Скверната птица на Хосе Доносо

Заглавието на The Obscene Bird of Night (1970) на Хосе Доносо идва от писмо на Хенри Джеймс-старши до Уилям и Хенри, неговите синове:

Every man who has reached even his intellectual teens begins to suspect that life is no farce; that it is not genteel comedy even; that it flowers and fructifies on the contrary out of the profoundest tragic depths of the essential death in which its subject's roots are plunged. The natural inheritance of everyone who is capable of spiritual life is an unsubdued forest where the wolf howls and the obscene bird of night chatters.

Този кратък абзац задава чудесно тона на произведението на Доносо, както и, в известна степен, описва тона на цялото творчество на чилиеца. За Доносо няма граници (и съответно карти), има само пластове. Движението на твореца, а и на човека, е навътре и надолу. Целта не е намиране на някаква същност. Целта да се посветиш на това непрекъснато да разомагьосваш света около теб и вътре в теб. И да не се отказваш, колкото и голям да става ужасът от осъзнаването, че този свят е неподредим, неконтролируем, див и чудовищен и с всяко свое движение те преподрежда, контролира, докарва до лудост и превръща в чудовище. Това означава, че понякога писателят може да бъде помислен за скандален, табуразбивач. В крайна сметка, всеки, който опише сцена между малоумно момиче и старица, в която старицата играе ролята на сучещо бебе до момента, в който не се премени в любовница на момичето, рискува да получи такива етикети. Както и всеки, който отказва да каже кой говори в дадено изречение, кой разказва историята и, всъщност, кой кой е, рискува да бъде определен като експериментален и авангарден. Но Доносо не си играе с читателя, той борави с определени инструменти, каквито са съмнението, напрежението, изненадата, за да покаже по-добре как светът омагьосва и как се разомагьосва нещо в света. А и освен това, какво друго, ако не съмнение, напрежение и изненада, съпътстват човек по пътя му към себе си?

Доносо е труден, отблъскващ, безсмислен, както е бил описван многократно, защото с лекота показва как силно ни привлича вечното търсене на смисъл. И до какво води и как изглежда то. И какво се оказва "смисълът", веднъж открит. В най-добрия случай, той е нищо. В най-лошия, той е пълен (като запълващ всяко пространство) ужас. Стигнеш ли до момента на среща със Смисъла, попадаш в зона на огромна несигурност. Тогава изненадата е неизмерима, съмнението не работи като стратегия, а напрежението просто те унищожава. Също като Мануела от Място без граници (друг известен роман на Доносо), остава ти само да изчакаш адските кучета да те настигнат.

Пътят към този ужас, и Смисъл, през разкази, спомени, коридори на огромни къщи, лабиринти на зловещи имения, политически истории и митологии, извървява и Умберто, може-би-главният герой на The Obscene Bird of Night. Това е книга, за която се пише трудно - по принцип, а и защото ми е любима. Най-добре е тя да бъде четена (защото е от книгите, които не се изчитат или прочитат), но пък и не заслужава мълчание. Аз ще говоря за нея, като направя онова, което Доносо не прави (защото е сравнително лесно): раздробяване на историите, разграничаване на образите и идеите. За да може да се обясни донякъде тази история, тя трябва да бъде редуцирана до няколко други, всяка от които ще обхваща само част и само за момент цялото, което е създал Доносо. В моя защита ще отбележа, че този роман е известен със своята неподчиняемост не само на читатели и критици, но и на своя автор. Книгата е толкова силна, в смисъл на неудържима, че останах с впечатление, че съм прочел не нещо написано, а нещо извикано, призовано, някакъв елемент. Даже се чудя какво ли е останало от Доносо след пускането на този демон в света на литературата...

Първо, като стана дума за демони, прочетете нещо за това. За съжаление, в нета има малко информация.

The Obscene Bird of Night се разгръща в две измерения и на две места. Те са осезаемо по-малко и по-голямо.

Първото място е имението на дон Джеронимо де Азкоития (честно казано, нямам идея как се произнасят имената), където въпросният господар се е завърнал в родния дом след години на обучение и "цивилизоване" в Европа. Семейството му управлява области от страната, в която се развива действието (най-вероятно Чили), от десетилетия и сега старейшините искат Джеронимо в политиката. Предстоят избори. Текат реформи, които не са особено популярни сред населението. Джеронимо няма особено желание да се занимава с политика, но изпитва желание към красивата Инес, която взема за жена. От нея се очаква да му роди наследник възможно най-скоро. Инес, обаче, не пристига сама в имението, а заедно с Пета Понсе - жената, която я е отгледала. Говори се, че Пета е вещица, говори се, че Пета е единственото същество на света, с което Инес има някаква връзка, говори се, че кучката с жълтеникава козина, чийто вой се чува нощем в имението на дон Джеронимо, е Пета Понсе. Другият човек, който идва в имението, е Умберто Пенялоза - неуспешен писател, потиснат от баща си син, човек, който може да е само наблюдател на живота, но не и участник в него. Джеронимо наема Умберто като свой секретар. В една изключително объркана, неясна и заредена с еротика, мистицизъм и ужас сцена, Инес забременява. Може би от Джеронимо. Може би от Умберто. Може би Инес въобще не участва, а на нейно място е Пета Понсе. Може би две двойки се сливат - Пета и Джеронимо, Умберто и Инес. Преди тази сцена е загатнато, че тези четирима герои са в такива отношения помежду си (а пък и фантазният свят на Умберто е пълен с толкова странни идентификации), че всеки мъж може да е другият в тази сцена, както и всяка жена - другата. Неясните пътища на желанието (Пета желае Умберто? Умберто иска да е Джеронимо и затова желае Инес? Инес иска Умберто, физически способният мъж, вместо Джеронимо, който е само политически потентен?) само допринасят за объркването. Резултатът е раждането на сина на Джеронимо. Той е "хаос, безредие, различна, но още по-ужасна, форма на смъртта". Детето не е просто изрод, както се вижда от цитата. То е това, което Пинчън, в The Crying of Lot-49, определя като чудо: интрузията на един свят в друг. Докосването на двата свята води до катаклизъм. Пътят към катаклизма е този, по който поема историята от този момент нататък. Дон Джеронимо решава да осигури на сина си, кръстен просто Момче, нормално съществуване. За целта наема най-деформираните човешки същества от цял свят и ги затваря в една нова вселена - тази на Момче и неговият иконом/слуга/пазач Умберто Пенялоза. Умберто, който израства с оценката на баща си, че не е особено читав, се озовава в свят на обърнати норми, в който той е единственият, абсолютно, отвратително нечитав човек. Той се превръща в чудовището (imbunche), което пази вратата към тайния свят. Но кой е магьосникът (или вещицата), превърнал го в това? Дон Джеронимо? Пета Понсе? Някой друг?

Второто място е древен манастир, населен със стари жени и няколко сираци. Действието се развива (най-вероятно) години след събитията в света на Момче. Манастирът отдавна не изпълнява функциите си, превърнал се е по-скоро в нещо като старчески дом, място за забравени жени и отритнати деца. Предстои му ремонт, който ще го превърне в нещо съвсем различно - сграда с някакви светски функции. Но всъщност светът на манастира е огромен - коридорите нямат край, стаите са безброй, части от него трябва постоянно да бъдат зазиждани, за да се спре това унищожаващо ума разгръщане, което не спира да пълзи и да трансформира всичко в нищо. Отвътре той е много по-голям, отколкото отвън - позната идея на четящите фентъзи. На всичко отгоре, някога на територията му се е случило чудо - момиче на име Инес, може би светица, ражда след непорочно зачатие. Сега, може би от лудост, може би от ужас от неизбежния си край, жените в манастира се опитват да възпроизведат чудото, за да осигурят наследник на собственика на сградата на манастира, дон Джеронимо. Помага им Мудито, който е понякога Умберто, глухоням прислужник, който иска да е една от тях - една от шестте жени, притежаващи тайните знания за живота и смъртта. Мудито иска да е седмата вещица. В центъра на тази мрежа от налудности е Айрис, с тяло на жена и ум на малко дете, тя съблазнява мъжете в квартала, държи се като уличница, отдава се на всеки. Айрис има нещо като връзка с Гиганта - огромен мъж, който работи за местен турски ресторант като раздавач на рекламни брошури. Гигантът носи на главата си огромна глава. Никой не е виждал лицето му. Една нощ Умберто/Мудито заема костюма от Гиганта и обладава Айрис, за да осигури желания наследник на любимия си господар. Или може би самият дон Джеронимо, като един от много мъже, които се изреждат в главата на Гиганта и между краката на Айрис, е станал най-накрая баща? Айрис забременява, но така и не ражда. Чудото, което ще се влее в този свят и ще го преобрази, така и не се случва.

Сливането на Умберто с дон Джеронимо е описано в една страхотна сцена, в която Джеронимо и Умберто опитват да се измъкнат от побесняла тълпа недоволни избиратели. Някой стреля. Някой е ранен. За тълпата, това е дон Джеронимо. За нас - Умберто. "Слагайки" си раната на дон Джеронимо, Умберто постепенно започва да се превръща в господаря си. Това е единственият по-ясен момент на сливане на идентичностите на двамата. Всичко преди и след тази сцена е малко или много в мъгла по отношение на това кой кой е. Така Умберто е едновременно любовник на Инес и прислужник на Джеронимо, баща на Момче, автор на романа, който четем, властелин на затворения свят на Момче и фетишизиран обект в ръцете на някаква жена със свръхестествени сили, която може би е Пета Понсе.

Това, в най-груби щрихи, е снопът от истории, които представлява The Obscene Bird of Night. Смес може би е по-подходяща дума от сноп, защото тук няма нещо, което да е изцяло отделено, да има постоянни граници. Романът е чудовищен, също като Момче. И също като всяко друго чудовище, той е нещо много повече от това, което виждаме или разказваме за него.

В известно отношение Умберто, освен Мудито, освен Седмата вещица, освен понякога-дон Джеронимо, е и Хосе Доносо. Авторът. Когато се говори за идентичност, е важно кой и от каква позиция говори. Какво произвежда говоренето му. Урокът на Доносо, ако има такъв, е, че чудовищата се създават много лесно. Красивото и грозното, също. Всичко, което ни изгражда като личности, е лесно нарушимо, лесно променяемо. Нужни са няколко думи, за да създадеш тела, светове, съдби. И това създаване се случва непрекъснато, с всеки един от нас. Спокойни и доволни са само онези, които са забравили или не знаят за този процес.

Доносо използва умело повторението (тук то е майка и на чудовищата, не само на знанието), за да засили още повече гласа си и да го направи непробивно убедителен. Частите в манастира се четат като едно и също нещо, повторено до безкрай. Само на пръв поглед, разбира се. Чудовището, както е клишето, е в детайлите. Еднаквите и еднотипни сцени, при по-внимателно взиране в тях, се оказват други. Говорещи за други неща. Повторението, освен това, се използва като похват в апокалиптичната литература - катаклизъм, край, и всичко почва отначало. Отново. The Obscene Bird of Night може да се чете и като апокалиптичен роман. Финалните страници почти не дават възможност за друг тип четене. В предпоследната глава маската на манастира е свалена, храмът е десакрализиран, обитателите са редуцирани до борещи се за оцеляването си същества, тела с единствено телесни нужди. Последната глава донася впечатляващия край на романа: Умберто/Мудито е зашит в чувал, или може би съвсем малко пакетче, захвърлен върху купчина други като него. Съществото вътре, без аз и идентичност, гризе неуспешно зеблото на чувала, за да се измъкне, докато една женска фигура, подобна на вещица, го разнася из улици и под мостове. Абсолютна победа на ужаса от изличаването, който е толкова силен, че не дава пространство на онези, които е сполетял, да реагират адекватно. Не че има нещо, на което да се реагира адекватно.