127 странички ги глътнах за има-няма месец. Ален Роб-Грийе е изрод и не мисля, че скоро ще чета нещо друго от него. Прекалено анти е за моя вкус. И аз обичам хаос и фрагментарност и, най-вече, отразяващи гладки повърхности, но в Топология на един град-призрак всичките тези неща са прекалено много. А под тях... под тях очаквах да няма нищо (нали това, според разбирачите, е постмодернизмът, в крайна сметка ;)), но очакванията ми не се оправдаха. А щеше да е хубаво да се оправдаят – 1. за да вярвам и следващия път на въпросните разбирачи и 2. защото съдържанието на този кратък представител на френския нов роман не ми хареса. Въобще.
Всичко е една фантазия, болна и мъглява, често отблъскваща, понякога красива. Някакъв град е нападнат, разграбен и опустошен. Сега сградите му са само скелети и повечето от тях са сцени за унизителни ритуали: войниците нападатели (всъщност въображението на главния герой, доколкото такъв има) изнасилват и избиват млади момичета. Последните са малолетни. В града има храмове на някакъв бог на удоволствието, а момичетата (всъщност само едно, размножено в обсебеното съзнание на главния герой от безброй огледала) са въплъщения на богинята Ванадея. Примерно. Актовете на изнасилване и убийство не са част от описанията – те са винаги станали, когато читателят стига до тях. Много често явяващ се детайл е червената локва, която се разширява върху плочите (това е цитат); подробните описания на голи тела на момичета и вътрешности на сгради (коридори, стаи, легла, тоалетки, гърнета) – също са на всяка крачка. В романа има само обекти и нищо друго.
Едно не може да му се отрече на Роб-Грийе: може да пише. И да прави препратки към други свои произведения. Най-често, според бележките под линия, към “Воайорът”. Последната глава на Топология... е първата на някакъв друг роман на автора. Други част от текста са излизали по разни списания или към албуми с фотографии на Дейвид Хамилтън.
Странна малка книжка.
No comments:
Post a Comment