Tomorrow’s readers, born in dystopian cities, educated on computers, and steeped in media recursions of SF iconography, won’t notice if the novels they read are set in the future or the present. Savvy themselves, they won’t care if certain characters babble technojargon and others don’t. Some of those readers, though, will graduate from a craving for fictions that flatter and indulge their fantasies to that appetite for fictions that provoke, disturb, and complicate through a manipulation of those same narrative cravings. They’ll learn to appreciate the difference, say, between Terry McMillan and Toni Morrison, between Tom Robbins and Thomas Pynchon, between Roger Zelazny and Samuel Delany - distinctions forever too elusive to be made in publishers’ categories, or on booksellers’ shelves.
Лошото е, че дори и да беше се получила такава теория, жанрът нямаше да я пусне навън, а просто да я направи източник на нов канон вътре във фантастиката. А всяко канонизиране и обявяване на нещо за норма и стандарт, е пагубно. Независимо на какви творци и кои книги. А и за да се случи това, жанрът трябва да разруши идентичността си, да разкара митовете за специалност на четящите фантастика, за тяхната интелигентност, за това, че разбират повече, че идеите са по-важни от каквито и да било похвати или умения. Да си обсъди своите предразсъдъци и после да се занимава с тези на другите спрямо него. А и когато нещо е тръгнало навън чрез комерсиализация и елементаризиране (Летъм посочва Лукас, Спилбърг и Толкин като триумвират на злото, довело до спирането на развитието на жанра), трудно можеш да го върнеш обратно и пак да почнеш да го буташ да мине отвъд, но с друг имидж.
Иначе фантазията на Летъм е чудесна.
No comments:
Post a Comment