Това не е ревю на This is Not a Novel на Дейвид Марксън.

В стил, който бегло наподобява Марксъновия, това е по-скоро е нещо като представяне на произведението.

Както и в книгата, и тук отделните абзаци ще се състоят предимно от едно изречение. Най-много две.

This Is Not A Novel не е роман, а опит да се напише роман.

Без сюжет, без герои, без идея.

За целта е избран следния подход:

кратки анекдоти;
интересни факти;
отбелязвания (в почти бартовски стил);
връзки, аналогии.

Примери:

Много преди папараците да започнат да преследват принцеса Даяна, Вергилий е имал подобен проблем.

За Дикенс критиците били свине. Въшки, предпочитал Лоурънс.

Ингеборг Бахман не обичала кой знае колко поезията и рядко посягала към четенето й с желание.

На погребението на Роберт Музил отишли само осем души (може би само толкова са го смятали за човек с качества)

Седем са били копията от “Великият Гетсби”, продадени в шестте месеца преди смъртта на Фицджералд.

И още. И още.

Всякакви, безброй микроразкази.

Това не е просто изброяване. Натрупването им произвежда ефект, който, осъзнава читателят, кара това странно произведение да работи като роман.

Роман за живота на твореца по принцип и роман за есента на автора в частност.

Играта на Марксън се превръща в изповед.

Скверната птица на Хосе Доносо

Заглавието на The Obscene Bird of Night (1970) на Хосе Доносо идва от писмо на Хенри Джеймс-старши до Уилям и Хенри, неговите синове:

Every man who has reached even his intellectual teens begins to suspect that life is no farce; that it is not genteel comedy even; that it flowers and fructifies on the contrary out of the profoundest tragic depths of the essential death in which its subject's roots are plunged. The natural inheritance of everyone who is capable of spiritual life is an unsubdued forest where the wolf howls and the obscene bird of night chatters.

Този кратък абзац задава чудесно тона на произведението на Доносо, както и, в известна степен, описва тона на цялото творчество на чилиеца. За Доносо няма граници (и съответно карти), има само пластове. Движението на твореца, а и на човека, е навътре и надолу. Целта не е намиране на някаква същност. Целта да се посветиш на това непрекъснато да разомагьосваш света около теб и вътре в теб. И да не се отказваш, колкото и голям да става ужасът от осъзнаването, че този свят е неподредим, неконтролируем, див и чудовищен и с всяко свое движение те преподрежда, контролира, докарва до лудост и превръща в чудовище. Това означава, че понякога писателят може да бъде помислен за скандален, табуразбивач. В крайна сметка, всеки, който опише сцена между малоумно момиче и старица, в която старицата играе ролята на сучещо бебе до момента, в който не се премени в любовница на момичето, рискува да получи такива етикети. Както и всеки, който отказва да каже кой говори в дадено изречение, кой разказва историята и, всъщност, кой кой е, рискува да бъде определен като експериментален и авангарден. Но Доносо не си играе с читателя, той борави с определени инструменти, каквито са съмнението, напрежението, изненадата, за да покаже по-добре как светът омагьосва и как се разомагьосва нещо в света. А и освен това, какво друго, ако не съмнение, напрежение и изненада, съпътстват човек по пътя му към себе си?

Доносо е труден, отблъскващ, безсмислен, както е бил описван многократно, защото с лекота показва как силно ни привлича вечното търсене на смисъл. И до какво води и как изглежда то. И какво се оказва "смисълът", веднъж открит. В най-добрия случай, той е нищо. В най-лошия, той е пълен (като запълващ всяко пространство) ужас. Стигнеш ли до момента на среща със Смисъла, попадаш в зона на огромна несигурност. Тогава изненадата е неизмерима, съмнението не работи като стратегия, а напрежението просто те унищожава. Също като Мануела от Място без граници (друг известен роман на Доносо), остава ти само да изчакаш адските кучета да те настигнат.

Пътят към този ужас, и Смисъл, през разкази, спомени, коридори на огромни къщи, лабиринти на зловещи имения, политически истории и митологии, извървява и Умберто, може-би-главният герой на The Obscene Bird of Night. Това е книга, за която се пише трудно - по принцип, а и защото ми е любима. Най-добре е тя да бъде четена (защото е от книгите, които не се изчитат или прочитат), но пък и не заслужава мълчание. Аз ще говоря за нея, като направя онова, което Доносо не прави (защото е сравнително лесно): раздробяване на историите, разграничаване на образите и идеите. За да може да се обясни донякъде тази история, тя трябва да бъде редуцирана до няколко други, всяка от които ще обхваща само част и само за момент цялото, което е създал Доносо. В моя защита ще отбележа, че този роман е известен със своята неподчиняемост не само на читатели и критици, но и на своя автор. Книгата е толкова силна, в смисъл на неудържима, че останах с впечатление, че съм прочел не нещо написано, а нещо извикано, призовано, някакъв елемент. Даже се чудя какво ли е останало от Доносо след пускането на този демон в света на литературата...

Първо, като стана дума за демони, прочетете нещо за това. За съжаление, в нета има малко информация.

The Obscene Bird of Night се разгръща в две измерения и на две места. Те са осезаемо по-малко и по-голямо.

Първото място е имението на дон Джеронимо де Азкоития (честно казано, нямам идея как се произнасят имената), където въпросният господар се е завърнал в родния дом след години на обучение и "цивилизоване" в Европа. Семейството му управлява области от страната, в която се развива действието (най-вероятно Чили), от десетилетия и сега старейшините искат Джеронимо в политиката. Предстоят избори. Текат реформи, които не са особено популярни сред населението. Джеронимо няма особено желание да се занимава с политика, но изпитва желание към красивата Инес, която взема за жена. От нея се очаква да му роди наследник възможно най-скоро. Инес, обаче, не пристига сама в имението, а заедно с Пета Понсе - жената, която я е отгледала. Говори се, че Пета е вещица, говори се, че Пета е единственото същество на света, с което Инес има някаква връзка, говори се, че кучката с жълтеникава козина, чийто вой се чува нощем в имението на дон Джеронимо, е Пета Понсе. Другият човек, който идва в имението, е Умберто Пенялоза - неуспешен писател, потиснат от баща си син, човек, който може да е само наблюдател на живота, но не и участник в него. Джеронимо наема Умберто като свой секретар. В една изключително объркана, неясна и заредена с еротика, мистицизъм и ужас сцена, Инес забременява. Може би от Джеронимо. Може би от Умберто. Може би Инес въобще не участва, а на нейно място е Пета Понсе. Може би две двойки се сливат - Пета и Джеронимо, Умберто и Инес. Преди тази сцена е загатнато, че тези четирима герои са в такива отношения помежду си (а пък и фантазният свят на Умберто е пълен с толкова странни идентификации), че всеки мъж може да е другият в тази сцена, както и всяка жена - другата. Неясните пътища на желанието (Пета желае Умберто? Умберто иска да е Джеронимо и затова желае Инес? Инес иска Умберто, физически способният мъж, вместо Джеронимо, който е само политически потентен?) само допринасят за объркването. Резултатът е раждането на сина на Джеронимо. Той е "хаос, безредие, различна, но още по-ужасна, форма на смъртта". Детето не е просто изрод, както се вижда от цитата. То е това, което Пинчън, в The Crying of Lot-49, определя като чудо: интрузията на един свят в друг. Докосването на двата свята води до катаклизъм. Пътят към катаклизма е този, по който поема историята от този момент нататък. Дон Джеронимо решава да осигури на сина си, кръстен просто Момче, нормално съществуване. За целта наема най-деформираните човешки същества от цял свят и ги затваря в една нова вселена - тази на Момче и неговият иконом/слуга/пазач Умберто Пенялоза. Умберто, който израства с оценката на баща си, че не е особено читав, се озовава в свят на обърнати норми, в който той е единственият, абсолютно, отвратително нечитав човек. Той се превръща в чудовището (imbunche), което пази вратата към тайния свят. Но кой е магьосникът (или вещицата), превърнал го в това? Дон Джеронимо? Пета Понсе? Някой друг?

Второто място е древен манастир, населен със стари жени и няколко сираци. Действието се развива (най-вероятно) години след събитията в света на Момче. Манастирът отдавна не изпълнява функциите си, превърнал се е по-скоро в нещо като старчески дом, място за забравени жени и отритнати деца. Предстои му ремонт, който ще го превърне в нещо съвсем различно - сграда с някакви светски функции. Но всъщност светът на манастира е огромен - коридорите нямат край, стаите са безброй, части от него трябва постоянно да бъдат зазиждани, за да се спре това унищожаващо ума разгръщане, което не спира да пълзи и да трансформира всичко в нищо. Отвътре той е много по-голям, отколкото отвън - позната идея на четящите фентъзи. На всичко отгоре, някога на територията му се е случило чудо - момиче на име Инес, може би светица, ражда след непорочно зачатие. Сега, може би от лудост, може би от ужас от неизбежния си край, жените в манастира се опитват да възпроизведат чудото, за да осигурят наследник на собственика на сградата на манастира, дон Джеронимо. Помага им Мудито, който е понякога Умберто, глухоням прислужник, който иска да е една от тях - една от шестте жени, притежаващи тайните знания за живота и смъртта. Мудито иска да е седмата вещица. В центъра на тази мрежа от налудности е Айрис, с тяло на жена и ум на малко дете, тя съблазнява мъжете в квартала, държи се като уличница, отдава се на всеки. Айрис има нещо като връзка с Гиганта - огромен мъж, който работи за местен турски ресторант като раздавач на рекламни брошури. Гигантът носи на главата си огромна глава. Никой не е виждал лицето му. Една нощ Умберто/Мудито заема костюма от Гиганта и обладава Айрис, за да осигури желания наследник на любимия си господар. Или може би самият дон Джеронимо, като един от много мъже, които се изреждат в главата на Гиганта и между краката на Айрис, е станал най-накрая баща? Айрис забременява, но така и не ражда. Чудото, което ще се влее в този свят и ще го преобрази, така и не се случва.

Сливането на Умберто с дон Джеронимо е описано в една страхотна сцена, в която Джеронимо и Умберто опитват да се измъкнат от побесняла тълпа недоволни избиратели. Някой стреля. Някой е ранен. За тълпата, това е дон Джеронимо. За нас - Умберто. "Слагайки" си раната на дон Джеронимо, Умберто постепенно започва да се превръща в господаря си. Това е единственият по-ясен момент на сливане на идентичностите на двамата. Всичко преди и след тази сцена е малко или много в мъгла по отношение на това кой кой е. Така Умберто е едновременно любовник на Инес и прислужник на Джеронимо, баща на Момче, автор на романа, който четем, властелин на затворения свят на Момче и фетишизиран обект в ръцете на някаква жена със свръхестествени сили, която може би е Пета Понсе.

Това, в най-груби щрихи, е снопът от истории, които представлява The Obscene Bird of Night. Смес може би е по-подходяща дума от сноп, защото тук няма нещо, което да е изцяло отделено, да има постоянни граници. Романът е чудовищен, също като Момче. И също като всяко друго чудовище, той е нещо много повече от това, което виждаме или разказваме за него.

В известно отношение Умберто, освен Мудито, освен Седмата вещица, освен понякога-дон Джеронимо, е и Хосе Доносо. Авторът. Когато се говори за идентичност, е важно кой и от каква позиция говори. Какво произвежда говоренето му. Урокът на Доносо, ако има такъв, е, че чудовищата се създават много лесно. Красивото и грозното, също. Всичко, което ни изгражда като личности, е лесно нарушимо, лесно променяемо. Нужни са няколко думи, за да създадеш тела, светове, съдби. И това създаване се случва непрекъснато, с всеки един от нас. Спокойни и доволни са само онези, които са забравили или не знаят за този процес.

Доносо използва умело повторението (тук то е майка и на чудовищата, не само на знанието), за да засили още повече гласа си и да го направи непробивно убедителен. Частите в манастира се четат като едно и също нещо, повторено до безкрай. Само на пръв поглед, разбира се. Чудовището, както е клишето, е в детайлите. Еднаквите и еднотипни сцени, при по-внимателно взиране в тях, се оказват други. Говорещи за други неща. Повторението, освен това, се използва като похват в апокалиптичната литература - катаклизъм, край, и всичко почва отначало. Отново. The Obscene Bird of Night може да се чете и като апокалиптичен роман. Финалните страници почти не дават възможност за друг тип четене. В предпоследната глава маската на манастира е свалена, храмът е десакрализиран, обитателите са редуцирани до борещи се за оцеляването си същества, тела с единствено телесни нужди. Последната глава донася впечатляващия край на романа: Умберто/Мудито е зашит в чувал, или може би съвсем малко пакетче, захвърлен върху купчина други като него. Съществото вътре, без аз и идентичност, гризе неуспешно зеблото на чувала, за да се измъкне, докато една женска фигура, подобна на вещица, го разнася из улици и под мостове. Абсолютна победа на ужаса от изличаването, който е толкова силен, че не дава пространство на онези, които е сполетял, да реагират адекватно. Не че има нещо, на което да се реагира адекватно.

Сред другите: За последния роман на Джо Уолтън

Последният роман на Джо Уолтън е разказ за фенове и феи. В Among Others Морвена, накратко Мор, момиче от Уелс през ‘70те, от малка вижда феи - създания със странен, почти Гийермо-дел-Торовски вид, които й се явяват, докато се разхожда и оглежда из гората или по хълмовете, но най-вече, когато броди сред скелетите на стари фабрики и заводи. Тя не е единственият човек, който ги вижда. Нейната близначка - Моргана, накратко Мор, също е знае за феите. Но сега сестра й е мъртва, убита от кола в инцидент, който не е случаен и който е най-голямото доказателство за злите сили, които притежава майка им, Лиз. Лиз е вещица. Може би. Рационалното око не би видяло в нея нещо по-различно от обикновена луда, но Мор знае, че това не е така. Година след смъртта на Моргана, Морвена успява да се махне от майка си (с помощта на социалните служби) и отива да живее при баща си, който е напуснал Лиз преди години, неспособен да издържи на стихията на лудостта й, и е отишъл да живее с трите си полусестри - богати, скучни стари моми. На новото място Мор започва да учи в скъпо частно училище и навлиза в света на фендъма.


Историята се движи по, грубо казано, четири нишки. И тъй като Among Others е написан като дневник, може да се каже, че това са четири различни дневника, вплетени умело в един.


Първи е Дневникът на една учебна година (приятелства, предателства, сексуалност, любовни трепети, класиката/клишето в момичешките фикционални дневници за събуждащото се и желаещо тяло пред ужасения и любопитния поглед на интелекта);


Втори е Дневникът на новия дом (сближаване с отчуждения баща, сближаване с почти непознатия ти дядо, отношенията със странните лели, които може би имат магически способности);


Третият дневник е читателски. Без да поставям особена тежест на него за сметка на предишните два (защото всички, освен че не са толкова ярко разделени в самата книга, са много интересни), този ми беше най-любопитен. Това, което ми направи най-силно впечатление, беше образът на жанра, който ни се разкрива през очите на Мор. “Книжният” път на Мор е в известна степен фендъмско клише: тя е от онези, които започват с Азимов и Кларк, но след това, разбрали, че фантастиката всъщност може и да е Литература, преминават към авторите от Новата вълна. Действието на романа се развива през 70-те, може би най-силните години на идеята за жанра-като-литература. Мор е очарована от Зелазни и Ле Гуин, а по-късно и обсебена от Дилейни (елемент от автобиографията на самата Уолтън, която пише, че като тийнейджър толкова е харесвала Empire Star, че е имала тениска с надпис “Free the LLL!”), чете Балард и Брънър и е едновременно шокирана и радостна, когато разбира, че Джеймс Типтри е жена. Първо с баща си, а после и с приятелите си от читателската група в местната библиотека, Мор обсъжда “Създания от светлина и мрак”, “Свръхнова” и “Тритон”. Интересното е, че сред книгите, които всички четат и обсъждат, почти липсват британски автори. Освен многократното споменаване на Брънър няма почти нищо от английската фантастика от онова време. Вероятно Мор не е чела Муркок, Олдис или Прийст, но е странно, че и никой друг изглежда не знае за тях. Фендъмската част на романа е поднесена внимателно и балансирана - не е едноизмерна и елементарна за феновете, нито е прекалено неясна и кодирана за евентуалните читатели отвън (романът има шанс за “литературна” съдба). Същото е и с фантастичния елемент - феите.


Който е част от четвъртия дневник. Той може да бъде кръстен Дневникът на редица фантастични преживявания. Или Дневник на сблъсъка с други светове. Би му отивало и заглавието Дневник на една лудост. Мор е неблагонадежден разказвач - през цялото време имаме само нейната история няма обсъждане с други герои на важни събития от живота на Мор, за да чуем евентуалната друга гледна точка. Затова и фентъзи-моментите могат да бъдат четени както като истински, така и като резултати от травмата. Понякога книгата е странно лишена от усещане за чудо - особено в моменти като този, в който приятелят на Мор вижда феите за първи път. Това може на спъне “фантастичното” четене. Още в началото на книгата Мор казва следното следното: мислехме си, че пейзажът около нас е фентъзи, а той се оказа научно-фантастичен. Липсата на усещането за чудо, този най-фантастичен похват, хвърля историята в друга посока - тази на емоционалната изравненост след тежка травма. Двусмислието на този “дневник” е един от най-интересните и най-дразнещите ефекти на романа. То е засилено още повече от особения образ на феите. В описанието им усещах някаква отвъдност, която ги правеше не просто различни и „приказни”, ами и неуловими за въображението (което може би говори за успеха на Уолтън в борбата с клишетата). Те нямат ясни език, тяло, мотиви. Съответно присъствието и действията им остават до известна степен отвъд всяко описание и обяснение: Искат ли наистина Мор в своя свят, или не?  Помагат ли й, или не? Добри ли са, или лоши? Винаги има нещо в образа им, в поведението им, което остава вън от обяснението. Това чудесно работи срещу читателската пасивност, което е голям комплимент за всеки фантастичен роман. Освен това силно задвижва фантастичния аспект на историята и съвсем деликатно - психологическият.


За тази книга май е най-лесно да се говори само с умиление. Умилението идва от това да четеш за човек, който е в началото на фенските си години като читател на фантастика, който постепенно открива пластовете на жанра и населяващите ги автори, а след това и други света на самия фендъм.  Уолтън успява да докосне, много внимателно, точно тези преживявания и чрез тях да се впусне в големите теми за любовта, самотата, различността и, разбира се, живота и смъртта. Among Others е роман за множеството светове, през които минава всеки човек от раждането си до момента на смъртта си, че даже и отвъд него. Одисеята не ни е предложена буквално и “пътеписно”, тя се усеща в почти всяка сцена от произведението на Уолтън. Понякога е чрез обсъждане на идеите във фантастичен роман, друг път чрез описание на индустриални или древни руини, в трети случай чрез емоционална реакция на героинята. В тази някак невидима “космическа” опера е най-видимо майсторството на Уолтън - да държи във вечно напрежение четящия по отношение на това какъв свят обитават героите, какъв свят обитава книгата, какъв свят обитава самият читател.

Джоана Ръс 1937 - 2011

Джоана Ръс е починала днес. На който и свят да е отишла, очакват го сътресения и вълнения. А нашият ще олекне. Един от най-непримиримите духове престана да твори тук.

За J. M. McDermott: Два романа

На Макдърмът попаднах съвсем случайно - на един от сайтовете с ревюта, които чета, имаше реклама на предстоящия му роман и линк към ревю на дебютния му. Десет минути след откритието вече имах Last Dragon на четеца си и проверявах кога точно да очаквамNever Knew Another. Обяснение за покупката нямам, въпреки че навярно сравненията с Джийн Улф и добрите думи от Джеф Вандермиър са оказали някакво влияние. Като цяло съм много доволен от двете книги, макар че първата, според мен, е по-скоро провал, а втората - начало на трилогия, каквито не обичам особено.

Разказвач в Last Dragon е умираща императрица. Историята сглобяваме от нейните писма до любовника й, който е изчезнал или умрял, или просто си е тръгнал. Възможно е и изобщо да не е съществувал. Писмата са разхвърляни и не следват нито хронология, нито логика. Често съдържат противоречия и съмнения в истинността на случилото се. Имах чувството, че някой е намерил купчината писма и ги е издал в книга, без да си направи труда да ги прочете и подреди. Затова и книгата трудно може да се преразкаже, но едно кратко описание на романа би звучало така: В някакъв свят по някое време се случва нещо, което превръща някаква си (главната героиня) от млад ездач и ловец на племето си в император на познатите земи. Имало е или още има дракони, има магия, има и странни същества. Главната героиня, Жан, е хвърлена в свят, неизмеримо по-голям от този на селото и представите й, след като дядо й, по неизвестни и неизяснени причини, избива цялото й семейство. С помощта на чичо си, който е шаман и единственият друг оцелял от фамилицида, на един наемник, идващ от земи, подобни на Африканските, и на един рицар на Последния дракон - жена на име Адел, Жан търси дядо си из градове и царски дворове, за да го намери и убие. Това е първата половина на куеста. Следва пътешествие обратно до обезлюденото село, заедно със същите хора + една циганка, която не е съвсем човек. В това второ пътешествие групата е придружена от голем на дядото, който разказва как и кого е убил. Не и защо обаче. Интересното е, че големът всъщност е зомби, съживено от чичото шаман. И още по-интересното е, че това е един от знаците, че авторът отказва да даде яснота за облика на каквото и да е в книгата. Не само защото зомбито е подвеждащо наричано голем (такова изместване има и в произведения и на Дилейни и Улф), а и защото културата на племето на Жан с еднаква сила може да идва от карибския басейн, от северноамериканските индианци и от ескимосите. Същото е и за културите на градовете и враждуващите кралства и империи - до края не стана ясно кой какъв е и за какво точно се бори. Ясната идентичност е най-ревниво пазената от автора тайна. Тайна е и защо е решил така. Третата част на куеста е пътешествието към столицата на земите, към които принадлежи и селото на Жан, за да бъдат предупредени управляващите за настъпващи вражески армии.

И на фона на всичко това се мярка информацията за драконите и за Последния дракон. Явно са били огромни същества, хранещи се с телата на посветилите им се хора, и унищожени до един от враговете. Нищо повече. Как Жан е станала император, защо въобще попада в центъра на светопроменящите събития и изобщо защо се случва всичко, е неясно. Затова може би най-ясно е, че книгата е упражнение в експериментално писане, подчинено на смелото за автор на епично фентъзи решение да се откаже от класическото за жанра светостроене за сметка на много по-несигурните "карти", "речници" и "приложения" на паметта на един единствен разказвач. Стилът на Макдърмът е чудесен. Понякога обаче се отнася и става невнимателен (също като Жан, между другото). Сравнението на петната лишеи по скалите с акне сигурно би било ефектно, но в друг роман, в друг свят.

Never Knew Another, от друга страна, е почти перфектен фентъзи роман, с много по-осезаем свят, с много добре изградени герои и с много по-интересна идея. Няма и 250 страници и на моменти искри с почти Зелазниева игривост. Вселената на Never Knew Another е разделена между две божества - Ерин, което е "доброто" и чиито служители са вълци, които могат да се превръщат в хора, и божеството Елища, което е "лошото" и чиито деца са демони. Някъде между тях са хората. Последователите на Ерин са се посветили на пречистването на земята от демонските петна. Те преследват демоните, както и техните деца сред хората - полу-демоните, из градове и гори. Убиват ги и пречистват всичко, до което чудовищните същества са се докоснали. Една от причините: всичко в тялото на демона или неговото получовешко дете е отровно. Потта, слюнката, кръвта на демоните унищожава живота, разболява хората, убива растенията, умъртвява почвата. Основната причина: демоните са зло и това зло постепенно завладява душата на техните наследници сред хората, докато не ги почерни изцяло. Книгата започва ефектно: с ритуалното унищожаване на едно демонско тяло от мъж и жена вълци. Следват историите, които жената "прочита" в паметта на мъртвия - главният герой на романа, капитанът от градската стража Джона, който се бори срещу и в името на демонската си природа, разбира, че не е сам в другостта си и може би намира любовта в лицето на Рейчъл, дъщеря на демон.

Преминаването към "тъмната" страна може да звучи банално, но Макдърмът намеква, че то може да не е природен факт, а социална конструкция. Това е и един от най-интересните аспекти на книгата, защото както Джона, така и Рейчъл, са в непрекъснато напрежение от това дали случващото се тях (емоционални и поведенчески промени) се дължи на природата им (и е съответно неизбежно), или е резултат от силите на средата. При Рейчъл това напрежение е осъзнато и даже вербализирано в разговори с брат й и Джона. Последният обаче в по-голямата част от книгата е просто пример за демонското, събуждащо се в човека. Той е класиката за ченгето, което минава на страната на лошите и започва да изпълнява поръчките им. Проследявайки неговите действия, МакДърмът показва нюансите на света, който на пръв поглед изглежда просто разделен на добро и зло. Демонското у Джона е използвано от мистериозния Нощен крал, за нещо, което на пръв поглед прилича на разчистване на сметки, рекет и контрабанда. При по-внимателно вглеждане се забелязва и една политика на покровителстване на демоните, която може би се простира отвъд това, че злите демони могат да бъдат използвани за сенчести поръчки.

Историята е началото на трилогия, която се очертава една от най-интересните в последните години. За другите книги остават отговорите на някои въпроси. Например кой и как управлява града, в който се развива действието? Каква точно е функцията на Нощния крал? Фентъзи или постапокалиптична е вселената? Онези, които владеят магия, магьосници ли са, или пазители на забравена от останалите технология? Очаквам не само обрати в сюжета, но и преобръщания на много образи, представи и клишета - все интересни неща, които способен писател би могъл да направи в рамките на един застинал и комерсиализирал се жанр.

Разкази

В края на 2010-та си обещах да чета повече разкази през 2011-та. Вече си проправям път през близо 1000-та страници на Again, Dangerous Visions, подготвил съм си още няколко антологии и колекции, но годината започнах с един кратък дебютен сборник.

Разкази на Петър Тушков събира 12 произведения, писани в рамките на последните 7 години. Разказите са фантастични и като жанр, и като качество. Не знам как най-точно да го опиша, но при Тушков има една особена чувствителност към преживяването. С други, и по-груби и клиширани, думи може да се каже, че разказите са добра психологическа проза - с всичките им детайли, описващи или намекващи за вътрешния космос на героите, както и с моментите на премълчаното, които карат читателя да хвърля в празното пространство свои интерпретации и проекции. Но още по-точно би било тази чувствителност към преживяването да се сравни с окото и усета на пишещия хайку. Защото отличителна черта на сборника е видимостта не на чувствата на автора (които също са доловими), не на творческите му търсения (които също са видими), а на впечатленията. Моментни, значими или незначими, винаги достатъчно силни, за да издържат конструирането на цял разказ около себе си, без да се изгубят сред идеите и стилистичните похвати. От последните две също има достатъчно. В разказите има познати жанрови тропи - андроиди, клонинги, политически интриги в междузвезден контекст, чудовища - без обаче те да служат на изтъркани идеи.

Хареса ми как произведенията са обединени от темата за липсата. Изгубеното, пропуснатото, възможното-направено-невъзможно витаят между редовете, в очите на героите и през думите им. Може би затова и сборника не носи името на някой от разказите: всеки е подходящ за заглавен. Но централен разказ за мен е "Луната брои останалите листа" - там липсата е най-осезаема, почти като физическо място. В "Очите на божествата" пък се усеща един по-голям свят. Той отсъства в разказа, но ще се радвам да прочета още истории от и за него. "Денят, в който всички коли спряха" черно на бяло (чрез недописани и непълни на места думи) света, осеян с дупки от недоизказано и неуловено. А финалът, "Космонавтът в океан безбрежен", като лупа увеличава тази липса до размер, в който тя е всичко.

Книгата може да бъде прочетена и купена от тук.

За Дилейни, или Through the Valley of Unpublished and Lost Novels (една бележка и две приложения)

Бележка: Новият роман на Дилейни, Through the Valley of the Nest of Spiders, “предстои да излезе” още от края на 2008 г. Първо, това трябваше да се случи около година след публикуването на новелата “In the Valley of the Nest of Spiders” в Black Clock от края на 2007. След това се оказа, че Дилейни е решил да разшири романа още повече и излизането му ще се забави до 2010. Накрая бе сложена и дата: февруари 2011, бе обявено издателство: Alyson Books, появиха се даже рекламни откъси. Според последни новини, Alyson Books е сдъвкано от кризата и вече ще издава само електронни книги. Явно за Дилейни този формат не е опция и затова сега агентът му търси нов издател. Като изключим Dark Reflections, новите книги на Дилейни от последните години са издавани единствено от малки издателски къщи и предполагам, че това ще се случи и с предстоящата (което не е лош вариант). Dark Reflections е изключение и в друго отношение: появи се в обявеното време и за нея никой не знаеше, че се пише от години и "предстои". Много приятна изненада, защото романът се оказа и един от най-добрите текстове на Дилейни изобщо.

За новото произведение ще се говори, когато то се появи, но е интересно, че от няколко месеца в мрежата му се изгражда образа на (почти) фантастичен роман, на едва ли не знак за завръщане на онзи Дилейни, който с две крачки (първата, след написването на Nova и с публикуването на Dhаlgren, втората, след публикуването на Neveryon-ския цикъл) "изостави" фантастиката. И в тази еуфория (Дилейни има две книги в последните 10 г. и за нито една не се е вдигал толкова шум в НФ-сферата) изглежда никой не чува изказаното на няколко пъти от автора предупреждение, че предстои да четем един скучен роман. Което, от една страна, свързвам с едно от обясненията за написването на Dark Reflections: като демонстрация на "старомоден", по-скоро класически (в тематично и формално отношение) роман на фона на множеството авангардни и експериментални романи, които всеки начинаещ писател в днешна Америка се опитва да създаде. И което, от друга страна, може да се чете и като синоним на нефантастичен роман. Скуката, според всички клишета, е онова, което фантастиката (и всичко жанрово в литературата) бори. Предстои да се разбере дали Through the Valley... наистина ще е роман с елементи на завръщане, или поредното допълнение към един, вече близо 25-годишен, отговор на въпросите и исканията на НФ-общността към Дилейни: Трогнат съм от вниманието ви, но мен отдавна ме вълнуват други неща.

Приложение 1: In The Valley of the Nest of Spiders (част от текст, писан за пост в този блог преди 2 години)

"In the Valley of the Nest of Spiders" е типичен късен Дилейни, история с много секс, философия и малко хумор. Главният герой е 16 годишно момче, Ерик, което живее при бившия мъж на майка му. Тя не се появява в историята, макар че всичко се върти около връщането на Ерик при нея. Пастрокът е черен работник, който освен бивш съпруг е и бивш затворник. Двамата живеят в къща, чест от която е наета от Бил Ботъм, счетоводител, гей и сай-фай нърд. Майк, както се казва пастрокът на Ерик, не позволява на момчето да общува с мъжа на долния етав, но и не подозира, че Ерик има в опита си къде по-стряскащи и вън от всякаква норма форми на общуване с непознати.

През цялата новела се чува един някак след-фукоянски призив да не се категоризира желанието, за да не се дава възможност на разните институции и общности от хора да го канализират и контролират. Най-ясно, когато Ерик, след като нарушава забраната на баща си, посещава Бил и в един разговор за живота обявява, че не е гей, не е хетеро, “не е нищо”. И при всяко такова изказване Бил реагира с някое "О, та той е гей!", "О, та той е мъж-който-спи-с-мъже", "О, ама той е не само гей, но и куиър". С което Бил само ни казва как се е предал вече на някаква нормативност, как самият той е канализиран. После го обяснява и на момчето чрез един свой разказ-в-разказа. Другият зов е онзи на самият Дилейни, макар и звучащ типично по уолтърпейтъровски, за значението на насладата в живота.

Бил Ботъм е голям фен на филмите за Кинг Конг. Знае наизуст сценариите на всички версии, интервютата с режисьорите, запомнил е всяка сцена. Обсъжда Питър Джаксън, Дино де Лауретис и други имена. И разказва на Ерик за отпадналата от оригиналната версия на "Кинг Конг" сцена с паяците и скорпионите. В нея огромната маймуна хвърля моряците в пропаст, на чието дъно чакат гладни огромните членестоноги. Според Гугъл, сцената е махната, защото на предварителните прожекции шокирала много зрители. Не знам дали това е истинската причина. Но това знание е полезно за четенето на новелата на Дилейни, на чиято карта Долината на паяците е централна. Тя е мястото, до което Бил, на младини, се е уплашил да стигне, което Ерик, сега, смело изследва, и което, за Майк и всички останали "нормални" и "обикновени" хора, просто е отрязано от целия филм.

Приложение 2: Непубликуваните романи на Дилейни

Voyage, Orestes!: Дилейни работи върху него в началото на 60те, това е най-мащабният му проект от този период. Всичко, което се знае за сюжета, е следното: черен мъж описва живота на бял бисексуален мъж. Ръкописът е над 1000 страници. Дилейни веднага намира издател, който купува книгата, но казва, че ще я издаде, когато й дойде времето. Докато чака времето да дойде, Дилейни се отдава на писането на фантастика. Междувременно ръкописът изчезва. Проектът така и не стига до реализация, но мисля, че донякъде Voyage, Orestes! е Dhalgren. Изгубеният ръкопис и търсенето му (описани в автобиографията на Дилейни) пък са намерили един вид отражение във Phallos.

The Splendor and Misery of Bodies, of Cities: сигурно най-известният непубликуван фантастичен роман. Продължението на Stars In My Pocket Like Grains of Sand. Няколко страници (може би е цяла глава, няма ясна индикация) са включени в посветения на Дилейни и Едмънд Уайт брой на Review of Contemporary Fiction от есента на 1996 г. В откъса на Марк Дет е предложена работа, която ще бъде заплатена със завръщането на Корга и с възможността да се срещне с представител на мистериозните Xlv.

Shoat Rumblin’: His Sensations and Ideas: актуалният “нов роман на Дилейни” за периода 1996 - 2007. Отново, огромен ръкопис, почти стигнал до публикания, но не съвсем. Тук е реализирана една от идеите във Voyage, Orestes! - черният Ейдриън Роум пише биографията на белия Шоут, бивш затворник, убиец. Освен че Дилейни говори за книгата като за по-тъмен The Mad Man, Shoat Rumblin’ изглежда е част от нюйоркската му поредица (Atlantis, The Mad Man, Phallos, Dark Reflections), защото Роум е студент на Джон Мар от The Mad Man, а също така е и нещо като главен герой във Phallos, където се опитва да идентифицира автора на романа “Phallos”, който пък е разкрит на читателя в Dark Reflections. Подзаглавието на Shoat Rumblin’ е най-вероятно препратка към Уолтър Пейтър, любимец на Дилейни, и неговия Marius the Epicurean. Началото на романа е публикувано в изданието на Callaloo по повод 25-ия юбилей на списанието.

This Short Day of Sun and Frost: това произведение “вирее” съвсем за кратко (2003 г.), след което изчезва от всякакви дискусии и новини. Романът е описан, от самия автор, като фентъзи в стила на The Man Who Was Thursday на Честъртън . Единственото, което се знае за сюжета, е, че ще описва търсенето на бащата на главния герой. Заглавието е от текст на Пейтър.

Glory of the 60's

Inherent Vice, последният роман на Томас Пинчън, се появи някак изненадващо. Никой не предполагаше, че ще чете нещо ново от него толкова скоро след Against the Day. Следващият роман на автора се очакваше някъде след средата на настоящото десетилетие, както е било винаги досега от Gravity’s Rainbow насам. Очакваше се и евентуално да е история за София Ковалевска, която се появява за малко в Against the Day, и която, според слухове отпреди излизането на Against the Day, трябваше да си има цяло произведение, посветено на нея. Вместо това получихме криминален роман, написан в традициите на Чандлър и Чейс, описващ времена, възпявани най-много от Керуак, Гинзбърг и компания.

През 1970 г, в края на ‘60те, при частния детектив Лари “Док” Спортело идва бившата му любовница, Шаста, с молба Док да проучи някои детайли около готвени от недоброжелатели планове срещу милионера Мики Улфман (настоящият любовник на Шаста) и богатството му. Док се залавя със задачата и... Мики Улфман изчезва, а историята започва да се отдалечава от милионера и “проблема” му и да навлиза в други територии. Територии, до които водят секретни документи или направо тайни портали. И тук, както и в The Crying of Lot-49 имаме фигурата на заможен бизнесмен, която присъства в романа чрез отсъствието си. И чието отсъствие само поставя началото на поредица от разкрития, от вдигнати завеси, за механиката на света.

Жанровият облик всъщност е за заблуда, маска, мъгла, точно като тази, през която Док кара в края на историята. Класическият криминален роман от ‘40те, макар и изместен във времето (подобно на Nova Swing на М. Джон Харисън), не се ограничава само в зададените му параметри. Пинчън пише за Света и Живота, а те, както казва Алън Мур, не са разделени на жанрове и не могат да се вместят в такива. Ето защо, от време на време, от страниците ни говори я фантастика, я абсурдистка психеделия, я комедия, я психологическа проза. Някак, незнайно как, Пинчън успява да вмести във всякакъв обем всичко. И това всичко работи и в рамките на 800 страници, както е в Gravity's Rainbow, и в 370, както е сега. И нито за момент не оставя впечатлението, че е хапнал твърде голям залък.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е подробна картина на времето, което описва. Обсесивната страст, с която всеки детайл е спуснат на точно определеното му място, се проявява и тук чрез препратките към песни, филми, политически и спортни събития.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е пренаселен. На всеки няколко страници се появява нов герой, който се вмъква в шоуто и танцът продължава, все по-сложен и интересен. Хореографията е пипната отвсякъде. Иначе всичко би се сринало под тежестта на привидната несъвместимост между хипита сърфисти, полицаи, наркопласьори, нацисти, Мистериозни същества, членове на рок групи, афро-американци, азиатци, деца, родители, всички.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice дращи по повърхностите, които си мислим, че изграждат света ни, и разкрива отдолу лицето на онова, което сме покрили сами или с помощта на всички останали хора на планетата. Тайни общества, други лица на познати ни институции, социални и политически машини, задвижвани от конспиративни бутала.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е перфектен: маниакален и все пак прецизен; абсурден и безкрайно убедителен.

Но повече от всичко Inherent Vice е роман за Края. Смъртта присъства на почти всяка страница - дори, когато не е описана в прав текст (това е криминален роман, тук има много изстрели, много трупове), тя се забелязва като едно от онези движения в крайчеца на окото, които хората виждат в изоставените или празни къщи. Inherent Vice е в тон с една от най-модерните тенденции в популярното изкуство: апокалиптичната. Затова и някои от героите се появяват в образа на вампир. Затова в книгата има много приказки за зомбита. Затова потъналите континенти хвърлят неизчезващата си сянка върху историята. Светът на Док и близките му изчезва бавно и сигурно, може би със същата скорост, с която са потънали Атлантида и Лемурия. Калифорния от онези ‘60те все още не е изоставената къща, но определено е дом, който скоро ще бъде променен. Не толкова обезлюден, колкото подменен. Призраците на Чарлс Менсън, Никсън и Рейгън вече бродят там. Хипита, творци, луди и всякакви други ще си тръгнат от тази Атлантида, за да я оставят на духовете на корпоративното бъдеще. Пинчън е като Едгар Кейси - говори за някакъв изчезнал свят, в който контракултурата е била нещо различно от образа й, който познаваме днес. Нещо, което се е случвало някак с по-голяма лекота. Нещо естествено, може да се каже, нещо, което не е псевдо или просто мода. Романът е за всичко онова, което си отива, което се отдалечава: яхти отплуват от брегове, любими хора стават все по-чужди, отговорите стават все по-невъзможни. И въпреки че в книгата много хора се намират и събират, остава силно усещането за раздяла. А всяка раздяла е една малка смърт.

Малко за заглавието: inherent vice е това, което не можеш да избегнеш, да предотвратиш. Така един от героите, адвокат, обяснява този правен термин. В случай на Inherent vice застраховка не се прави. То е нещо, което може да отчетеш като факт. Подобно на многото аспекти на живота. Каквато е смъртта, например.

И последно: хуморът, както е добре известно, е защитен механизъм. Той често се издига като стена срещу гореспоменатите аспекти на живота, понякога е и инструмент за обяснение на идеи, които мъчат човечеството открай време. Като тази за Края, за Апокалипсиса, за Смисъла.

Inherent Vice е най-смешният роман на Пинчън.

Анджела Картър на български

Мисля, че това е най-голямото събитие, свързано с издаването на фантастична литература у нас за тази година. "Адските машини за желания на доктор Хофман" е роман, за който имам само суперлативи, затова няма да пиша много. Препоръчвам го на почитателите на Джеф Вандермиър (от когото има цитат на корицата на нашето издание) и New Weird-а като цяло. Малко книги отварят врати към толкова различни и огромни светове, както тези на Картър.

Благодарение на издателство "Алтера".

Скучната нова фантастика

"Скучният нов световен роман" на Тим Паркс е един от най-силните текстове, попадали ми напоследък. В него е щрихиран проблем, който, според мен, е централен и за днешната фантастика. Само трябва да заменим процесите на глобализация, които влияят върху съвременната литература с процесите на мейнстримизиране, които влияят върху съвременната фантастика.

Струва ми се, че печалбите на жанра от безспорно по-широкото му и силно присъствие на голямата литературна сцена напоследък (т.е. в последните 20-25 години) не са толкова големи, че да си позволим да пренебрегнем загубите. Защото най-голямата печалба е някаква пазарна сила, а най-голямата загуба - стопяване на идентичността. Жанрът е на път да стане просто фантастичното в литературата, а не фантастична литература. НФ и фентъзито, чрез процес, който мога да определя единствено като джентрификация, навлизат все по-надълбоко във водите на мейнстийма, оставяйки на брега стремежа към пробата и експеримента, както и контра-културната си сила.

Днес има толкова много по-добре обучени в тънкостите на писането и продаването писатели, с така добре редактирани романи, населени с чудесно развити образи, но няма нито един автор, чиито литературни жестове да предизвикват дори в малка степен вълненията, които раждат романите на, да кажем, Филип Дик.

Роберто Боланьо: 1

Три от петте романа, които са част от 2666, са вече прочетени. Дотук историята беше предимно диковска, с малко Борхес и една много тънка, и на моменти прекъсната, фукоянска линия. След един съвсем кратък разговор за Майкъл Джаксън обаче, всичко премина в света на Линч. И трябваше да се досетя по-рано, много преди да се появят явните препратки към Туин Пийкс и объждането на самия режисьор. В крайна сметка, от самото начало, основният въпрос е: Кой уби Лора Палмър?, а мистериозните гиганти, буквални и метафорични, се свързаха с героите още от първите страници. Сега очаквам чудовището, което плува под подозрително гладкия лед на текста на Боланьо, да разтвори паст и да погълне всичко в развръзка, която обещава да е една от най-депресиращите в съвременната литература.

Предстоящо

Това не е за туитър.

Middlesex ще се появи съвсем скоро на български. Повече може да прочетете тук. Освен този великолепен роман, Джефри Юдженидис има само още един: The Virgin Suicides, по който е направен филмът на София Копола (и двете произведения са прекрасни). Надявам се и този роман да видим скоро у нас. Надявам се и поне до две-три години авторът да ни зарадва и с трета книга- идва ново десетилетие и е крайно време за това.

Краткият и удивителен живот на Оскар Уао

За Жуно Диас се заговори доста, когато преди една година дебютният му роман, The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao, спечели "Пулицър". Книгата стана и втората с тази награда, на която списания и критици от нашия малък жанров свят обърнаха повечко внимание след Пътят на Кормак Маккарти. Причините? Абсолютната любов на Диас към фантастиката и фентъзито във всички негови интервюта. Желанието му да остане известен като "доминиканския Самюъл Дилейни". Турне из Щатите за представяне на наградения роман в команията на Дилейни (който пък представяше все още непубликуваната си нова книга). И най-вече - самото съдържание на The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao.

Най-краткото описание на романа е: семейна емигрантска сага. Нещо, което би се харесало на журито за връчване на "Пулицър", но най-вероятно би отегчило читателите на фантастика, особено, когато въпросната семейна сага обхваща малко от настоящето, много от миналото и нищо от бъдещето. Стилът пък е игрив, претенциозен, наблъскан с препратки, украсен с бележки под линия, които на пръв поглед са исторически и журналистически материали, а на втори са разкази на един обикновен човек с чудесно чувство за хумор. Структурата е разчупена, точно както я правят Големите. Разказват много герои, от първо и трето лице, от различни времена, отзад-напред. Понякога авторът държи да каже, че това в момента е художествена измислица, която той в момента пише. Може би. Друг път някой от героите взима думата и се обръща направо към автора: нещо в стил "Държа да отбележа, че не беше точно така, както го разказваш..." С две думи: успешната формула. Но не и за жанра (или както го нарича Диас: Жанрът!)

По-сложното описание би било: емигрантска семейна сага, която разказва за реални исторически събития и личности, но чрез похватите на Жанра!, история за Любовта и Проклятието, смесица между сатира и магически реализъм, песвдобиография, роман съзнателно конструиран като нещо, което би написал някой надъхан младеж, току-що завършил English & Literature и влюбен в Дейвид Фостър Уолъс. Накратко: успешен съюз между желание за Голям американски роман и любов към Жанровия роман.

Оскар Уао (испанското произношение на Оскар Уайлд) е дебел, грозен нърд, който никога не бил целуван. В живота му има само един наистина близкък до него човек, сестра му Лола, и две големи любови: към Жанра! и жените. Нетипичен доминиканец по отношение на първото и абсолютен що се отнася до второто. Само дето жените и в реалния свят са достъпни колкото Дъщерята на Големия учен от историите от Златния век. Когато мисли за тях, Оскар не може да го прави без помощта на имагинерните светове, в които липсата му на опит в реалния живот е заменена от приключения и страсти на фона на разрушени от апокалипсис пейзажи. Истинският Оскар се влюбва от жена в жена, пътувайки из този космос като герой на приключенска спейс опера от планета на планета. Този от фантазиите няма такива проблеми: винаги се появява навреме, за да Я спаси и Тя да се влюби в него.

Романът, написан, както ни се казва, от един приятел на Оскар и бивше гадже на сестра му - завършилият, да, English & Literature, Джуниър, е изцяло подчинен на подобно фантазмено асимилиране на реалния свят и случващото се в него. Голяма част от действието се развива в Доминиканската република по време на диктатурата на Трухильо. Бруталната действителност е предадена посредством сравнения с тежки времена и мрачни земи от фентъзи и фантастични романи. Трухильо е Саурон, има го Окото му, хобитите, назгулите. Най-силният женски образ използва Гласа, когато трябва да повлияe на някого. Красив, бял третостепенен герой е описан като "мелнибониец". Животът на малкият, черен и дебел, Оскар в гетото е сравнен с живота на мутант от X-Men. Примерите са безброй и отвсякъде, най-много от Властелина и комиските на Алън Мур и Стан Лий. Оскар чете чудесни книги (Октавия Бътлър) и пише непрекъснато, с постоянството, с което се захласва по момичетата. И най-хубавото е, че въпреки изобилието бележки под линия, нито една не е за обяснение на препратките към фантастиката и фентъзито.

Но колкото и да е страхотно изобилието от сравнения със светове от бъдещето, историята се движи назад. От наши дни към най-ранните години на терора на Трухильо. Целта е да разберем как се е случило така, че Оскар е нещастен, какво ще причини ранната му смърт и каква е мисията му в живота. И понеже тази книга е писана от автор, роден в земите на магическия реализъм, романът се превръща от биографията на един човек в хрониката на едно проклятие. Затова и фантастичният елемент присъства. Съвсем за кратко, но запомнящо се.

The Brief and Wondrous Life of Oscar Wao показва едновременно силите и слабостите на жанра. От една страна като инструмент за анализ на света около нас. От друга като пример за това как се изгражда една идентично в покрайнините на всичко. Оскар е Жанрът! Изключително интелигентен и силно маргинализиран. Твърде странен и не за всеки. Това е всъщност една почти автобиографична книга, родена от преживявания, които всеки във фендъма (и нърддъма) ще разпознае моментално. А за онези, които се чудят защо Гласът е с главна буква, остават великолепните разказвачески и стилистични таланти на Диас.

Джо Холдеман

ще е новият Гранд Мастър.

no comment.

Свинщини

Неясно кога в бъдещето Франция се разпада постепенно в резултат на бурни политически промени и влошаващ се климат. Главната героиня на романа "Свинщини" на Мари Дарийосек си намира работа в парфюмериен магазин. Ухажвана, унижавана и използвана от всякакви клиенти, а всъщност и от всички хора, с които общува, тя постепенно започва да се превръща в прасе. Трансформацията й отвращава някои, докато възбужда други. Самата нея пък превръща от абсолютно пасивен обект с не особено блестящ ум в активно мислещо същество.

Дарийосек използва класически сюжет от фантастичната литература - този за метаморфозата, за да коментира един от основните социални проблеми - обективизирането на жените. Но книгата, въпреки препратките към "Животинска ферма" и "1984", не е предимно политическа сатира или предупреждение. Не е и някакъв есенциалистки трактат за животинското у нас, човешкото в животните, истинските жени и истинските мъже. Не е и поредният "мъжете са свини" лозунг, макар че сцените, в които богати господа подивяват при вида на достъпната и позволяваща всичко свиня, говорят за обратното. И, последно, книгата не е за свинщините, които си причиняваме един на друг и всички заедно на Майката Земя, колкото и сериозно да е застъпен екологичният елемент. "Свинщини" е, както казва самата Дарийосек, роман за съзнанието. За всичко, което го оформя, ограничава, разширява. И за онези невидими социални механизми в обществото, които градят езика ни, телата ни и взаимоотношенията ни.

Главната героиня никога не достига до онова ниво, от което да може да види тези механизми, камо ли да ги отнесе към собствената си трагедия. Тя няма капацитет за есеистични отклонения, в които да громи патриархалния ред, корумпираните политици, студените, кастриращи майки и онези хора, които не виждат в другите нищо повече от парче месо. И все пак, в "Свинщини" четем за всичко това. Стилът е прост, даже по-сложните и редки фрази и думи са в курсив и с уточнение от героинята, че й е било трудно да си ги спомни. Хуморът и наблюденията режат, отчасти благодарение на неочаквания си източник - една глупава повлекана, абсолютна свиня, точно за да ни се покаже, че нищо, което си мислим, че е по дифолт, не е такова. Страниците са малко - около 100. Щрихите на света от бъдещето - напълно достатъчни, за да се игради плътна картина. С по едно-две изречения стават ясни политическите промени, идеологическите трусове, архитектурните преобразувания на Париж и случващото се с околната среда. Има автори, които успяват в малко думи да компресират комплексни взаимоотношения, като оставят на читателя избора дали да се занимава с динамиката и подробностите им, или не. Джоана Ръс е такава. Кутси също. Понякога и Дилейни. Дарийосек прави подобно нещо.

Трудно е да се каже дали накрая героинята, срещнала и загубила любовта на живота си в лицето на един върколак, е щастлива. И дали съществуването между човешкото и прасешкото се е трансформирано от примирение в осъзнато трупане на опит и учене от него. Но желанието гласът й да бъде чут, което се проявява чрез желанието да напише книга за себе си, колкото и трудно да й е да държи химикалката в най-свинските си моменти, може би е най-важното. А то е повече от забележимо.

"Свинщини" е едно от 149-те произведения с фантастични елементи, включени в списъка с 1000 задължителни книги на "Гардиън".

Ходоровски и два клипа

Филмът The Holy Mountain на Алехандро Ходоровски е от 1973 г. Носи всички белези на един определен тип филми от онова време, но това не означава, че не става за гледане днес - даже напротив. Препоръчвам го горещо. Особено на почитателите на Новата вълна във фантастиката, които ще видят в естетиката на The Holy Mountain познати като стил елементи от произведения (и от корици на произведения) на Зелазни, Муркок и Олдис. И понеже ми направи впечатление, че тази естетика се завръща под една или друга форма из разни обложки на албуми и видеоклипове, споделям два особено добри клипа. Първият е съвсем нов. Вторият е от миналата година.

Мисля, че Ходоровски е щял да направи прекрасен Дюн.