10/01/2010

Glory of the 60's

Inherent Vice, последният роман на Томас Пинчън, се появи някак изненадващо. Никой не предполагаше, че ще чете нещо ново от него толкова скоро след Against the Day. Следващият роман на автора се очакваше някъде след средата на настоящото десетилетие, както е било винаги досега от Gravity’s Rainbow насам. Очакваше се и евентуално да е история за София Ковалевска, която се появява за малко в Against the Day, и която, според слухове отпреди излизането на Against the Day, трябваше да си има цяло произведение, посветено на нея. Вместо това получихме криминален роман, написан в традициите на Чандлър и Чейс, описващ времена, възпявани най-много от Керуак, Гинзбърг и компания.

През 1970 г, в края на ‘60те, при частния детектив Лари “Док” Спортело идва бившата му любовница, Шаста, с молба Док да проучи някои детайли около готвени от недоброжелатели планове срещу милионера Мики Улфман (настоящият любовник на Шаста) и богатството му. Док се залавя със задачата и... Мики Улфман изчезва, а историята започва да се отдалечава от милионера и “проблема” му и да навлиза в други територии. Територии, до които водят секретни документи или направо тайни портали. И тук, както и в The Crying of Lot-49 имаме фигурата на заможен бизнесмен, която присъства в романа чрез отсъствието си. И чието отсъствие само поставя началото на поредица от разкрития, от вдигнати завеси, за механиката на света.

Жанровият облик всъщност е за заблуда, маска, мъгла, точно като тази, през която Док кара в края на историята. Класическият криминален роман от ‘40те, макар и изместен във времето (подобно на Nova Swing на М. Джон Харисън), не се ограничава само в зададените му параметри. Пинчън пише за Света и Живота, а те, както казва Алън Мур, не са разделени на жанрове и не могат да се вместят в такива. Ето защо, от време на време, от страниците ни говори я фантастика, я абсурдистка психеделия, я комедия, я психологическа проза. Някак, незнайно как, Пинчън успява да вмести във всякакъв обем всичко. И това всичко работи и в рамките на 800 страници, както е в Gravity's Rainbow, и в 370, както е сега. И нито за момент не оставя впечатлението, че е хапнал твърде голям залък.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е подробна картина на времето, което описва. Обсесивната страст, с която всеки детайл е спуснат на точно определеното му място, се проявява и тук чрез препратките към песни, филми, политически и спортни събития.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е пренаселен. На всеки няколко страници се появява нов герой, който се вмъква в шоуто и танцът продължава, все по-сложен и интересен. Хореографията е пипната отвсякъде. Иначе всичко би се сринало под тежестта на привидната несъвместимост между хипита сърфисти, полицаи, наркопласьори, нацисти, Мистериозни същества, членове на рок групи, афро-американци, азиатци, деца, родители, всички.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice дращи по повърхностите, които си мислим, че изграждат света ни, и разкрива отдолу лицето на онова, което сме покрили сами или с помощта на всички останали хора на планетата. Тайни общества, други лица на познати ни институции, социални и политически машини, задвижвани от конспиративни бутала.

Като всеки роман на Пинчън, Inherent Vice е перфектен: маниакален и все пак прецизен; абсурден и безкрайно убедителен.

Но повече от всичко Inherent Vice е роман за Края. Смъртта присъства на почти всяка страница - дори, когато не е описана в прав текст (това е криминален роман, тук има много изстрели, много трупове), тя се забелязва като едно от онези движения в крайчеца на окото, които хората виждат в изоставените или празни къщи. Inherent Vice е в тон с една от най-модерните тенденции в популярното изкуство: апокалиптичната. Затова и някои от героите се появяват в образа на вампир. Затова в книгата има много приказки за зомбита. Затова потъналите континенти хвърлят неизчезващата си сянка върху историята. Светът на Док и близките му изчезва бавно и сигурно, може би със същата скорост, с която са потънали Атлантида и Лемурия. Калифорния от онези ‘60те все още не е изоставената къща, но определено е дом, който скоро ще бъде променен. Не толкова обезлюден, колкото подменен. Призраците на Чарлс Менсън, Никсън и Рейгън вече бродят там. Хипита, творци, луди и всякакви други ще си тръгнат от тази Атлантида, за да я оставят на духовете на корпоративното бъдеще. Пинчън е като Едгар Кейси - говори за някакъв изчезнал свят, в който контракултурата е била нещо различно от образа й, който познаваме днес. Нещо, което се е случвало някак с по-голяма лекота. Нещо естествено, може да се каже, нещо, което не е псевдо или просто мода. Романът е за всичко онова, което си отива, което се отдалечава: яхти отплуват от брегове, любими хора стават все по-чужди, отговорите стават все по-невъзможни. И въпреки че в книгата много хора се намират и събират, остава силно усещането за раздяла. А всяка раздяла е една малка смърт.

Малко за заглавието: inherent vice е това, което не можеш да избегнеш, да предотвратиш. Така един от героите, адвокат, обяснява този правен термин. В случай на Inherent vice застраховка не се прави. То е нещо, което може да отчетеш като факт. Подобно на многото аспекти на живота. Каквато е смъртта, например.

И последно: хуморът, както е добре известно, е защитен механизъм. Той често се издига като стена срещу гореспоменатите аспекти на живота, понякога е и инструмент за обяснение на идеи, които мъчат човечеството открай време. Като тази за Края, за Апокалипсиса, за Смисъла.

Inherent Vice е най-смешният роман на Пинчън.

3 comments:

alvin said...

Звучи много силно; жалко, че едва ли ще го доживея на български.
Заради което съм толкова далече от някакъв сносен коментар, освен "Чандлър и Чейс в едно изречение?" ;)

поздрави

Jen said...

Наистина звучи много добре.

Точно този жанров кросоувър – фантастика, абсурдизъм, фарс, психологически роман ужасно ми напомня White Noise на ДеЛило. Там има странен псевдоапокалипсис,мистерия (без да искам написах истерия - това също е вярно :), безумни реакции и диалози. Но най-странно е как всичко е сведено до нещо като ситуационна комедия от 70те, разбира се, напълно тенденциозно, и едновременно е потопено в гъст, обсесивен страх от смъртта.

Сигурно не е случайно това, че двамата толкова често ги слагат на една равнина в американската литература и не е само заради постмодернизма. Само че от описанието ти ми се струва, че този път Пинчън се чете сравнително лесно, докато ДеЛило изисква наистина много здрави нерви.

vladimir said...

@Jen: White Noise ще го чета задължително, но след като приключа с Underworld :). Но този Пинчън наистина се чете много лесно, даже е притеснително на моменти, защото отсъстват типичните и прекрасни негови отклонения, странични истории и т.н.

@alvin: хаха, ми аз наистина не разбирам, затова, както си му е редът: всичко в един кюп :). обаче заглавията на Чейс са много пълп, това трябва да е достатъчно.