърбърт, а във Великобритания – два. Има и едно чудесно издание с твърди корици на дебютния му роман, The Dragon In The Sea, но то е на SFBC и достъпно само за членове на клуба.

Може би за някои хора това е нормално, защото всеки знае, че Хърбърт е “автор на една книга,” че е “вложил всичките си сили в един епос” и т.н. В това има някаква истина, но не достатъчно, за да пренебрегне такива силни произведения като романа The Soul Catcher и трилогията за Пандора.

Наскоро препрочетох последния разказ на Хърбърт (Frogs and Scientists от 1985 – кратък диалог между две жаби, които наблюдават къпеща се жена), замислих се за това от колко време този автор отсъства от нашия пазар и реших да напиша по 2-3 реда за непознатите му у нас произведения. Те никак не са много – той е автор на 23 романа, от които 12 не са превеждани.

The Dragon In The Sea: Земята в началото на 21 век – светът е изпаднал в жестока петролна криза и САЩ и Русия водят война за ценната течност. Война е силно казано, защото няма военни действия – само пазене на територия и дебнене. Американците се опитват да крадат петрол от руснаците със създадени специално за тази цел подводници, руснаците ги саботират по всевъзможни начини. След поредица неуспешни набези и няколко самоубийства на америкнаски войници, правителството внедрява психолог в екипажа на една подводница, за да разбере какъв е проблемът и кои са саботьорите, ако има такива. Следва много дебнене, наблюдение, игри и игрички, планове в плановете в плановете и т.н., солидно количество параноя и много, много описания на подводници... Богата на идеи книга, с интересни решения на поставените проблеми (на края всичко е обяснено психоаналитично), но, за съжаление, доста суха на места. Изобилен екшън, което не е чак толкова типично за Хърбърт – неговите герои обикновено са “говорещи глави.”

The Green Brain: Отново Земята от близкото бъдеще. Човечеството систематично унищожава природата, но и тя не седи със скръстени ръце. Хората се опитват да унищожат ‘вредните’ насекоми, насекомите се множат и множат. В джунглите на Южна Америка се заражда колективен разум, който решава да отвърне на удара. В началото хората не подозират. После бавно започват да се усещат, че странните мъже с искрящи зелени очи, които се появяват в покрайнините на опустошените джунгли, са прекалено странни... Много добър и сравнително кратък роман. Впечатляващи сцени (най-често на разпадащи се на хиляди насекоми “хора”) и умерена доза еко-философия. Типичен ‘лек’ Хърбърт.

The Eyes of Heisenberg: Това е един от най-слабите фантастични романи, които съм чел. Добра, но много позната идея (“Прекрасният нов свят”). Някои от сцените са смешни с мелодраматичността и декорите си – биха били идеални за страниците на някое списание от 1943, но не и за роман от 1966 г. В далечното и много мрачно бъдеще група перфектни и безсмъртни хора, наречени Оптихора, управляват човечеството с помощта на генетиката – бърникат в гените, стерилизират масите, правят ги по-послушни и работливи. Срещу управляващата каста има тайна съпротива, която успява да открадне един перфектен ембрион, преди хирурзите да са го ‘пипнали’. Появяват се и киборзи, които помагат на бунта на хората срещу потисничеството на съвършените. Водят се Сериозни разговори на тема безсмъртие и свободна воля. И това е типичен Хърбърт, но е написано сякаш между другото (в същата година авторът издава още два романа) и някак вяло.

The Heaven Makers: Този е малко по-добър от предишния, но пак попада в категорията посредствени. Действието се развива в наши дни. Човечеството си живее спокойно, без да подозира, че огромна част от събитията на планетата (както в обществен, така и в личен план) са режисирани от извънземни, влюбени в театъра. Расата драматурзи си избира някоя по-назадничава планета и започва да се вихри там. Сцени на дълбока ревност, силна омраза и всеотдайна любов се оказват части от сценариите на едни определено налудни човечета (извънземните са доста малки и леко хуманоидни). Докато главният герой, психолог, не се усеща. Това става, след като едно извънземно прекрачва законите и отвлича жена от Земята. Тя е приятелката на нашия човек и съм сигурен, че Хърбърт я е извадил от шкафчето си със стари идеи и разбирания, от което е измъкнал някои от сцените в The Eyes of Heisenberg. Хърбърт се справя доста добре с представянето на многото интересни идеи, но не и с всичко останало. На книгата й липсва живот. Може и да е нарочно, но не ми се вижда оправдано.

Destination: Void: Много интересен роман. Описва опитите на човечеството да създаде изкуствен интелект и многото провали по пътя. Главните герои са клонинги на учените, работили по първия ИИ проект. Те са екипаж на кораб, който търси подходящи са колонизиране планети и носи хиляди клонинги в хибернация. Корабът се управлява от мозъци без теласредство за контрол от разстояние, което поддържа връзка с изследователска база на луната. Но тази система се проваля и клонингите са оставени насред космоса със задачата да създадат ИИ, което да поеме кораба и довърши мисията, или да загинат. Чудесен психологически роман. Историята продължава в трилогията за Пандора, а книгата има две издания – второто, от средата на 70те, е с ъпдейтнати идеи, заради напредналата за изминалото време наука :).

The Godmakers: Още един от леките, кратки романи на Хърбърт, но може би най-добрият от тях. Това е fixup: няколко разказа и повести, обединени в едно. Сглобяването си личи страшно много, но не пречи на четенето. Романът е грубо разделен на две части – първата ни въвежда в света на бъдещето, а втората ни запознава по-отблизо с една от основните дейности в този свят – създаването на богове. Втората половина е повестта The Priests of Psi, публикувана по-рано. Историята: човечеството се възстановява от някакви хипервойни и специални служби са се посветили на предотвратяването на втора такава и възстановяването на връзките между обществата в разкъсания свят. Как го правят? Изпращат свои агенти на различни планети, които правят анализ на вярванията, езиците, нагласите, легендите, изкуството, начините, по които се строят градовете и връзките между тях, въобще всичко. Ако има и най-малката следа от идеята за война (или мир), обществото бива унищожено. Ако няма, значи то е готово да се присъедини към новата империя. В центъра на всичко е планета манастир, на която се работи върху осъвършенстването на човешката раса – в чисто духовен апект. Главният герой е агент, който загубва живота си по време на мисия. Или поне така си мислят неговите колеги. Жителите на Амел, планетата манастир, са на друго мнение. Много параноя в много интересен свят.



6 comments:

lindyhopper said...

Аз пък намерих в кашоните с имущество една книга - The Lazarus Effect, подписана Frank Herbert/Bill Ransom. Най-напред не се сещах как е попаднала при мен, но после я поразлистих и намерих две фонокарти между страниците. Така си спомних, че я купих в една от Онези книжарници за книги втора ръка, където се плаща не с пари, а всякакви предмети, които стават за колекциониране. И картите са ми рестото.

В резюме : имам една книгa, чиято половина е от Herbert, но не съм я чела, пък и други не биха могли, защото е на френски.:). Ценна информация снесох, няма що...

alvin said...

Явно има какво още да се издава. Всичко, което описваш, ми се струва идейно и интересно.

Иначе до няколко дни започвам "Дюн" и вече няма да съм толкова целомъдрен по отношение на Хърбърт ;)

armydreamer said...

@lindyhopper: тази книга е супер, но е част от трилогия - продължение е на The Jesus Incident (което не й пречи да бъде четена отделно). Хърбърт и Рансъм много си пасват, защото Рансъм е поет и внася една по-голяма чувственост в текстовете на Хърбърт :P. Моето копие също е взето от готина книжарница (макар и срещу пари) и е с толкова изтъркана корица, че трябваше да дойде Интернет, за да я видя хубаво в една галерия :). А това за местата за размяна на неща срещу книги ми звучи като описание на кътче от Рая и информацията определено беше ценна :).

@alvin: да, Хърбърт, колкото и слаби моменти да има, нивото на идеите никога не пада. затова много го уважавам :). а и е много убедителен; и героите му са убедителни. чудесно подобрение на фантастиката от златния век, без силно 'замърсяване' с претенциите на Новата вълна :).

А Дюновете са най-добрият фантастичен епос, за мен. От първата до последната книга.

Калин said...

С'я, т'ва за най-добрия фантастичен епос щях да го приема лично... ако бях чел някой от Дюните както трябва (и ако можех да нарека Реквиема епос... или каквото и да е).

Обаче! Едно девойче от "Светлини сред сенките" ме убеди да чета първия Дюн (като ми писа, ей така между другото, че била прочела 300-тина страници от "Падналите богове" последнияте 4 дни :-О... и аз казах, аре бе, като съм по-стар, да не съм по-хилав) - та скоро ще мога да се изказвам подготовен. И даже може да дойде оня ден, в който ще направим сравнителен анализ, тема по тема, на Зиндел, Симънс, Хърбърт и Ефремов. Мечти, мечти...

Я кажете: само на мен ли Хърбърт ми идва сух стилистично?

armydreamer said...

Хърбърт е сух стилистично, но е много жив идейно. И разликата между стил и съдържание при него не е толкова голяма, колкото е при фантастите от златния век, да кажем, или Грег Беър. А казват, че екшън-сцените му били най-добре написаните в жанра :).

И какъв сравнителен анализ? Дюн е несравним :P.

Калин said...

Верно ме гнервиш... Ама нищо. Аз тъъъъкмо почвам да го чета, после ще видиш ти... всички ще видите. :D

Впрочем тоя сравнителен анализ ще го оставя за следвашата "Таласъмия" или друго феновско събитие, на което Искрен Зайрянов, Сянки и Роси от Варна ще са се събрали да са ми публика. Знам, че ще го оценят дълбоко. Освен това сега в главата ми ври нещо по-належащо (...не, не е онова) - "Истинското фентъзи, ИЛИ: Къде Хауърд превъзхожда Толкин".

...А най-добре написаните екшън сцени са във вездесъщата "Песен на ханджията". Всеки, който е чел малко от малко, го знае.