По покана на Jen и аз се включвам в "играта", макар и с леко закъснение.
Много рядко препрочитам цели книги и затова започвам с тях. Последните три ще да са били Dying Inside на Силвърбърг (която май е най-четената от мен книга), "Бог-Император на Дюн" (за да се убедя за пореден път, че малко неща са по-добри от историите за Аракис) и "Децата на Дюн" (по същата причина). Обичам да препрочитам отделни глави и сцени и, ако това се брои, значи след Dying Inside четете направо Stars In My Pocket Like Grains Of Sand (която наистина е най-добрата и добре написана научна фантастика от Новата вълна насам) и The Motion of Light in Water (автобиографията/откровение на Дилейни). Това са все книги, които мога да отворя по всяко време и да се зачета на която и да е страница.
Последните три прочетени романа бяха чудесни. "Майките" на Теодора Димова ме впечатли повече от всичко, написано от съвременен български автор, което съм чел наскоро. От онези текстове е, които те грабват и размятат насам-натам до последния ред. Емоционално, но без мелодрама, убедително, дори в най-крайните си изказвания, въздействащо, почти психодраматично (защото, няма как, ставаш част от него), четиво. Преди време се оплаках на Бела, че за огромно мое съжаление никой все още не е седнал да напише книга за децата, родени след 1989, и техните родители. Оказа се, че някой е.
Понеже съм на българска вълна от началото на годината и понеже всеки навсякъде около мен говори за нея, прочетох и "Орфеус слиза в Ада" на Георги Малинов. Хареса ми. Нищо, че въобще не харесвам алтернативни реалности, в които България е номер едно. Само дето, според мен, историята не е за роман, ами за една силна повест. Така ще се спестят и горе-долу еднаквите описания на Плиска в началото, други повтарящи се късчета информация и някои ненужни моменти (като например типично нърдския начин, по който Хито говори на читателя: "Всъщност, миризмата на сяра и ада ги свързва едно сметище едикъдеси"; "В интерес на истината, Цербер е бил с 50 глави"; "Според едикойси, Орфей бил едикакъвси"). Но от всичко останало съм доста впечатлен. А има някои изречения, които са великолепно написани. Краят ми хареса :).
Номер 3 е Phallos на Самюъл Дилейни. Това всъщност е повест, която представлява резюме и анализ на епичен исторически роман с порнографски елементи. Само Дилейни може да пише за Ницше и Хайдегер в бележки под линия, докато "отгоре" император Адриан говори за желанието и липсата (по Лакан), а "авторът" на анализа на "романа без автор" (какъвто е Phallos) раздробява абзаци, изречения и думи, за да разкрие евентуалната литературна шашма (за каквато се смята изследвания роман). И всичко това в 95 страници, пълни с екшън и секс (като проявите на второто дори не са описани в прав текст, защото има автоцензура от страна на резюмиращия + ред други причини). Поредната силна история за търсенето на изгубеното желание. Да, само Дилейни, и затова повестта ще си чака свой, по-обстоен, пост.
Предстоят: Matter, новият Културен роман на Иън М. Бенкс, започва много обещаващо и затова бързо изпревари маса книги на опашката за четене. След нея мисля да захвана една от класиките на еко-фантастиката - The Godwhale на Т. Дж. Бас. А след това се очертава четене на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Но това е толкова непредвидим списък, че няма накъде.
Та така.
Сега наред са Zonko и sol_lam. Ако и когато :).
Много рядко препрочитам цели книги и затова започвам с тях. Последните три ще да са били Dying Inside на Силвърбърг (която май е най-четената от мен книга), "Бог-Император на Дюн" (за да се убедя за пореден път, че малко неща са по-добри от историите за Аракис) и "Децата на Дюн" (по същата причина). Обичам да препрочитам отделни глави и сцени и, ако това се брои, значи след Dying Inside четете направо Stars In My Pocket Like Grains Of Sand (която наистина е най-добрата и добре написана научна фантастика от Новата вълна насам) и The Motion of Light in Water (автобиографията/откровение на Дилейни). Това са все книги, които мога да отворя по всяко време и да се зачета на която и да е страница.
Последните три прочетени романа бяха чудесни. "Майките" на Теодора Димова ме впечатли повече от всичко, написано от съвременен български автор, което съм чел наскоро. От онези текстове е, които те грабват и размятат насам-натам до последния ред. Емоционално, но без мелодрама, убедително, дори в най-крайните си изказвания, въздействащо, почти психодраматично (защото, няма как, ставаш част от него), четиво. Преди време се оплаках на Бела, че за огромно мое съжаление никой все още не е седнал да напише книга за децата, родени след 1989, и техните родители. Оказа се, че някой е.
Понеже съм на българска вълна от началото на годината и понеже всеки навсякъде около мен говори за нея, прочетох и "Орфеус слиза в Ада" на Георги Малинов. Хареса ми. Нищо, че въобще не харесвам алтернативни реалности, в които България е номер едно. Само дето, според мен, историята не е за роман, ами за една силна повест. Така ще се спестят и горе-долу еднаквите описания на Плиска в началото, други повтарящи се късчета информация и някои ненужни моменти (като например типично нърдския начин, по който Хито говори на читателя: "Всъщност, миризмата на сяра и ада ги свързва едно сметище едикъдеси"; "В интерес на истината, Цербер е бил с 50 глави"; "Според едикойси, Орфей бил едикакъвси"). Но от всичко останало съм доста впечатлен. А има някои изречения, които са великолепно написани. Краят ми хареса :).
Номер 3 е Phallos на Самюъл Дилейни. Това всъщност е повест, която представлява резюме и анализ на епичен исторически роман с порнографски елементи. Само Дилейни може да пише за Ницше и Хайдегер в бележки под линия, докато "отгоре" император Адриан говори за желанието и липсата (по Лакан), а "авторът" на анализа на "романа без автор" (какъвто е Phallos) раздробява абзаци, изречения и думи, за да разкрие евентуалната литературна шашма (за каквато се смята изследвания роман). И всичко това в 95 страници, пълни с екшън и секс (като проявите на второто дори не са описани в прав текст, защото има автоцензура от страна на резюмиращия + ред други причини). Поредната силна история за търсенето на изгубеното желание. Да, само Дилейни, и затова повестта ще си чака свой, по-обстоен, пост.
Предстоят: Matter, новият Културен роман на Иън М. Бенкс, започва много обещаващо и затова бързо изпревари маса книги на опашката за четене. След нея мисля да захвана една от класиките на еко-фантастиката - The Godwhale на Т. Дж. Бас. А след това се очертава четене на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Но това е толкова непредвидим списък, че няма накъде.
Та така.
Сега наред са Zonko и sol_lam. Ако и когато :).
3 comments:
И аз засилих българските неща напоследък. Теодора Димова е страшно добра. Ако и на моменти емоциите да са ми малко overwhelming, несъразмерни някак, амо това е съвсем малък проблем. Не съм чела Майките, но Адриана и Емине не оставят място да дишаш. В Адриана, между другото, много си личат местата на баща й. Или пък си въобразявам, защото ми е може би най-любимият наш писател. Четох някъде, че тя самата си харесвала най-много Емине.
Илия Троянов ми е много интересен (много повече от Димитър Динев). Само че съм леко скептична към "Светът е голям..." и аз не знам защо. Реших да се пробвам със "Събирачът на светове".
Покрай Димова и Елена Алексиева все доверени хора ми нахвалиха още една дама - Ина Вълчанова. Книжката се казва "Потъването на Созопол" и действително изглежда доста интригуваща(ех, пустите му линкове...) Със сигурност ще си я взема.
За "Потъването на Созопол" и аз четох и сигурно ще я прочета. Както и "Колекционерът на любовни изречения".
А "Светът..." я харесах много като заглавие и затова :).
Димова наистина те залива много и много от време на време, но това натрупване има такъв ефект към края, че не се сещам за друг автор, който да ми е причинявал подобно нещо 2 пъти поред. "Емине" не съм го чел още, но и този пропуск ще поправя :).
Поканата е чест за мен, ще се включа, както и когато :)
sol_lam
Post a Comment