Memoirs of a Spacewoman

Наоми Митчисън е една от най-големите шотландски писателки. Родена е по-миналия век и умира година преди настъпването на настоящия. В Енциклопедията на научната фантастика от началото на '90те тя е включена в списъка с най-старите живи творци в жанра (ново издание на Енциклопедията все още няма). Митчисън не е фантаст, но класиката й Memoirs of a Spacewoman е чиста научна фантастика, която описва бъдещето на човечеството в необятния космос. 

Книгата е без сюжет и наистина отговаря на заглавието си - това е измислената автобиография на изследователка на чужди светове и култури и проследява живота й на Тера и други планети. Мери е експерт в комуникацията. Тя може да общува с почти всяко живо същество, което има някакво (дори ниско) ниво на съзнание. Сред приятелите й са марсианци, земяни, кучета и чакали. Жената се свързва с тях и с непознатите извънземни видове чрез думи, жестове, допир, емоции, чувства. Цялата книга е изследване на планета след изследване на планета, прекъсвани от събития на Земята. Личният живот на Мери е в центъра, но това е поднесено толкова ненатрапчиво, че романът се чете като твърда научна фантастика, а не психологическа проза. 

В Мемоарите има доста: отношения между мъже и жени, между хора и извънземни, между хора и животни, майки и дъщери, колеги изследователи... Има интересни разсъждения за мястото на типично женски (или по-точно смятани за типично женски) качества и способности в научното изследване, като чувствителност, емоционалност, привързаност, общуване. Една от експедициите е изцяло женска и там са разгледани всички проблеми и плюсове на това.

Може би заради "главната роля" на езика, комуникацията и интимните междуполови и междувидови отношения, хората сравняват книгата с "нещо на Дилейни". Това не е точно така, защото аз не мога да се сетя за каквото и да е от жанра, което да е подобно на книгата на Митчисън. Не че идеите и стилът са толкова уникални, просто атмосферата и усещането, което прочетеното оставя, са различни. Което също донякъде може да се приеме за близост до творчеството на Дилейни. Може би най-точно би било да се опишат Мемоарите като съвместна книга на Лем и Ле Гуин.