За НФ, утопиите и градовете

Това е нещо, което се надявам да е интересно за всички, интересуващи се от образа на града във фантастиката (и фентъзито). Отдавна искам да го преведа и най-накрая намерих време да го направя, макар и отгоре-отгоре и с леки съкращения.

Текстът по-долу е от дискусия между Дилейни и студенти върху романа Trouble on Triton: An Ambiguous Heterotopia. От подзаглавието е ясно, че книгата е в нещо като диалог с "Освободеният" на Ле Гуин и затова разговорът в един момент опира до отношението на Дилейни към класиката на Ле Гуин, изразено в известното му есе "To Read The Dispossessed". Съвсем накратко и опростено, в есето Дилейни пише, че неуспехът на романа на Ле Гуин се дължи до голяма степен на това, че тя се е опитала да напише научно-фантастичен роман, прилагайки утопични похвати. Дилейни разделя НФ от утопичната и антиутопичната литература и смята, че утопията е (потенциално) репресивно общество. В рамките на обяснението на думите си за книгата на Ле Гуин, Дилейни, казва:

"В няколко свои есета и тук-там в някоя поема, У. Х. Одън споделя, че имаме четири модернистки начина на гледане на света: едната гледна точка Одън нарича Нови Йерусалим. Нови Йерусалим е технологичният супер-град, където всичко е светло, блестящо и чисто, а проблемите са решени чрез изцяло полезното приложение на науката. От другата страна на Нови Йерусалим е Прекрасният нов свят. Това е градът, в който всичко е под режим, стандартизирано, и всеки носи една и съща униформа. Двата града може и да са един и същи, но погледнат от различни ъгли. Тук не става въпрос толкова за реална разлика между самите градове, колкото до разлика в характера на наблюдаващите. По същия начин, отбелязва Одън, тази двойка си има свой селски двойник. Има хора, които виждат извънградския живот като това, което Одън нарича Аркадия. Аркадия е онова прекрасно място, където всеки яде естествени храни и където не се допускат машини по-сложни от тези, които обикновеният човек може да поправи за час. Из Аркадия веят леки бризове, падат нежни дъждове, пеят птички, а поточетата бълбукат. Но другата страна на Аркадия е Земята на мухите. В Земята на мухите огън, потоп и земетресения – заедно с глад и мор – непрекъснато влияят пагубно върху качеството на живот. И ако те не успеят да го влошат, то ужасът на войната е винаги нащрек зад хълмовете, за да трансформира селото в претъпкан, покосен от чуми и паразити средновековен крепостен град под обсада. Но отново, обръща внимание Одън, имаме едно темпераментно в основата си разцепление. Онези, които са привлечени от Нови Йерусалим, винаги ще виждат селския живот като Земята на мухите, най-малкото като потенциално такъв. За привлечените от Аркадия градският живот винаги ще представлява някаква форма на Прекрасния нов свят.

В продължение на няколко години смятах, че НФ може като цяло да бъде разглеждана като комбинация от тези четири образа: и четирите, както чрез присъствието, така и чрез отсъствието си, винаги ми говореха от всеки НФ текст. Играта между тях е онова нещо, което не позволяваше на НФ да бъде утопична или дистопична. Смятам, че постмодерната ситуация е добавила най-малко още два образа към тази галактика – ако не я е разрушила напълно. Един от тях е урбанистичният образ на Джънк Сити – много различен град от Прекрасния нов свят. Джънк сити се ражда, разбира се, като феномен на покрайнините, населени от работническата класа: представете си колата, от която липсват половината двигател и три от гумите, и която от четири години стои навън до хладилника без врата. Като дете за първи път се сблъсках с Джънк сити в кашоните с изхвърлени от военните електронни части, които се продаваха за по 25 или 75 цента из целия Рейдио роу по Канал стрийт. Но Джънк сити се проявява истински и изцяло в онзи хай-тек момент, когато всичко това завладее дома или квартала ви: масичката за кафе, облегната на купчина касетки от видеоигри, или чекмеджето, пълно с всякакви слушалки от уокмени, или изгорялата сграда в гетото, пред която миналогодишните компютри, които тогава са стрували $5000, са струпани на улицата, за да ги вземат боклукчиите (или първият, който се докопа до тях), защото офисът, който се бори за ниския наем тук, ги сменя с тазгодишни, които правят пет пъти повече неща и струват три пъти по-малко: тук имаме образ на техно-хаос, който е напълно различен от налагащия режими Прекрасен нов свят, и то хаос, какъвто нито Хъксли в началото на 30-те, нито Оруел в края на 40-те биха могли да си представят. Джънк сити си има и положителна страна: това са лоу теките, които живеят в геодезичната суперструктура над Найттаун в Гибсъновия „Джони Мнемоник”. Можете дори да го зърнете сред тези, които се наслаждават на градския хаос в моя Dhalgren, или пък на нелицензираните сектори в сателитните градове на Triton. Пейзажът, замърсен от технологични остатъци, е може би кореспондиращият извънградски отговор в тази двойка. Даже има и развиваща се позитивистична традиция в рамките на тази, в основата си, ужасяваща среда; имам предвид такива пленителни творби като "Вирикониум" на М. Джон Харисън, в който замърсеният, отровен пейзаж се превръща в място на изключително деликатна и декадентска красота в „културата на следобеда”. Но независимо как ги опознаваме и противопоставяме, тези диспозиции са онова, което предпазва НФ от сковаване и застиване в идеализма (в марксисткия смисъл) и заблудите на мащабното социално инженерство, които характеризират утопичното мислене, и които, на практика, дебнат в очакване да превърнат утопичните инструменти в потисничество."

Рейдио роу, което е определение за битак за електроника в който и да е град, е било реално място в Ню Йорк, пак осеяно с магазини за такава техника, но разрушено през 1966, за да бъдат издигнати кулите на Световния търговски център. Те, в сегашния си "вид", са може би знак за образа на друг град - този, който е под постоянната заплаха от някакво разрушение. Какъвто е и Тетида на Тритон, меджду другото, който и без това е вдъхновен от Ню Йорк.

А "културите на следобеда", както и "културите на вечерта" (по Харисън, ако не се лъжа) се отнасят към световете от залеза и преди залеза на Земята във фантастиката и фентъзито. Най-ярките примери за първото са "Умиращата Земя" на Ванс, "Книгата на Новото слънце" на Улф и великолепните Dancers at the End of Time на Муркок. А двата романа на Матю Хюз, които "Бард" издаде в ИСФ, съдържат истории от второто. Те са от "следобеда".