10/20/2007

Последна любов в Цариград

Най-накрая успях да прочета този така труден за намиране роман на Милорад Павич. Последна любов в Цариград е по-близко до разказите на автора, събрани в Стъкленият охлюв, отколкото до Хазарски речник, като съдържание, докато формата е, също както при речника, нетипична: историята е разказана чрез картите Таро, книжката има упътване за тълкуването им накрая, а събитията във всяка глава са свързани с картинката на съответната карта.

Историята за двама влюбени, син и дъщеря на враждуващи родове във времето на Наполеоновите войни, е неподатлива на преразказване: прозата на Павич е като поезия, като странен асоциативен поток, като сън. Невъзможно и ненужно е да се подредят многобройните картини и изумителните образи, които изграждат цялото, наречено Последна любов в Цариград. Затова и този постинг ще се състои основно от цитати:

Аз много добре знам кой съм и що съм - прекъсна я поручикът. - Аз съм онзи, комуто други плюят в дланта, когато работи, и в чинията, когато яде. Гълтач на ножове и мрак, от луд камък на луд камък скачам, а единият ми крак не мисли добро на другия. В единия ми джоб жито расте, в другия - трева, душата си в носа нося, а ме учат да кихам. Баща ми прави деня ведър или облачен, а на мен в чинията ми дъждове валят и сняг в кревата. Аз съм онзи, който с вилица се реши, онзи, дето ножове сади и зъби угоява, защото лъжиците ми не растат, докато ям...

Вие, хората, не умеете да мерите дните си. Мерите само продължителността им и казвате, че траят двадесет и четири часа. А дълбочината на дните понякога е по-голяма от дължината им и тази дълбочина понякога може да достигне и месец или година от земните дни. Затова не умеете да съзрете живота си. А за смъртта и да не говорим...

Израснал беше върху камък, на Букумирското езеро, в Черна гора. Знаеше да пише, но не можеше да чете, защото, прочетеше ли името си, щеше да умре веднага. Само куха кост би останала от него. Не обичаше розите, не обичаше да му се виждат черните зъби, затова и не се смееше. Носеше някакви чудни ботуши с обърнати напред пети, говореше, че прилича само на себе си и че е по-бърз от ангелите, макар че понакуцва. Виждаха го как гони с опашката си заедно с децата обръч в прахта. Докато беше малък, се завираше в крачолите на мъжете и под полите на жените, защото се страхуваше от гръмотевиците. Мислеше си, че те търсят точно него. Обичаше да се оглежда в секири и когато загърми, изнасяха секирите, в които се оглеждаше, за да не удари гръм в къщата.

Така започна една велика любов. А от великата любов бързо се остарява. От великата любов се остарява по-бързо, отколкото от дългия, труден и нещастен живот. Ерисена яздеше далеч през непознатите предели върху конника си и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. И тогава утробата й откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време за ядене. Понякога слагаше вечерната закуска на гърдите на любовника си, хранейки се едновременно с любов и каша. Бяха щастливи сред общото нещастие. Бяха щастливи сред общото поражение и това никога нямаше да им бъде простено.

В новия брой на списание ЛИК има интервю с Павич за съвременната литература и жените в нея. Новият му роман, Другото тяло, в момента се превежда на десетина езика и скоро ще се появи на български. Английският превод се качва, глава по глава, всяка седмица на сайта на автора. Началото е обещаващо.
Edit: Следващата седмица издателство "Колибри" пуска друг негов роман: Вътрешната страна на вяртъра

3 comments:

Anonymous said...

Има ли я на български "Последна любов в Цариград", ако да: на кое издателство и откъде точно да си намеря?

armydreamer said...

Да, пуснали са я "Народна култура" през 1998 г. в Библиотека Балканика. Едно зелено издание, без нищо на корицата. Аз не я бях виждал преди да ми я дадат :). Но мисля да я сканирам някой ден, когато имам време...

Alis said...

Откога си мечтая да я прочета...
Ама вече почвам да се отказвам, ако се навиеш да я сканираш някой ден, ще е прекрасно :)