Report on Probability A: Брайън Олдис

Отдавна искам да напиша няколко реда за романа Report on Probability A на Брайън Олдис и все не намирам подходящ момент – или не съм в настроение, или, когато съм, няма подходяща тема из форумите, към която да “прикача” впечатленията си от произведението. Добре, че са блоговете, благодарение на които има контекст за всеки и всеки си е в контекста :).

През 1968 г. Брайън Олдис прави или най-смелото нещо в кариерата си на писател, или най-безсмисленото: написва и публикува въпросната книга. Гениална или самоцелна – все още не мога да преценя със сигурност. Мисля, че е и двете, но в добре премерени дози. Report on Probability A не е така яростно нападана и защитавана в продължения на десетилетия, както останалите авангардни произведения от жанра (Dhalgren, The Atrocity Exhibition, Stand on Zanzibar), но не е и забравена – все още е в печат, все още човърка разни хора из Нет-а да пишат за нея. Като мен например:

Един мъж седи в пригодена за живеене барака и наблюдава.

Един мъж седи в къщурка, построена за градинаря на едно имение, и наблюдава.

Един мъж обитава нещо като таван на пристройка и наблюдава.

Една жена води обикновен живот в голямата си, типично английска къща и е наблюдавана от трима мъже.

Някъде край Ню Йорк, в друго време и друг свят, се появява прозорец към различно измерение, в което трима мъже наблюдават ежедневно една жена. Мъж и момче откриват ‘прозореца’ и започват да наблюдават.

Научен проект се опитва да докаже съществуването на множество алтернативни светове и открива начин да надзърне в ‘съседен’ на техния Ню Йорк, където мъж и момче са заети с наблюдението на нещо, което се случва в трети, алтернативен свят.

В далечното бъдеще странни хора извършват странен ритуал: наблюдават група учени, открили цепка между измеренията, която им дава възможността да надникнат в един друг Ню Йорк, където мъж и момче се взират в една странна картина от ежедневието на трима мъже, посветили животите си на наблюдението на обикновена жена в една Англия от друго измерение.

На стената в бараката, на пода в къщурката, някъде в пристройката и в дома на жената има една картина, на която са изобразени момче овчар и момиче. Картината е от нашия свят: The Hireling Shepherd на Уилям Холман Хънт, предизвикала доста шум при появата си през 1851 г.

Тримата мъже са бивши служители в имението на жената. Те нямат имена, а само букви: S, C, G, които подсказват за професиите им: секретар, шофьор, градинар. И тримата са обсебени от жената в имението и може би заради тази си страст са уволнени. Светът, в който живеят, е дистопична Британия, по време на или след тежка война, опустошила или опустошаваща икономиката на страната и животите на поданиците на кралството. Всичко това се вижда през очите на тримата мъже, макар че то е най-често загатнато или споменато между другото, някъде в периферията. Защото фокусът не е върху света, а върху онази обикновена жена в него. Мъжете чакат и гледат, гледат и чакат. Наблюдението и очакването са предадени с най-малки подробности. Нищо не е изпуснато, нищо не е претупано. Отделени са цели абзаци на мръсотията по подметките на C, на това как точно е поставен вестникът на G, на дрехите на S. Тъй като обектът на наблюдение на тримата е един и същ, често в романа едно и също нещо е описано три пъти по почти един и същи начин. И всеки път много подробно. Брайън Олдис не е просто твърде обстоятелствен писател; тук той е обсесивно обстоятелствен. Ето пример със случаен абзац:

The milk bottle had sloping shoulders. It appeared to have been filled with milk to within about two centimeters of the silver foil cap. It stood on the step. The step was a grayish white, distance rendering it textureless. Where it faded into the blackness, a sort of chromatic effect appeared, a rim of several bright colours dividing the circle of vision from the blackness. The step was not entirely level. Because the milk bottle stood on an uneven step, it was perhaps not standing absolutely straight. The silver foil cap seemed to come within about ten centimeters of the extreme bottom left tip of the closed door. The door was still closed.

И така нататък. В продължение на около 150 страници. Подробните описания (поне за мен) постигат обратен от очаквания ефект: светът губи яркост, форма, всичко е в сивкава мъгла. Все едно гледам картина от един сантиметър разстояние. Ежедневието на S, C и G понякога е тема на разговор за наблюдателите от другите светове и измерения. В тези моменти имах възможността да добия по-пълна представа за ставащото, но тя само затвърди впечатлението, че всъщност нищо не става. Напрежението остава, без да е избило нанякъде: няма лудост, катаклизми, шокиращи обрати. Само едно тихо очакване...

Този роман на Брайън Олдис е напълно различен от всичко негово, което съм чел досега, и в същото време толкова близко до представата ми за “нещо типично Олдисово”. Може би заради присъстващия в толкова много негови произведения елемент на наблюдението – имаше го в “Края на мрака”, в някои от разказите му и дори в трилогията за Хеликония. На сайта на Олдис пише, че Report on Probability A е най-любимото му творение и това обяснява усилията, вложени в написването и изписването на романа. В края на '60те години Брайън Олдис явно не е бил в настроение за компромиси и спазване на рамки и граници, а и годините са били такива: в Англия сп. New Worlds под редакцията на Муркок е изстъргвало позлатата на космическите кораби и машинариите на професорите, а от другата страна на Океана, Харлан Елисън е действал по същия въпрос с антологията Dangerous Visions.

Като стил книгата е на ниво доста над средното за жанра. Това е голям плюс, защото, ако беше написана зле, прочитането й щеше да е не експеримент, ами сериозно изпитание за сетивата и търпението. Но добрият стил ни най-малко не е това, което прави романа ценен. За мен достатъчен бе финалът – отново описание на картината – който загатва за несигурността на знанието и страшно ми напомня на идеята на Дилейни за центъра от двусмислия, създаден от такава несигурност, от който можеш да тръгнеш във всяка посока. А и самата картина е уловила толкова предизвикващ интерпретации и предположения момент, че Олдис едва ли я е избрал случайно. Хем е статична, хем е ясно, че нещо става и ще продължи да става. И успява да бъде двигател на романа.

Научната фантастика (и най-вече американската такава) рядко си позволява разходки из този център. Най-често той се избягва, колкото и богат на възможности да е. Или просто се избира една посока, която се следва докрай. (А в този достигнат край се изгражда нов център, лесен за разпознаване и разбиране - фантастиката е антропоцентрична или фалоцентрична.) Сигурно заради това книгата на Олдис и до днес остава неприета и необсъждана в жанра, въпреки че излиза във време, богато на всякакви експерименти. Всяко нещо си има граници и по всяка вероятност, Report on Probability A и преди, и сега е отвъд тези, разширени от Новата вълна през ‘60те и след това от киберпънка през ‘80те.

Общото отношение е донякъде разбираемо, защото Олдисовият роман се появява с прекалено много изисквания: да бъде приет за роман (нищо, че авторът заявява, че прави експеримент по стъпките на френския анти-роман, книгата излиза в обикновена поредица за фантастика, без каквито и да е предупредителни знаци); да бъде приет за фантастика; да бъде прочетен до края. Все нелеки задачи. Когато няма сюжет, действие и герои, е много трудно да гледаш на едно произведение като на роман. Да, става въпрос за хора, но нито един от тях не убедително човешко същество, няма характери, няма история. Има само образи, плитки като огледалните. Фантастичните елементи са твърде малко и пронизват текста само на няколко места за съвсем кратко. Подробните описания и повторенията правят дочитането трудно, липсата на ясна идея и действие вероятно го обезсмислят за много читатели. И въпреки това, романът е нещо повече от просто артефакт на Новата вълна. За разлика от немалкото самоцелни експерименти от онези години, той остава актуален и днес, като че ли в тон с постмодерното състояние на медиите, които придават огромно значение на наблюдението и повторението.