Една непреведена класика: Lord Foul's Bane

Lord Foul's Bane, първата книга от първата трилогия от Хрониките на Томас Ковенант на Стивън Доналдсън, е едно от най-известните фентъзита и е много странно, че още не е преведено на български. Може би някой ден ще го видим, макар че не знам каква ще е реакцията: книгата е класическо фентъзи, в което обаче най-основните за този жанр елементи са силно изкривени, да не кажа направо поругани.


Героят е анти-герой, но това не е достатъчно обяснение за личността на Томас Ковенант - мъж, който от значителна в своя свят фигура (уважаван автор на книга, станала бестселър) става невидим, превърнат в нищо от тежкото заболяване, което го застига (проказа). Болестта, естествено, променя отношението му живота, Вселената и всичко останало. Резултатът е един разпадащ се (буквално) арогантен циник, който не може да преживее това, че изведнъж светът му е обърнал гръб. Жена му го изоставя и взима сина им с нея, а жителите на градчето, в което живее постепенно и деликатно започват да ограничават 'територията' му (като му плащат тайно сметките за тока, за да не се налага той да слиза до центъра на града). Това последното Томас разбира точно в момента, в който решава да отиде и да плати си плати телефона, за да докаже, че съществува. Другото, което разбира горе-долу по същото време, е, че незнайно как е попаднал в различен свят. На излизане от офиса на телефонната компания го блъска полицейска кола и той се събужда в една пещера в компанията на странно същество и гласа на някой, който се представя като Lord Foul: The Despiser, Soulcrusher, Satansheart, Fangthane, Corruption, Grey Slayer (сцената с представянето ми е много любима), който, както се оказва, е много Лош. Странното същество е Друл Рокуърм, който е глупав минион на Дарк Лорда, намерил могъщ магически артефакт (Жезъла на Закона) и сега се готви да почне да прави Лоши Неща с него, защото не може да разбере каква мощ се крие в предмета и защото тези герои по принцип постъпват така. Гадният Лорд има съобщение за владетелите на света, в който Томас се е озовал и човекът от нашата реалност е единственият, който може да им го предаде. То гласи нещо от рода на "Кажи им, че имат едиколкоси години живот по принцип. Ако не намерят Жезъла - още по-малко. Ако не носят бяло във вторник - загубени са още другата седмица." И това е.


Следва сюжет, за който всеки може да се досети, ако си спомни какво е чел във Властелина или подобните на него фентъзита.


Но, както писах по-горе, някои неща са леееко изкривени. Например Томас: той, освен че влиза в новия свят като един силно неприятен за читателя персонаж, демонстрира на местна почва и завидни самоконтрол и човечност, като изнасилва първото момиче, което вижда. Момичето не дава какъвто и да е сигнал, че си го проси. Късите червени поли, големите деколтета и всички други оневиняващи изнасилвача атрибути са част от нашия свят. Тук Лена става жертва на крайностите, до които Томас е готов да стигне в желанието си да докаже на себе си, че всичко около него е просто сън. То не е реалност. Доказателство за това са и събуждащите се за усещания крайници на Ковенант, който отново започва да чувства пръстите си, да изпитва болка и т.н. Новият свят се различава и по връзката на жителите му с него: пълна хармония. Хората се грижат за земята, тя за тях – един вид почва лекува, а огромни дървета могат да приютят цели села в клоните си, разни занаяти, почти магически по природа, работят с кост, скала и дърво, използвайки помощта на природата, великани познават моретата като собствената си кожа, гигантски коне общуват телепатично с ездачите си. Дали заради това, или по друга причина, жителите на вторичния свят са някак прекалено наивни и добри, за да оцелеят, както си е редът в едно фентъзи, до последната страница. Затова настроилият се да чете епично приключение с гарантиран триумф на доброто накрая, тръгва на разходка из една постоянно насилвана и поразявана от всякакви болести земя, където всичко, започнало с добри намерения и желание за положителна промяна, завършва с провал. За доизграждането на тази атмосфера допринасят и коментарите и отношението на Томас, който обезценява с думите и недоверието си всеки акт на другите. Спасителят е всъщност жалък нещастник... Струва ми се, че започвайки книгата Доналдсън си е избрал да застане някакъв център, който е точно в средата между пълната гавра и хиперреализма.


Този роман е странно преживяване, което препоръчвам на всеки, търсещ нещо по-различно в жанра. Независимо от коя страна гледа човек - дали пренебрежително (като мен) към дългите фентъзи поредици, или с ентусиазъм - в Lord Foul's Bane има какво да прочете. Заслужава си най-малкото заради крайните емоции, които ражда прочитането на всяка глава. Не мога да кажа същото за продълженията. Те са все по-мрачни и пълни с повтарящи се сцени, макар че стилът (който по начало е странен) става по-добър.


Десеттомната поредица на Доналдсън си има верните фенове и яростните врагове. Сигурно това е едно от най-дискутираните фентъзита в историята на 20 в. Някои критици го смятат за връх, Томас Диш е убеден, че книгата е на ниво 3 клас. Остава да го видим на български, за да преценим сами.

Майкъл Муркок: Gloriana

Реших да започна една поредица от представяния на майстора на алтернативното фентъзи, подривната фантастика и въобще другата литература с надеждата това да предизвика по някакъв начин издаването на Муркок на български :). Ако не в нашата, поне в някоя от останалите Българии в Мултивселената.

Представянето няма да следва някаква хронология (на написването на произведенията или на реда, в който съм ги чел и продължавам да чета), ами ще е на случаен принцип, в зависимост от настроението и нагласата ми, напълно хаотично. Последното като благодарност към автора, който разби матрицата Добро vs. Зло във фентъзито и разкри игрите на Реда и Хаоса.

Книгата, с която започвам, е сред най-любимите ми. Защото е написана великолепно и защото е в диалог с една друга великолепна книга – Titus Groan на Мървин Пийк. Gloriana or, The Unfulfill’d Queen излиза през 1978 г. и печели Световната награда за фентъзи. По онова време Муркок вече отдавна е станал известен и извън фантастиката, книгите за Джери Корнелиус са филмирани (The Final Programme) и награждавани (The Condition of Muzak печели наградата за литература на Гардиън), така че Gloriana не остава незабелязана. Вдига се шум. Няма как – историята на една незадоволена и незадоволима кралица на алтернативна Британия не може да мине тихомълком. Особено ако е съпроводена с критика на политиката на реалната Британия от ‘70те. И, най-вече, ако е с толкова скандален финал, че феминистки и пуритани да нададат вой едновременно, с което да принудят автора да пренапише последната сцена няколко години по-късно...

Албион е една от трите световни сили (заедно с Полската империя и Арабските кралства). Господството й е резултат от политиката на луд крал, който потапя страната си в кръв и извращения, и съсипва семейството си и животите на подчинените си. Годините след смъртта му са посветени на бавното възстановяване (морално и физическо) на изнасилената държава. Хората от обкръжението на краля и неговата дъщеря се опитват да управляват справедливо и спокойно и се надяват тъмните времена никога да не се завърнат. Глориана, която е всъщност Елизабет от една друга Британия, води Албион към времена на благополучие и богатство; истински Златен век. Но кралицата тъне в меланхолия, душата й е пуста, а тялото – студено. Тя не може да намери удоволствието никъде и в нищо. Нощите й са безсънни и отдадени на всякакви експерименти (в леглото и извън него), а из коридорите на огромния замък град, от който управлява, като духове се носят стоновете й и не позволяват на поданиците да затворят очи. И докато в нея нищо не се случва, навън кипят интриги, заговори, подготвят се войни... Крале и принцове се надпреварват за ръката й, за да осигурят бъдещето и мощта на собствените си държави. Нейният съветник, граф Монфалкон, останал още от времето на баща й, се опитва да й помага в управлението на огромната империя, а най-верният му слуга, капитан Куайър, решава да хвърли кралството в хаос, заради накърнената си чест. (Последният е един от най-убедителните “лоши” във фентъзито.) В същото време, придворният учен, алхимикът Джон Дий обсебен от кралицата и воден от страстта си към нея прави експерименти с големи и същества от други светове. Романът е пълен с всякакви хора и събития, връзки с другите произведения на Муркок и с някои на негови колеги (има забавна "критика" на Набоков под формата на поема на един от главните героти - придворният поет); гледните точки са много и непрекъснато менящи се; бегло щрихирани в началото мъже и жени се оказват ключови за сглобяването на пълната история в края; различни реалности се срещат за кратко и после се разделят, "обменили" ценна информация...

Gloriana е смесица от политическо и психологическо фентъзи. Съставките са добре премерени и балансирани, а великолепната проза, която реализира идеите, е истинска радост за очите. Последната е почит към Мървин Пийк и неговия незавършен цикъл Gormenghast. (Догодина трябва да излезне биография на автора, писана от Муркок.) Лондон е като Горменгаст: оргомен, почти безкраен замък; ексцентрични герои обитават и двата свята; а лудостта и готовият всеки момент да залее всичко хаос са основни елементи от атмосферата и на двете произведения. Даже могат да се правят паралели между навлизането (и изкачването към властта) на Стиърпайк в Горменгаст и интригите и делата на Куайър от Gloriana. Не е задължително човек да е чел Пийк, за да получи много от това произведение на Муркок, но Gloriana след Gormenghast е несравнимо читателско удоволствие :).

Единственият проблем на романа се намира в политическия му аспект. С него е свързан и гореспоменатият сканда. Става въпрос за прословутата сцена от предпоследната глава, в която Глориана е брутално изнасилена и така, най-накрая, задоволена. Муркок, както самият той казва често, е феминист. Женен е за феминистка и е баща на такава. Причината да започне да пренаписва повечето си ранни произведения през ‘70те е феминизмът. И заради него, както и реакциите на известни феминистки (сред които самата Андреа Дуоркин), той превръща сцената в почти бутафорен диалог, по време на който Глориана заплашва да отреже мъжеството на неуспелия изнасилвач. В литературно отношение това е една от най-големите злини на женското движение. Надминава по крайност анти-мъжките писания на Маргарет Атууд и дразнещата политическа коректност на Урсула Ле Гуин. Все пак, книгата не е напълно съсипана, защото това, което следва новата сцена, съдържа солидно количество сарказъм, а и изнасилването не е напълно премахнато - това би означавало пренаписване на целия роман :).

Новите издания на Gloriana са две – американско и британско. Второто е част от поредицата Fantasy Masterworks и е цензурираната версия. Американското издание е пълното.