Джоана Ръс: За естетиката на научната фантастика, част първа

Литература ли е научната фантастика?

Да.

Може ли тя да бъде съдена по обичайните критерии за литература?

Не.

Подобно твърдение изисква не само защита, но и значително количество доуточнение. Научно-фантастичният текст е, разбира се, литература, макар че научната фантастика в другите медийни измерения (филми, театър, може би дори изобразително изкуство и скулптура) трябва да бъде разглеждана според други стандарти от тези, които се прилагат към фантастичния текст (1). Като се концентрира върху научната фантастика като литература, основно под формата на художествен текст, това есе ще се опита да хвърли светлина върху някои от ограниченията, с които се сблъскват критиците, когато се опитат са приложат традиционна литературна критика към научната фантастика. Казано накратно, наличието на академичен интерес към научната фантастика в последните няколко години е довело до значителни трудности. Не само че академичните критици се оказват в ограниченията, поставени от обичайното (и лекомислено) пренебрежение в отношението им към този жанр, но и твърде често техните критически инструменти, независимо от това колко добре наточени са те, се оказват неприложими към един вид произведения, които – въпреки повърхностната им прилика с реалистичната или натуралистичната литература от двадесети век – са в основата си напълно различна форма на литературното изкуство.

Добро начало по отношение на типологията на научната фантастика е поставено от Дарко Сувин (2) от университета МакГил, който стъпва върху параметри, зададени за жанра от полския посател и критик Станислав Лем (3). Самюъл Дилейни, писател фантаст и теоретик, разглежда същата материя в наскоро публикувано есе, фокусирано главно върху проблемите с дефиницията на жанра (4).

Основна идея, която се появява в трудовете и на тримата критици, е, че стандартите за убедителност – когато се прилагат към научната фантастика – трябва да се извличат не само от наблюденията на живота такъв, какъвто е или какъвто е бил, но също така, щателно и систематично, и от науката. Като в този контекст, понятието ‘наука’ трябва да включва дисциплини от математика (която е формално празна) през ‘твърдите’ науки (физика, астрономия, химия), през хуманитарните науки (етология, психология, социология) и чак до дисциплини, които за момента съществуват единствено в своята дескриптивна или спекулативна фаза (например история или политология).

Научната фантастика не е фентъзи, защото критериите за убедителност на фентъзито се базират на наблюдението на живота такъв, какъвто е – в този случай може би вътрешния свят. Грешките в научните преположения не превръщат фантастиката във фентъзи. Те са просто грешки. Нито пък остаряването на научната теория трансформира фантастиката от миналото във фентъзи (5). Лишена от грешки научна фантастика е идеал, чието постигане е също толкова възможно, колкото постигането на идеала от деветнадесети век за “обективен”, реалистичен роман. Не че и в двата случая това може да послужи като извинение за автора, че не се е опитал; недостижомостта, в края на краищата , е онова, което прави идеалите това, което са. Но единствено Бог би могъл да знае достатъчно, за да напише която и да е от тези два вида книги перфектно.
По отношение на целите на естетиката на научната фантастика, намирам за изключително удачно едно изказване, направено между другото от професор Сувин на ежегодната среща на Modern Language Association през 1968 г. Научната фантастика, казва Сувин, е “квази-средновековна”. Професорът не се спира с подробности върху това си прозрение, тъй като в този момент той е по-зает с природата на когнитивната връзка на фантастиката с това, което той нарича “нулевия свят” на “емпирично доказуеми характеристики в авторовото обкръжение.” (6) За мен изразът “квази-средновековна” представлява значително прозрение, най-вече по отношение на причините, поради които критическите инструменти, създадени с идеята за напълно различен тип литература, често не вършат работа, когато се приложат към научната фантастика. Бих желала да предложа следното:

Че научната фантастика, също като повечето средновековна литература, е дидактична.

Въпреки повърхностните си прилики с тези от натуралистичната (или друга) модерна проза, героите в научната фантастика са винаги колективни образи и никога отделни личности (макар че често личностите се явяват като примерни или представителни образи).

Ударението в научната фантастика е винаги върху феномена – до там, че критиците и пишещите ревюта да могат често да използват фрази от рода на “идеята като герой”.
Научната фантастика е не само дидактична, но и често възторжена, боготворяща и религиозна по тон. Известното определени на Деймън Найт за това е "усещане за чудо."(7) За да се увери в това, човек трябва само да преброи колко са месиите в последните фантастични романи, да види внезапната промяна в мащаба (както пространствен, така и времеви), използван за пресъздаване на удивлението от космоса в такива произведения като Last and First Men на Олаф Стейпълдън, “Повърхностно напрежение” на Джеймс Блиш, разкази като Азимовия “Падането на нощта”, “Деветте милиарда имена на Бог” на Артър Кларк, както и промяната в тона на финала на романа на Кларк “Краят на детството” или разказа на Филип Хосе Фармър Sail On! Sail On! (Филмът 2001 е друг пример в това отношение.)

Фокусът върху феномена, често изцяло за сметка на човешкия характер, няма нужда от цитати в подкрепа; той е ясен за всеки, който има поне малко представа от жанра. Дори в населената с герои с квадратни челюсти фантастика от времето на списанията, човекът в главна роля е ако не Обикновеният човек, то поне една идеализирана версия на Свръхобикновения човек. Това, че научната фантастика е дидактична също има малко нужда от доказателства. Удоволствието, което фантастите изпитват от обясняването на законите на физиката, правната система на тридесети век, принципите на действие на телепортацията, закона за патентите или четириизмерната геометрия, може да бъде открито във всяка книга, която не е дегенерирала в приключенска история с фантастични елементи (8). Научната фантастика си има дори своя любима теология. Също като съвременните психоаналитично-ориентирани писатели, които изглежда не могат да пишат без да разяснят поне веднъж едиповия комплекс, така и фантастите с любов се спират на идеята за разтягане на времето, което е следствие от пътуването със скорост, близка до тази на светлината. Науката е за научната фантастика (по пътя на аналогията) това, което е било средновековното християнство за създадената с дидактична цел средновековна литература. Предположението ми е, че съвременната литературна критика (която не е създадена, за да разглежда подобен материал) не е идеалният инструмент за изследване на един вид литература, която е ясно, нарочно и дръзко дидактична. (Модерната критика изглежда среща същите проблеми при разглеждането на contes philosophiques от 18 век, които професор Сувин цитира сред предшествениците на научната фантастика.) Със сигурност, ако някой е решен да анализира дидактичната литература, той трябва първо да знае каква система от вярвания или идеи изгражда същността на дидактизма. Един модерен критик, който се опитва да разбере научната фантастика без да е запознат със съвременната наука, е в положението на изследовател на Средновековието, който се опитва да чете Пиърс Плауман без да има дори бегла представа за средновековния католицизъм. (Или, най-вероятно, като модерен критик, който се опитва да разбере Бертолт Брехт без да има знание за марксисткия икономически анализ, освен едно мъгляво по природа и зле информирано недоверие.) Един виден критик (койно сега е по-запознат с нещата) ми зададе веднъж, по време на обсъждането на роман на Кърт Вонегът, следния въпрос: "Но когато стигнете до научната част, вие не си ли я измисляте просто?" Отговорът, разбира се, е не. Научната фантастика не трябва да се изправя срещу това, което е известно. Единствено в области, където нищо не е известно - или където знанието е несигурно - "измислянето" е позволено. (Дори тогава, това, което се измисля, трябва са е систематизирано, убедително, логически издържано и не трябва да е в опозиция на това, за което вече се знае.)

Разбира се, дидактичната литература не казва винаги нещо ново на хората; често им говори за това, което те вече знаят и преразказването се превръща в свещен ритуал, който е в полза на всички участници. В научната фантастика има нещо от това, въпреки че (за разлика от ситуацията със средновековното християнство) то не се счита нито за необходимо, нито за желателно от много читатели. Има научна фантастика, която се концентрира върху области, които са на ръба на известното. Има дори фантастика, която игнорира известното. Последното е лоша фантастика (9).

Как би могъл един критически подход, който е създаден за изследването на пост-средновековната литература, занимаваща се с лични съдби, светски проблеми и пресъздаването на това, което е (вместо на това, което би могло да бъде), да изясни научната фантастика?

Научната фантастика представлява едно странно ехо от нагласите и интересите на прединдустриалната, предренесансовата, предсветската и прединдивидуалистичната култура. От опит знам, че изследователите на Средновековието приемат по-лесно и по-топло научната фантастика, че те биват по-често привлечени от нея, че нейният дидактизъм не представлява проблем за тях и че те се наслаждават на тази литература много повече отколкото изучаващите по-късни литературни периоди (10). Както всъщност и градостроителите, архитектите, арехеолозите, инженерите, рок-музикантите, антрополозите и почти всеки друг, с изключение на професорите по английски.

Без знание за или признаване на "теологията" на научната фантастика - която е самата наука - какъв вид критика може да бъде приложен към определени фантастични произведения?

следва продължение...

превод: В. Полеганов, 2005