Разказите

Не чета много разкази. Предпочитам романи и повести и все отлагам прочитането на сборниците, които имам. А странното е, че разказът е основна форма във фантастиката - така е тръгнал жанрът (такъв, какъвто го познаваме днес), от страниците на списанията от края на '20те години на миналия век, така върви и до днес. Списанията още ги има, ежегодните антологии са традиция, голяма част от авторите се изявяват предимно в късата форма. Фантастиката е едно от малкото места в света на литературата, където разказите все още се срещат. Преди 1-2 години в Англия имаше кампания за спасяването на кратката форма :).

Написването на разказ е много по-трудно от написването на роман. Това май са думи на Артър Кларк. Съгласен съм, особено ако става въпрос за къс разказ. Една, две, три, четири странички са толкова ограничено пространство, че трябва да си много добър, за да се вместиш ефектно е него и да оставиш идеите си за по-дълго в главата на читателя. Това го могат толкова малко творци, че даже в момента не се сещам за имена. Анджела Картър може би. Не се сещам и за много силни кратки разкази, но това се дължи до голяма степен на факта, че не ги чета - трудно ми е да повярвам, че 2000 думи ще си заслужават наистина прочитането. В крайна сметка, О'Хенри е един и той не е фантаст.

От 'нашите' хора има трима, които смятам за истински майстори на разказа - Теодор Стърджън, Робърт Силвърбърг и Харлан Елисън. В първия брой на фензина Starlighter има страхотна статия за последния. Най-хубавото е, че е първата част от впечатляващ обзор на творчеството на тазгодишния Гранд мастър. Елисън наистина е изключителен. Всеки път го чета с отворена уста. Любимият ми сборник е колекция от разкази за бедствия и катастрофи (във външния и вътрешния космос) - Approaching Olivion.

Подобно е и със Силвърбърг. Не знам дали има област от фантастиката, която да не е засегнал в разказите си и проблем, който да не е разгледал. Стотици кратки произведения, от които само малка част не са на ниво. Любимият ми негов разказ е Dancers In The Time-Flux, следван от Passengers. Първият е посещение на вселената от романа Son of Man, а вторият описва бъдеще, в което извънземни използват телата на хората за няколко дни, след което ги оставят незнаещи какво са правили и къде са били, докато са носили 'пъниците' си. Доколкото знам, Финчър, който е страхотен режисьор, е откупил правата за филмиране на Passengers, но не знам дали някога ще се захване с проекта. Друг интересен разказ - Multiples, който разглежда темата за множествената личност - също очаква филмиране. Вече има един филм по разказ на Силвърбърг - смотаната комедия Amanda and the Alien, но той е жалък опит да се пренесе особения хумор на произведението във второразряден филм. Може да се намери из нашите видеотеки, а и по кабелните го дават често. Който издържи до края, ще види самия Силвърбърг като участник в телевизионно шоу :).

Теодор Стърджън. Не знам какво да пиша за него, той трябва да се чете. Отново и отново. Из нашите форуми често говорят за Саймък като за най-човечния, най-емоционалния и най-топлия автор. Виждам тези топлина и емоция основно на повърхността и винаги някак нереални. В произведенията на Саймък няма истински човешки същества, ами нещо като желание и стремеж към истинското човешко същество. За да се изясня и да не звуча така категорично, ще кажа, че по отношение на хората Стърджън е реалист, а Саймък по-скоро утопист. Аз предпочитам първото, макар че литературата има голяма нужда и от двете. Та, в разказите на Стръджън виждам онези обикновени, несъвършени хора, които са такава рядкост във фантастиката. Онези, които не решават проблемите на човечеството с формули и калкулатори, а търсят себе си. Колко американски фантасти от 40те и 50те години са си позволявали да пишат за пияници, престъпници, хомосексуалисти, комунисти, жени, деца в произведенията си? Колко от тях са показвали човешкото в героите си във всичките му разцветки и с всичките му сенки? Един. Когато казват, че Стърджън е бил първият наистина литературен фантаст, критиците имат предвид не само стила му (който е, според мен, един от 3-4 върха в англоезичната фантастика), но и отношението му към героите и погледа му към света. Те са били като в произведенията на 'сериозните' автори - без украси и блещукащи машинки, без пипала и непобедими до предпоследната страница злодеи. Разказите на Стърджън вече са събрани в десет тома, всеки с предговор и послеслов от известни имена в жанра (от Хайнлайн през Силвърбърг до Улф и Дилейни). Нашето издателство "Абагар" започна да ги пуска на български, но силите му стигнаха само за два тома - първи и трети. В първият, "Върховният егоист", се вижда ранният Стърджън: съвсем леко фантастичен, но все така интензивен. Трети том , "Гибелдозер", е с по-класически и популярни произведения. Там са някои от разказите, на които автори като Стивън Кинг и Кърт Вонегът са основали кариерите си. Любимият ми разказ на Стърджън е Slow Sculpture. Преведен е на български като "Бавно ваяние" и за мен е най-красивият разказ в жанра.
(Когато по-горе написах, че на "Абагар" не са им стигнали силите да издадат целия Стърджън май не бях съвсем точен. По-скоро не е имало интерес към него. В нет-а може да се намери превода на The Dreaming Jewels ("Сънуващи кристали"), който чака публикуване от поне десетина години...)

И накрая още две имена, непознати у нас: Хауърд Уолдроп и Тед Чианг. Те са новите майстори на разказа. Творят само в тази форма и според общото мнение са изключителни. Чианг пише от 15 години и има десетина разказа. Почти всеки е награден и май всички са номинирани за един или два от много призове в жанра. Преди около 3-4 години издаде единствената си книга с разкази, Stories of Your Life and Others, чието съдържание я беше направило класика преди сборниците да влезнат в печатниците. Той и Дилейни държат рекорда за най-млад автор, награден с Небюла - и двамата са на 23 г., когато им връчват наградата. Ето един негов разказ: Understand.

Уолдроп е особен автор с особен стил :). Сайтът му е интересен предлага линкове към негови разкази, сред които класиката The Ugly Chickens.