На Макдърмът попаднах съвсем случайно - на един от сайтовете с ревюта, които чета, имаше реклама на предстоящия му роман и линк към ревю на дебютния му. Десет минути след откритието вече имах Last Dragon на четеца си и проверявах кога точно да очаквамNever Knew Another. Обяснение за покупката нямам, въпреки че навярно сравненията с Джийн Улф и добрите думи от Джеф Вандермиър са оказали някакво влияние. Като цяло съм много доволен от двете книги, макар че първата, според мен, е по-скоро провал, а втората - начало на трилогия, каквито не обичам особено.
Разказвач в Last Dragon е умираща императрица. Историята сглобяваме от нейните писма до любовника й, който е изчезнал или умрял, или просто си е тръгнал. Възможно е и изобщо да не е съществувал. Писмата са разхвърляни и не следват нито хронология, нито логика. Често съдържат противоречия и съмнения в истинността на случилото се. Имах чувството, че някой е намерил купчината писма и ги е издал в книга, без да си направи труда да ги прочете и подреди. Затова и книгата трудно може да се преразкаже, но едно кратко описание на романа би звучало така: В някакъв свят по някое време се случва нещо, което превръща някаква си (главната героиня) от млад ездач и ловец на племето си в император на познатите земи. Имало е или още има дракони, има магия, има и странни същества. Главната героиня, Жан, е хвърлена в свят, неизмеримо по-голям от този на селото и представите й, след като дядо й, по неизвестни и неизяснени причини, избива цялото й семейство. С помощта на чичо си, който е шаман и единственият друг оцелял от фамилицида, на един наемник, идващ от земи, подобни на Африканските, и на един рицар на Последния дракон - жена на име Адел, Жан търси дядо си из градове и царски дворове, за да го намери и убие. Това е първата половина на куеста. Следва пътешествие обратно до обезлюденото село, заедно със същите хора + една циганка, която не е съвсем човек. В това второ пътешествие групата е придружена от голем на дядото, който разказва как и кого е убил. Не и защо обаче. Интересното е, че големът всъщност е зомби, съживено от чичото шаман. И още по-интересното е, че това е един от знаците, че авторът отказва да даде яснота за облика на каквото и да е в книгата. Не само защото зомбито е подвеждащо наричано голем (такова изместване има и в произведения и на Дилейни и Улф), а и защото културата на племето на Жан с еднаква сила може да идва от карибския басейн, от северноамериканските индианци и от ескимосите. Същото е и за културите на градовете и враждуващите кралства и империи - до края не стана ясно кой какъв е и за какво точно се бори. Ясната идентичност е най-ревниво пазената от автора тайна. Тайна е и защо е решил така. Третата част на куеста е пътешествието към столицата на земите, към които принадлежи и селото на Жан, за да бъдат предупредени управляващите за настъпващи вражески армии.
И на фона на всичко това се мярка информацията за драконите и за Последния дракон. Явно са били огромни същества, хранещи се с телата на посветилите им се хора, и унищожени до един от враговете. Нищо повече. Как Жан е станала император, защо въобще попада в центъра на светопроменящите събития и изобщо защо се случва всичко, е неясно. Затова може би най-ясно е, че книгата е упражнение в експериментално писане, подчинено на смелото за автор на епично фентъзи решение да се откаже от класическото за жанра светостроене за сметка на много по-несигурните "карти", "речници" и "приложения" на паметта на един единствен разказвач. Стилът на Макдърмът е чудесен. Понякога обаче се отнася и става невнимателен (също като Жан, между другото). Сравнението на петната лишеи по скалите с акне сигурно би било ефектно, но в друг роман, в друг свят.
Never Knew Another, от друга страна, е почти перфектен фентъзи роман, с много по-осезаем свят, с много добре изградени герои и с много по-интересна идея. Няма и 250 страници и на моменти искри с почти Зелазниева игривост. Вселената на Never Knew Another е разделена между две божества - Ерин, което е "доброто" и чиито служители са вълци, които могат да се превръщат в хора, и божеството Елища, което е "лошото" и чиито деца са демони. Някъде между тях са хората. Последователите на Ерин са се посветили на пречистването на земята от демонските петна. Те преследват демоните, както и техните деца сред хората - полу-демоните, из градове и гори. Убиват ги и пречистват всичко, до което чудовищните същества са се докоснали. Една от причините: всичко в тялото на демона или неговото получовешко дете е отровно. Потта, слюнката, кръвта на демоните унищожава живота, разболява хората, убива растенията, умъртвява почвата. Основната причина: демоните са зло и това зло постепенно завладява душата на техните наследници сред хората, докато не ги почерни изцяло. Книгата започва ефектно: с ритуалното унищожаване на едно демонско тяло от мъж и жена вълци. Следват историите, които жената "прочита" в паметта на мъртвия - главният герой на романа, капитанът от градската стража Джона, който се бори срещу и в името на демонската си природа, разбира, че не е сам в другостта си и може би намира любовта в лицето на Рейчъл, дъщеря на демон.
Преминаването към "тъмната" страна може да звучи банално, но Макдърмът намеква, че то може да не е природен факт, а социална конструкция. Това е и един от най-интересните аспекти на книгата, защото както Джона, така и Рейчъл, са в непрекъснато напрежение от това дали случващото се тях (емоционални и поведенчески промени) се дължи на природата им (и е съответно неизбежно), или е резултат от силите на средата. При Рейчъл това напрежение е осъзнато и даже вербализирано в разговори с брат й и Джона. Последният обаче в по-голямата част от книгата е просто пример за демонското, събуждащо се в човека. Той е класиката за ченгето, което минава на страната на лошите и започва да изпълнява поръчките им. Проследявайки неговите действия, МакДърмът показва нюансите на света, който на пръв поглед изглежда просто разделен на добро и зло. Демонското у Джона е използвано от мистериозния Нощен крал, за нещо, което на пръв поглед прилича на разчистване на сметки, рекет и контрабанда. При по-внимателно вглеждане се забелязва и една политика на покровителстване на демоните, която може би се простира отвъд това, че злите демони могат да бъдат използвани за сенчести поръчки.
Историята е началото на трилогия, която се очертава една от най-интересните в последните години. За другите книги остават отговорите на някои въпроси. Например кой и как управлява града, в който се развива действието? Каква точно е функцията на Нощния крал? Фентъзи или постапокалиптична е вселената? Онези, които владеят магия, магьосници ли са, или пазители на забравена от останалите технология? Очаквам не само обрати в сюжета, но и преобръщания на много образи, представи и клишета - все интересни неща, които способен писател би могъл да направи в рамките на един застинал и комерсиализирал се жанр.
No comments:
Post a Comment