Counter-Clock World на Филип Дик ме впечатли с две неща: идея и атмосфера. В няма и двеста страници е описано бъдеще, в което светът се е променил след откриването на някакъв ефект/катастрофа, който обръща посоката, в която тече времето. В няколко абзаца, разхвърляни из книгата, са изказани, възможно най-ясно, всички екзистенциални страхове на човека. Това би трябвало да е достатъчно, за да определим книгата за едно от най-добрите произведения на Дик. Истината обаче е, че идеята е пропиляна, а философските елементи на романа не са достатъчно силни да изнесат всичко на гърба си.
Counter-Clock World е разкъсана история, както почти всяка друга на Дик. Но този разкъсан свят не е много убедителен. Още от първата страница става ясно, че мъртъвците се раждат в гробовете си и започват да живеят, докато не достигнат дълбока младост и не изчезнат от света; че храненето, тази физиологична нужда, превърнала се във важен социален акт, в света на Филип Дик е срамно и самотно занимание, стигматизирано като болест и омърсено от тоновете повърнато; че за героите на Дик и техните взаимоотношения бъдещето не вещае добро, защото всички се подмладяват (да, и тук я има фиксираната върху бащината фигура 18 годишна девойка), и че събитията в обществото няма да са същите, както при нормално течащо време. Но идейният "авторитет" на тази картина е постоянно подкопаван от сцени, в които нещата се движат нормално (хората гълтат дим и 'създават' цигари, докато пушат, но диалозите им си вървят от "Здравей! Здрасти!" към "Чао!", също като цялото действие на романа), както и от несериозни сюжетни линии (една от тях засяга расовите отношения в САЩ, които Дик явно е включил защото са били актуални, когато е писал книгата, и които са като упражнение в стил "Дайте просто да сменим местата на белите и черните").
Емоционално, книгата успява на всяко ниво. Тук са някои от най-силните описания на Филип Дик и някои от най-сериозните му разсъждения. Сюжетно, историята не издържа при по-продължително замисляне върху нея. И докато последното е някак валидно за повечето произведения на автора, тук липсва силната логика на лудостта и абсурдът, които се изправят срещу "здравия" разум в романи като "Трите стигми на Палмър Елдрич" и A Maze of Death, за да разкрият Реалното под "реалността".
Може би не трябваше да я чета веднага след брилянтната във всяко едно отношение Time's Arrow на Мартин Еймис, където нацистите създават еврейския народ. Може би причината е в подхода: при Еймис имаме нещо като алегория, нещо, което приближава романа му повече до магическия реализъм и психологичеката проза; при Дик има опит за вместване в рамките на жанра (научна фантастика). Counter-Clock World не е най-слабата книга на Дик, но е най-обещаваща и най-провалилата се при изпълнение на обещаното.
Counter-Clock World е разкъсана история, както почти всяка друга на Дик. Но този разкъсан свят не е много убедителен. Още от първата страница става ясно, че мъртъвците се раждат в гробовете си и започват да живеят, докато не достигнат дълбока младост и не изчезнат от света; че храненето, тази физиологична нужда, превърнала се във важен социален акт, в света на Филип Дик е срамно и самотно занимание, стигматизирано като болест и омърсено от тоновете повърнато; че за героите на Дик и техните взаимоотношения бъдещето не вещае добро, защото всички се подмладяват (да, и тук я има фиксираната върху бащината фигура 18 годишна девойка), и че събитията в обществото няма да са същите, както при нормално течащо време. Но идейният "авторитет" на тази картина е постоянно подкопаван от сцени, в които нещата се движат нормално (хората гълтат дим и 'създават' цигари, докато пушат, но диалозите им си вървят от "Здравей! Здрасти!" към "Чао!", също като цялото действие на романа), както и от несериозни сюжетни линии (една от тях засяга расовите отношения в САЩ, които Дик явно е включил защото са били актуални, когато е писал книгата, и които са като упражнение в стил "Дайте просто да сменим местата на белите и черните").
Емоционално, книгата успява на всяко ниво. Тук са някои от най-силните описания на Филип Дик и някои от най-сериозните му разсъждения. Сюжетно, историята не издържа при по-продължително замисляне върху нея. И докато последното е някак валидно за повечето произведения на автора, тук липсва силната логика на лудостта и абсурдът, които се изправят срещу "здравия" разум в романи като "Трите стигми на Палмър Елдрич" и A Maze of Death, за да разкрият Реалното под "реалността".
Може би не трябваше да я чета веднага след брилянтната във всяко едно отношение Time's Arrow на Мартин Еймис, където нацистите създават еврейския народ. Може би причината е в подхода: при Еймис имаме нещо като алегория, нещо, което приближава романа му повече до магическия реализъм и психологичеката проза; при Дик има опит за вместване в рамките на жанра (научна фантастика). Counter-Clock World не е най-слабата книга на Дик, но е най-обещаваща и най-провалилата се при изпълнение на обещаното.
No comments:
Post a Comment