Ентусиасти започват масово четене на книгите на Джийн Улф, включени в Соларния цикъл. Започват с Книга на Новото слънце. Форумът им е тук. Опитът Улф да бъде представен на български завърши с провал, но се надявам да има хора, на които предстоящите дискусии да са им интересни.
Иска ми се и да вярам, че някой ден дело, започнато с липса на каквото и да уважение към труда на Улф от "Бард", ще бъде продължено, първо с адекватни преводи на Книгата на Новото слънце, след това с майсторски превод на Urth of the New Sun, а по-нататък и с представяне на не по-малко вълнуващите, предизвикателни, многопластови (но и по-достъпни) Книга на Дългото слънце (която май е моят фаворит сред Книгите) и Книга на Късото слънце. Както и брилянтната The Fifth Head of Cerberus, за която се говори, че може би е част от същата вселена.
Цикълът на Улф е може би най-амбициозният проект в жанра и за мен появата му е най-ясният знак за завършването на прехода на американската фантастика към периода си на зрялост. Идеите на Улф със сигурност не са нови, нито радикални или революционни. Но демонстрацията, която прави - чрез движението си из пластовете на цялото човешко знание (най-малкото с думите от различни езици, които изграждат текста) и специфично "жанрово знание" (защото той борави предимно с клишета и готови образи) - сама по себе си създава усещане за чудо и е концепруален пробив в това как мислим и как можем да мислим за жанра и историите в него.
От цялата поредица (леко неуместна дума), Urth of the New Sun е върхът на тази демонстрация. Романът е обясняван по стотици различни начини. Набеден за какво ли не - продължение на историята на Севериън, не-продължение, книга, написана за пари, книга, написана неизвестно за какво, книга, в която има много смисъл и която е откровението за потопените в света на Ърт, книга, която е поредния том с 300+ страници с мъгливо съдържание и малко идея. Истината е, че историята преминава през Книгата на Новото слънце, а не е нейна предистория или продължение.
Иска ми се и да вярам, че някой ден дело, започнато с липса на каквото и да уважение към труда на Улф от "Бард", ще бъде продължено, първо с адекватни преводи на Книгата на Новото слънце, след това с майсторски превод на Urth of the New Sun, а по-нататък и с представяне на не по-малко вълнуващите, предизвикателни, многопластови (но и по-достъпни) Книга на Дългото слънце (която май е моят фаворит сред Книгите) и Книга на Късото слънце. Както и брилянтната The Fifth Head of Cerberus, за която се говори, че може би е част от същата вселена.
Цикълът на Улф е може би най-амбициозният проект в жанра и за мен появата му е най-ясният знак за завършването на прехода на американската фантастика към периода си на зрялост. Идеите на Улф със сигурност не са нови, нито радикални или революционни. Но демонстрацията, която прави - чрез движението си из пластовете на цялото човешко знание (най-малкото с думите от различни езици, които изграждат текста) и специфично "жанрово знание" (защото той борави предимно с клишета и готови образи) - сама по себе си създава усещане за чудо и е концепруален пробив в това как мислим и как можем да мислим за жанра и историите в него.
От цялата поредица (леко неуместна дума), Urth of the New Sun е върхът на тази демонстрация. Романът е обясняван по стотици различни начини. Набеден за какво ли не - продължение на историята на Севериън, не-продължение, книга, написана за пари, книга, написана неизвестно за какво, книга, в която има много смисъл и която е откровението за потопените в света на Ърт, книга, която е поредния том с 300+ страници с мъгливо съдържание и малко идея. Истината е, че историята преминава през Книгата на Новото слънце, а не е нейна предистория или продължение.
Когато я четох, а това беше не веднага след Книгата на Новото Слънце, ами след Книгата на Дългото слънце, имах чувството, че чета всички онези думи и сцени, които е трябвало да видя между редовете на историята за Севериън. Макар че действието на този "роман" се развива главно на две места - космически кораб и друг свят, то обхваща всичко, всяко кътче и всяко време. Сюжетът е лесен за преразказване: Севериън пътува към света, на който ще бъде съден от онези, които решават съдбата на световете. Той или ще премине теста и ще се завърне на Ърт с Новото слънце, или ще се провали и ще изгуби мъжествеността си. Отвъд това изречение обаче, книгата на Улф не се поддава на лесна интерпретация или преразказ. Корабът пътува в няколко измерения, из няколко времена, текстът - също. Всичко е толкова странно и красиво, че скоро преставаш да четеш, за да откриеш отговорите от въпросите от предишните книги, ами за да се насладиш на Вселената, в която Улф те е потопил.
И все пак, Urth... не е напълно необясняваща. Тя хвърля някаква светлина върху предишните четири тома, но тази светлина е малко като на Новото слънце - изпепеляваща, всепроменяща и... отново ослепителна. Например, разбираме защо при срещата си с някои образи от първите книги, Севериън води почти безумен, неразбираем диалог: това се дължи на "простия" факт, че тази първа среща е всъщност втора за въпросните герои и те вече са общували със Севериън. Защото те се движат във време, течащо обратно на неговото. Един път те го познават, а той не; друг път е обратното. Срещаме се отново с почти всички герои, пътуваме до миналото на света и надникваме в бъдещето му. Преживяваме стари и нови апокалипсиси, в които не само Ърт, но и нашата представа за Ърт се трансформират. И други подобни детайли и обръщания, които само показват, че изчитането на един текст не го и не трябва да го замразява в една картина и един спомен.
Ако четенето на Книгата на Новото слънце е като плуване в море, то Urth... е като да те хвърлят в океан. Хем ти е познато, хем мащабът на всичко, дълбочината и нещата вътре са толкова повече и различни. Нарочно не включвам повече описания на сцени от книгата - това е безсмислено, защото е невъзможно, пак казвам, да се предаде разбираемо богатството на романа на Улф и защото това от книгите, които всеки възприема различно и в които всеки вижда свои си неща. Това им е ценното на произведенията на Ул, както и на тези на други подобни нему колеги: те карат хората да се връщат към тях, да ги обсъждат, да доизграждат. От което по-голям смисъл за една литературна творба едва ли може да има.
