A woman like that is not ashamed to die

За кратката си кариера Сара Хол е била номинирана два пъти за Booker - веднъж през 2005 г. и веднъж през 2009 г. Всяка една от четирите й книги е била номинирана или е получавала престижна награда. Пише поезия и се вълнува от феминистки теми. Има и един роман за дистопично общество от близкото бъдеще, което е редуцирало жените си до тела и нищо друго. Ако не бях сложил името й в първото изречение, щях да мога да излъжа, че пиша за Маргарет Атууд. Но докато Атууд остава в света на потиснатите с The Handmaid's Tale, Сара Хол, чрез героинята си в The Carhullan Army (също носител на престижни награди), бяга от него към един друг свят, където, може би, не всичко е загубено.

Съвсем близкото бъдеще. Времето е станало още по-предвидимо, във Великобритания - още по-топло. Икономическата криза е съсипала страната, превръщайки я окончателно в подчинена на САЩ територия, където управляват военните. Населението тъне в мизерия, глад и немотия са превърнали хората в сиви нещастни създания, които работят в мрачни фабрики и обитават студени блокове заедно с плъхове и кучета. Правителството прави всичко възможно да ограничи раждаемостта и като последна мярка измисля устройство, което трябва да бъде сложено в тялото на всяка жена. Противозачатъчното се поставя така, че наличието му да бъде лесно проверявано от патрулиращите милиционери - само като накарат жените да вдигнат полата и разтворят крака. 

От този свят бяга главната героиня на романа, която не иска никой да знае името й, защото то й е дадено от потисническото общество и трябва да бъде заличено. Първата крачка е напускането на родния град. Стане ли това, човек излиза от държавата, престава да бъде личност, става никой: важното начало на всяка революция, която цели идването на изцялот ново общество. Втората стъпка - стигане до Къмбрия, където преди години група жени създават своя общност. Повече от една трета от романа е посветена на пътуването на Сестра (както героинята иска да я знаем) към митичната общност. Ясно е: пътят до това, до което иска да стигне героинята, а и с нея авторката, е дълъг. Винаги е труден и често на човек му се налага да го извърви сам.

Сестра намира женското селище и бързо става част от него. Огромната ферма, която, изглежда, функционира чудесно, въпреки че е в сърцето на една сринала се държава, се оказва не утопичен остров, а военна машина. Жените подготвят революция по най-старомодния начин - не чрез подривни езикови хватки или радикални идеологически жестове, а чрез автомати и бомби. От Сестра се очаква, ако иска, да стане войник. Оставила всичко в миналото общество - име, съпруг и влечение към пола му, тя, казано най-просто, няма какво да губи.

Така The Carhullan Army разкрива лицето си: това е история не толкова за бягството към свободата, а за метаморфозата в свободно същество.  Разказът е за млада жена, превърната в робиня, превърнала се в беглец, превърната във войник, превърнала се в героиня. Родовете в българския език в случая вършат чудесна работа, защото по-лесно предават цялото рушене и изграждане на женското и мъжкото, което се случва от първата до последната страница. В едно единствено тяло. За това си има специален термин - деконструкция, който самата героиня използва: докато халюцинира в един изолатор, където тялото й, оформено от обществото, което е напуснала, се разпада, а после, под силите на обществото, което я приютява за година-две - изгражда наново. И всеки път друго. Нищо, че изисква добре познати ни думи, за да го опишем: робиня, беглец, войник, героиня. Точно тази постоянна промяна, издаваща всъщност колко крехко е всичко на този свят и колко трудно и абсурдно е да се постигнат крайностите (за които обаче е много лесно да се мисли: например, "партизанките" на Моник Витиг, мъжете поробители на Джон Норман), прави произведението на Хол съвременно. То само на пръв поглед създава впечатление за книга от 70те, за манифест от Втората вълна, за нещо, което е трябвало да излезе от печат тогава, когато Джоана Ръс все още е творяла активно. Всъщност, уж ясните граници, подканващи към бърза категоризация, са измамни. Като тънък лед, под който обаче не се вижда студената вода.

Ако сестринството е тема в романа на Хол, то майчинството е фокус в книгата на Джейн Роджърс, The Testament of Jessie Lamb. Това кратко, лесно за четене, но трудно като характер, произведение също е сред забелязаните от журито на “Букър” - миналата година бе в дългия списък. Онзи ден пък бе обявена номинацията му за наградата “Артър Кларк”. Великобритания в бъдещето на Роджърс не изглежда толкова мрачна на пръв поглед, колкото тъжна и тиха. Зад тишината обаче се крият далеч по-крещящи състояния на духа, които романът разкрива постепенно, следвайки историята на главната героиня. Джеси е тийнейджърка, която е заключена и завързана за парното вкъщи. От собствения й баща. Причината се разбира към средата на романа, но тя не е, както лесно може да си помисли отворилият книгата, домашно насилие или особени семейни отношения. Причината е световна епидемия, която убива всяка забременяла жена. Джеси живее в свят, в който да бъдеш майка е равносилно на смърт. Смъртта е предшествана от лудост, която буквално изяжда мозъка. Без да се впуска в прекалени анализи и с прост, емоционален език, отговарящ идеално на възрастта на героинята й, Джейн Роджърс предлага една от най-многозначителните фантастични истории от последните години. Всяка социална (или природна) роля е осветена от лампата на съмнението. И в центъра на тази група от трептящи, отфиксирани роли е може би най-свещената: майката.

Джеси е вързана, защото иска да стане майка. В новия световен контекст, това може да стане само ако си загубила ума си. Или с повече с всичкия си от останалите и виждаш, че страхът от смъртта само ще доведе до смъртта. На всички хора. Но Джеси е млада, идеалистка, лабилна, незряла - тя е онова създание, което няма как да е взело решението си с разума си. С други думи, Джеси е просто момиче. Изследователи, сред които и баща й, правят ескперименти с т.нар. “Спящи красавици” - млади жени в състояние на кома, в чиито тела са поставени имунизирани ембриони. Има шанс детето да се роди живо и здраво. Сигурна е смъртта на майката. Човечеството най-вероятно няма друга надежда. Така тъгата и тишината на Роджърсовата Великобритания всъщност се оказват маскирана истерия. И в жестовете на тази истерия, Джейн, а и читателят, започват да виждат, че светът наистина е различен, съвсем друг и реално разпадащ се. Единственият начин да се противостои на този разпад се оказва саможертвата - клише, което в The Testament of Jessie Lamb е толкова клише, колкото и самата Джеси е стереотипната тийнейджърка.

Въпросите са много, макар и не задължителни. Защо Роджърс избира тийнейджърка за главна героиня? Не е ли това опит за подриване и на един друг "класически" образ, познат от много популярни романи - този на младото момиче, което, на границата с женствеността, се “влюбва” в смъртта и започва да руши тялото си по пътя към този “любим”? Или просто иска да опише героиня, която взима зрели решения в истерично общество. Или свят, в който всяка майка ражда спасител. Дори в действията на бащата има двусмислие - дали в желанието си да предпази детето си от смъртта той не се превръща в изпълнител на патриархалния стремеж да се контролират телата на жените и всичко, което искат да правят с тях? Роджърс не се впуска в оценки и отговори, само предава гласа на Джеси Лам.

Нито Хол, нито Роджърс се фокусират върху борбата между половете - ако това беше централна тема в книгите им, то, днес, щеше да е проява на безкрайно лош вкус и притеснително ниска социална чувствителност. Но и в двете истории има борба. Борба не на онези, които знаят как или които са убедени, че са прави в разбиранията си, а на онези, които имат смелост. Възможностите за нов свят се виждат ясно, макар и не оцветени от наивна надежда. Точно като в най-силните образци на литературата, която поставя под въпрос даденостите и сигурностите на обществото ни, те проблясват за кратко в момента преди смъртта.


Този и още много други текстове, всичките чудесни - в новия брой на "Сборище на трубадури".