За критиката и фантастиката у нас

У нас, а и не само, макар че имам чувството, че у нас това се случва с най-висока честота и най-голяма сила, сякаш битува едно вечно подозрение към всеки, тръгнал да пише за фантастика, без някой от универистетите да му е дал зелена светлина да го прави. Като че ли се смята, че критиците по принцип са смотани и неспособни, но имат правото да демонстрират тези си качества (и то не прекалено нагло) само ако имат диплома. Къде, кой и как издава диплома критик, не мога да кажа, но предполагам, че и филолог да си, пак е знак, че можеш да се изказваш. Въпреки че пак не разбираш. Обектът на критиката ти остава някак свещен, познат само на създалия го и разбран най-добре от него и почитателите му (и на автора, и на текста). Него критиците, когато не го хвалят, само го развалят, опорочават и, в най-добрия случай, не разбират.

Понеже фантастиката, като жанр, у нас никога не е била особено интересна на критиците, литературните теоретици и авторитетите от други дисциплини, чрез които литературната критика се легитимира като "сериозно" занимание - философи, психоаналитици, психолози, политолози и социолози, се е създала една традиция на не-говорене за жанра. Тя е подкрепена от тежките в икономическо отношение години, от кризата на ценности, за която е модерно да се говори, от невярващите в и на българския творец издателства, от какво ли не. Тези години, а може би и десетеките години преди тях и десетки други фактори, моделираха твореца като силно раним, но почти всезнаещ. Той е преминал през толкова трудности, пише в единия час, в който не е на някоя от трите си работи, дава от джоба си, за да се издава... Как може да го критикуваш? Как може да кажеш, че не може да пише (оттук следва подтекст), когато той го прави, при условие, че ти не можеш, при всичките тези условия и т.н. За да стигне до едно произведение, критикът трябва да е взел предвид заплатата на автора, часовете, които работи, колко време пътува до работа, колко му струва прокарването на интернет, може ли въобще да си позволи компютър. И след това да подходи към текста. И ако има наглостта, след като е видял ужаса на ежедневието, надвиснал над Твореца, чак тогава да пише за написаното. Оказва се, че един фантастичен роман или разказ никога не е просто фантастичен роман или разказ. Той не може да се разглежда в контекста, в който трябва да се разглежда - като част от жанр, течение в жанра, период от развитието на автора. Не, той се разглежда като подвиг, като нещо, направено въпреки разни фактори, които нерядко са вън от литературата. На творенето му се придава онази сакралност, която не допуска анализиране, а само потупване по рамото. Има една свръхценна страст, която съпровожда създаването на текст, която не само трябва да бъде призната (а тя наистина, при всички условия, трябва да бъде призната), но и да бъде издигната над всичко, защото тя е нещо, което не-творците нямат в опита си, следователно не разбират. А понеже тя е в основата на нещата, неразбирането й обезсмисля говоренето по-нататък. Всяко говорене, без да го има разбирането и приемането като наистина важни на такива изначални сили, ще е като бъркане в някаква рана, нанесена от света и съзнателно поддържана, за да служи като щит срещу думи, които не щадят егото на автора и близките му.

В резултат се е появило едно сливане на автор и текст, при което, ако заговориш за изречение от текста, все едно щипеш или сочиш с присмех тялото на автора. Това усложнява доста отношенията, тъй като жанрът обитава основно пространството, което обитава и фендъмът, а той е малък, твърде малък. С три думи, всички се познават. Което прави невъзможно изказването на някои мнения, защото те няма да бъдат разбрани като критика на текста, а като обида на автора. Не че няма физическата възможност тези изказвания да бъдат направени, не. Всеки може да каже каквото си иска, просто отговорът, който ще получи, ще е най-често, а всъщност почти винаги, такъв, какъвто би бил и ако "критикът" е започнал да обижда човека, автора, създателя. Това може би е нормално. Тази любов към създаващия светове и закони навярно се вписва в контекста на лишеното ни от силен баща общество, не знам. Не е нормален обаче отказът да се замени с друго говорене. Защото замяната ще се счита за съгласие с едно нагло, обиждащо и цинично поведение.

Затова и у нас рецензията е най-дълбоката и обхватна форма на критика, която достига до официалните онлайн и офлайн издания. И дори тя, когато е по-остра, бива възприемана като обида, като поредната псувня на неразбрало и неразбиращо дете, на която може да се отговори само по един начин: като се определи като глупост. Най-честият отговор е "Ти не знаеш". Който пренася дискусията в съвсем друга плоскост. Става лична, защото зад "Ти не знаеш" не стои "Не съм сългасен с този анализ, аз виждам текста и идеите в него по друг начин", ами най-често "Не знаеш какво ми е, какво ми беше, докато го пишех, какво е да си писател днес и т.н." Тоест, често зле написан абзац е равен на болки в кръста, неубедителните герои се дължат на това, че човек трябва да си изкарва прехраната с унизителни професии, вместо да седи вкъщи, да твори и парите да идват от издателите, а остарялото писане е резултат от развалено зрение. Критикът не само е неспособен да напише нещо качествено през живота си, ами е и лош и несъобразителен човек, който няма идея от граници и лично пространство и който не се замисля преди да ги прескочи.

Не само у нас говоренето за фантастиката като жанр (не като фантастични елементи в произведенията на писателите) не е практика с дълга история и кой знае колко здрави позиции. Но там то поне се случва. Вярно е, че от края на '60те, когато Дилейни добавя своята идея за НФ като жанр, изискващ (както поезията) определен начин на четене, към тази на Сувин за НФ като жанр на cognitive estrangement, нищо кой знае какво не е добавено, но и това е достатъчно, за да се извършва и до днес този важен диалог между пишещи и критици. Даже на един от Рийдърконите Питър Никълс казва, че фантастиката е единственият жанр, в който критиците са основно фенове, т.е. не чак толкова базирани в университети говорещи глави, колкото хора отвътре. Явно, видял, че няма да получи желаното внимание отвън, жанрът си е изработил някакви механизми, позволил е на други фактори да изграждат авторитетите (например, опит в четенето на такива произведения, а не 4 години опит в университет като студент по филология), видял е, че има ли желание, най-вероятно има и начини.

У нас пък няма и такава традиция. Ако е имало, тя е била прекъсната, може би някъде след 1989 г. Сигурно и заради това единствените корективи са форуми и, в най-добрия случай (и това е спорно), журита на разни конкурси. Но тяхната функция е редуцирана до преценка става ли нещо, или не в най-общия смисъл. Защото е станало по-важно да се събере публикуваем материал, отколкото значим такъв. А и винаги витае едно усещане за знание, за убеденост, че гореспоменатите корективи просто обслужват най-близките си хора в това фендъмско пространство. Затова и у нас вече две десетилетия не само че няма адекватна на световната фантастика, но и почти няма опити поне да се направи опит за движение в посока на такава адекватност. Може би първо трябва да се направят опити откъм издатели, списания и всички места, на които фантастиката намира изява. За да се създаде чувство на комфорт, което да намали свръхцененето на трудностите по писането и публикуването на едно произведение. Но не вярвам, че това е стъпката, без извършването на която да не може се прави друго.

Предполагам, че това не е само у нас, но аз имам наблюдения единствено върху нашата действителност. Написаното не е някаква статия, а по-скоро мисли въртящи се около това, което смятам за най-голям проблем на българската фантастика: липса на саморефлексия. Една сериозна статия би трябвало да включва най-малкото и исторически преглед на споменатото говорене за фантастика, ако и когато го е имало в българската критическа и въобще литературна традиция; както и сравнение с говоренето за литература в България изобщо; също и анализ на местата, на които говоренето за фантастика се е появявало и формите на проява. Този текст в никакъв случай не е призив да се позволи свободното плюене по автори и книги.