Сред другите: За последния роман на Джо Уолтън

Последният роман на Джо Уолтън е разказ за фенове и феи. В Among Others Морвена, накратко Мор, момиче от Уелс през ‘70те, от малка вижда феи - създания със странен, почти Гийермо-дел-Торовски вид, които й се явяват, докато се разхожда и оглежда из гората или по хълмовете, но най-вече, когато броди сред скелетите на стари фабрики и заводи. Тя не е единственият човек, който ги вижда. Нейната близначка - Моргана, накратко Мор, също е знае за феите. Но сега сестра й е мъртва, убита от кола в инцидент, който не е случаен и който е най-голямото доказателство за злите сили, които притежава майка им, Лиз. Лиз е вещица. Може би. Рационалното око не би видяло в нея нещо по-различно от обикновена луда, но Мор знае, че това не е така. Година след смъртта на Моргана, Морвена успява да се махне от майка си (с помощта на социалните служби) и отива да живее при баща си, който е напуснал Лиз преди години, неспособен да издържи на стихията на лудостта й, и е отишъл да живее с трите си полусестри - богати, скучни стари моми. На новото място Мор започва да учи в скъпо частно училище и навлиза в света на фендъма.


Историята се движи по, грубо казано, четири нишки. И тъй като Among Others е написан като дневник, може да се каже, че това са четири различни дневника, вплетени умело в един.


Първи е Дневникът на една учебна година (приятелства, предателства, сексуалност, любовни трепети, класиката/клишето в момичешките фикционални дневници за събуждащото се и желаещо тяло пред ужасения и любопитния поглед на интелекта);


Втори е Дневникът на новия дом (сближаване с отчуждения баща, сближаване с почти непознатия ти дядо, отношенията със странните лели, които може би имат магически способности);


Третият дневник е читателски. Без да поставям особена тежест на него за сметка на предишните два (защото всички, освен че не са толкова ярко разделени в самата книга, са много интересни), този ми беше най-любопитен. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше образът на жанра, който ни се разкрива през очите на Мор. “Книжният” път на Мор е в известна степен фендъмско клише: тя е от онези, които започват с Азимов и Кларк, но след това, разбрали, че фантастиката всъщност може и да е Литература, преминават към авторите от Новата вълна. Действието на романа се развива през 70-те, може би най-силните години на идеята за жанра-като-литература. Мор е очарована от Зелазни и Ле Гуин, а по-късно и обсебена от Дилейни (елемент от автобиографията на самата Уолтън, която пише, че като тийнейджър толкова е харесвала Empire Star, че е имала тениска с надпис “Free the LLL!”), чете Балард и Брънър и е едновременно шокирана и радостна, когато разбира, че Джеймс Типтри е жена. Първо с баща си, а после и с приятелите си от читателската група в местната библиотека, Мор обсъжда “Създания от светлина и мрак”, “Свръхнова” и “Тритон”. Интересното е, че сред книгите, които всички четат и обсъждат, почти липсват британски автори. Освен многократното споменаване на Брънър няма почти нищо от английската фантастика от онова време. Вероятно Мор не е чела Муркок, Олдис или Прийст, но е странно, че и никой друг изглежда не знае за тях. Фендъмската част на романа е поднесена внимателно и балансирана - не е едноизмерна и елементарна за феновете, нито е прекалено неясна и кодирана за евентуалните читатели отвън (романът има шанс за “литературна” съдба). Същото е и с фантастичния елемент - феите.


Който е част от четвъртия дневник. Той може да бъде кръстен Дневникът на редица фантастични преживявания. Или Дневник на сблъсъка с други светове. Би му отивало и заглавието Дневник на една лудост. Мор е неблагонадежден разказвач - през цялото време имаме само нейната история няма обсъждане с други герои на важни събития от живота на Мор, за да чуем евентуалната друга гледна точка. Затова и фентъзи-моментите могат да бъдат четени както като истински, така и като резултати от травмата. Понякога книгата е странно лишена от усещане за чудо - особено в моменти като този, в който приятелят на Мор вижда феите за първи път. Това може на спъне “фантастичното” четене. Още в началото на книгата Мор казва следното следното: мислехме си, че пейзажът около нас е фентъзи, а той се оказа научно-фантастичен. Липсата на усещането за чудо, този най-фантастичен похват, хвърля историята в друга посока - тази на емоционалната изравненост след тежка травма. Двусмислието на този “дневник” е един от най-интересните и най-дразнещите ефекти на романа. То е засилено още повече от особения образ на феите. В описанието им усещах някаква отвъдност, която ги правеше не просто различни и „приказни”, ами и неуловими за въображението (което може би говори за успеха на Уолтън в борбата с клишетата). Те нямат ясни език, тяло, мотиви. Съответно присъствието и действията им остават до известна степен отвъд всяко описание и обяснение: Искат ли наистина Мор в своя свят, или не?  Помагат ли й, или не? Добри ли са, или лоши? Винаги има нещо в образа им, в поведението им, което остава вън от обяснението. Това чудесно работи срещу читателската пасивност, което е голям комплимент за всеки фантастичен роман. Освен това силно задвижва фантастичния аспект на историята и съвсем деликатно - психологическият.


За тази книга май е най-лесно да се говори само с умиление. Умилението идва от това да четеш за човек, който е в началото на фенските си години като читател на фантастика, който постепенно открива пластовете на жанра и населяващите ги автори, а след това и други света на самия фендъм.  Уолтън успява да докосне, много внимателно, точно тези преживявания и чрез тях да се впусне в големите теми за любовта, самотата, различността и, разбира се, живота и смъртта. Among Others е роман за множеството светове, през които минава всеки човек от раждането си до момента на смъртта си, че даже и отвъд него. Одисеята не ни е предложена буквално и “пътеписно”, тя се усеща в почти всяка сцена от произведението на Уолтън. Понякога е чрез обсъждане на идеите във фантастичен роман, друг път чрез описание на индустриални или древни руини, в трети случай чрез емоционална реакция на героинята. В тази някак невидима “космическа” опера е най-видимо майсторството на Уолтън - да държи във вечно напрежение четящия по отношение на това какъв свят обитават героите, какъв свят обитава книгата, какъв свят обитава самият читател.