Героят е анти-герой, но това не е достатъчно обяснение за личността на Томас Ковенант - мъж, който от значителна в своя свят фигура (уважаван автор на книга, станала бестселър) става невидим, превърнат в нищо от тежкото заболяване, което го застига (проказа). Болестта, естествено, променя отношението му живота, Вселената и всичко останало. Резултатът е един разпадащ се (буквално) арогантен циник, който не може да преживее това, че изведнъж светът му е обърнал гръб. Жена му го изоставя и взима сина им с нея, а жителите на градчето, в което живее постепенно и деликатно започват да ограничават 'територията' му (като му плащат тайно сметките за тока, за да не се налага той да слиза до центъра на града). Това последното Томас разбира точно в момента, в който решава да отиде и да плати си плати телефона, за да докаже, че съществува. Другото, което разбира горе-долу по същото време, е, че незнайно как е попаднал в различен свят. На излизане от офиса на телефонната компания го блъска полицейска кола и той се събужда в една пещера в компанията на странно същество и гласа на някой, който се представя като Lord Foul: The Despiser, Soulcrusher, Satansheart, Fangthane, Corruption, Grey Slayer (сцената с представянето ми е много любима), който, както се оказва, е много Лош. Странното същество е Друл Рокуърм, който е глупав минион на Дарк Лорда, намерил могъщ магически артефакт (Жезъла на Закона) и сега се готви да почне да прави Лоши Неща с него, защото не може да разбере каква мощ се крие в предмета и защото тези герои по принцип постъпват така. Гадният Лорд има съобщение за владетелите на света, в който Томас се е озовал и човекът от нашата реалност е единственият, който може да им го предаде. То гласи нещо от рода на "Кажи им, че имат едиколкоси години живот по принцип. Ако не намерят Жезъла - още по-малко. Ако не носят бяло във вторник - загубени са още другата седмица." И това е.
Следва сюжет, за който всеки може да се досети, ако си спомни какво е чел във Властелина или подобните на него фентъзита.
Но, както писах по-горе, някои неща са леееко изкривени. Например Томас: той, освен че влиза в новия свят като един силно неприятен за читателя персонаж, демонстрира на местна почва и завидни самоконтрол и човечност, като изнасилва първото момиче, което вижда. Момичето не дава какъвто и да е сигнал, че си го проси. Късите червени поли, големите деколтета и всички други оневиняващи изнасилвача атрибути са част от нашия свят. Тук Лена става жертва на крайностите, до които Томас е готов да стигне в желанието си да докаже на себе си, че всичко около него е просто сън. То не е реалност. Доказателство за това са и събуждащите се за усещания крайници на Ковенант, който отново започва да чувства пръстите си, да изпитва болка и т.н. Новият свят се различава и по връзката на жителите му с него: пълна хармония. Хората се грижат за земята, тя за тях – един вид почва лекува, а огромни дървета могат да приютят цели села в клоните си, разни занаяти, почти магически по природа, работят с кост, скала и дърво, използвайки помощта на природата, великани познават моретата като собствената си кожа, гигантски коне общуват телепатично с ездачите си. Дали заради това, или по друга причина, жителите на вторичния свят са някак прекалено наивни и добри, за да оцелеят, както си е редът в едно фентъзи, до последната страница. Затова настроилият се да чете епично приключение с гарантиран триумф на доброто накрая, тръгва на разходка из една постоянно насилвана и поразявана от всякакви болести земя, където всичко, започнало с добри намерения и желание за положителна промяна, завършва с провал. За доизграждането на тази атмосфера допринасят и коментарите и отношението на Томас, който обезценява с думите и недоверието си всеки акт на другите. Спасителят е всъщност жалък нещастник... Струва ми се, че започвайки книгата Доналдсън си е избрал да застане някакъв център, който е точно в средата между пълната гавра и хиперреализма.
Този роман е странно преживяване, което препоръчвам на всеки, търсещ нещо по-различно в жанра. Независимо от коя страна гледа човек - дали пренебрежително (като мен) към дългите фентъзи поредици, или с ентусиазъм - в Lord Foul's Bane има какво да прочете. Заслужава си най-малкото заради крайните емоции, които ражда прочитането на всяка глава. Не мога да кажа същото за продълженията. Те са все по-мрачни и пълни с повтарящи се сцени, макар че стилът (който по начало е странен) става по-добър.
Десеттомната поредица на Доналдсън си има верните фенове и яростните врагове. Сигурно това е едно от най-дискутираните фентъзита в историята на 20 в. Някои критици го смятат за връх, Томас Диш е убеден, че книгата е на ниво 3 клас. Остава да го видим на български, за да преценим сами.
No comments:
Post a Comment