Тони Морисън ми е любимка открай време. Романите й отговарят най-много на представата ми за модерна мейнстрийм литература - запомнящи се герои, интересни истории, майсторски запленети и разплетени сюжети, чудесен стил и солидна (но не прекалена) доза експерименталност. The Song of Solomon е една от книгите, които обичам най-много, а Beloved е може би най-силният американски готически роман, който съм чел. Дори по-слабите й, според критици и почитатели, произведения, като Sula, са впечатляващи с убедителния глас, който звучи от тях, и уникалните и стряскащи човешки истории, изскачащи изпод маските на ежедневното и баналното, които Морисън сваля със завидни елегантност и майсторство.
Затова започнах да чета дебютния й роман, The Bluest Eye, с доста ентусиазъм и много високи очаквания. Историята, според задната корица, звучеше интересно и обещаващо: едно черно момиче иска да има най-сините очи на света, защото вярва, че с появата им върху тъмното й лице всичките проблеми ще изчезнат. Първите страница и половина пък заплениха за секунди литературния сноб в мен: един и същи абзац, написан три пъти с различна скорост (т.е. веднъж нормално, веднъж без препинателни знаци, веднъж слято.) Обемът на книгата беше точно по мой вкус - 160 страници.
Романът започва с разказ на момиче, което познава главната героиня. Тя е нейна съседка и майка й приютява детето, след като то е забременяло от баща си. Този кратък разказ се оказва началото на поредица от подобни на него, всеки, идващ от различен глас. Морисън постепенно разгръща историята на едно черно семейство и общността, в която живее. Малко от историите са достатъчно свързани, за да се създаде впечатлението за роман обаче. Някои са като импресии, други са изцяло завършени разкази. Семейството на главната героиня е толкова грозно, отблъскващо и черно, че няма накъде. Баща алкохолик и студена и груба майка, две грозни деца - един хулиган и полуинтелигентно момиче. Те са всичко лошо, което бялата раса си мисли за черната. Най-лошото е, че те са приели този образ за себе си и вярват в него. Околните черни - също.
Морисън показва какво ги е направило черни и защо си мислят, че са черни. Мечтаните сини очи - само един елемент от стандарта за красота на тези хора и най-вече на дъщеря им (който е малката и бяла Шърли Темпъл) - и тяхното търсене са единственото подобие на сюжет в произведението. Накрая, момичето, отхвърлено от семейство, общност и, най-вече, себе си, ги получава след "сеанс" с псевдомагьосник педофил и всичко се нарежда...
The Bluest Eye е силна история за интернализирания расизъм, на която обаче не й е даден шанс да се развие и представи на читателя с пълна сила. Затрупана под авангардни структури на отделните глави, потоци на съзнанието и други експериментални техники, тя остава някак заглушена и в сянка. Може би това е била целта на авторката - все пак, темата е неудобна и за общността на 'потисниците', и за тази на 'потиснатите'. Сигурно този структурен хаос е отражение на хаоса в героите. Или просто става въпрос за дебютен роман, написан с повече амбиция, отколкото способности.
Затова започнах да чета дебютния й роман, The Bluest Eye, с доста ентусиазъм и много високи очаквания. Историята, според задната корица, звучеше интересно и обещаващо: едно черно момиче иска да има най-сините очи на света, защото вярва, че с появата им върху тъмното й лице всичките проблеми ще изчезнат. Първите страница и половина пък заплениха за секунди литературния сноб в мен: един и същи абзац, написан три пъти с различна скорост (т.е. веднъж нормално, веднъж без препинателни знаци, веднъж слято.) Обемът на книгата беше точно по мой вкус - 160 страници.
Романът започва с разказ на момиче, което познава главната героиня. Тя е нейна съседка и майка й приютява детето, след като то е забременяло от баща си. Този кратък разказ се оказва началото на поредица от подобни на него, всеки, идващ от различен глас. Морисън постепенно разгръща историята на едно черно семейство и общността, в която живее. Малко от историите са достатъчно свързани, за да се създаде впечатлението за роман обаче. Някои са като импресии, други са изцяло завършени разкази. Семейството на главната героиня е толкова грозно, отблъскващо и черно, че няма накъде. Баща алкохолик и студена и груба майка, две грозни деца - един хулиган и полуинтелигентно момиче. Те са всичко лошо, което бялата раса си мисли за черната. Най-лошото е, че те са приели този образ за себе си и вярват в него. Околните черни - също.
Морисън показва какво ги е направило черни и защо си мислят, че са черни. Мечтаните сини очи - само един елемент от стандарта за красота на тези хора и най-вече на дъщеря им (който е малката и бяла Шърли Темпъл) - и тяхното търсене са единственото подобие на сюжет в произведението. Накрая, момичето, отхвърлено от семейство, общност и, най-вече, себе си, ги получава след "сеанс" с псевдомагьосник педофил и всичко се нарежда...
The Bluest Eye е силна история за интернализирания расизъм, на която обаче не й е даден шанс да се развие и представи на читателя с пълна сила. Затрупана под авангардни структури на отделните глави, потоци на съзнанието и други експериментални техники, тя остава някак заглушена и в сянка. Може би това е била целта на авторката - все пак, темата е неудобна и за общността на 'потисниците', и за тази на 'потиснатите'. Сигурно този структурен хаос е отражение на хаоса в героите. Или просто става въпрос за дебютен роман, написан с повече амбиция, отколкото способности.
No comments:
Post a Comment