Oryx and Crake рисува една не по-малко мрачна картина на близкото бъдеще, в което безрасъдното отношение на човека към околната среда и лишените му от всякакъв морал намеси в собствената си (както и тази на другите биологични видове на планетата) природа е довело до невиждан по размерите си апокалипсис, превърнал света в хаос, характеризиращ се с непредвидими промени във времето и плъзналите навсякъде подивели наследници на генномодофицирани животни. В този свят един самотен мъж се опитва да оцелее, споделяйки живота си със странните Деца на Крейк: генетично променени хора, ‘екипирани’ с устойчива на ултравиолетовите лъчи кожа, телесна миризма, която отблъсква всякакви кръвопиещи насекоми и други гадини и малко по-различен от този на предишните хора светоглед. Мъжът нарича себе си Снежния човек (от Йети) и заема особено място в света на Децата на Крейк – той не е бог за тях, нито техен идол, защото те са лишени от тези идеи (както и то идеите за война, престъпление, ревност, омраза, любов), а по-скоро нещо като учител, оставен на Земята от създателя на Децата – Крейк и жената, дала им първите уроци за света – Орикс.
Романът проследява две истории – тази на Джими и тази на Снежния човек. Двамата са едно и също лице – преди и след апокалипсиса. Ежедневието на Снежния човек е еднообразно и сиво, потопено в спомени за предишния живот и за мистериозната Орикс, чийто глас го преследва навсякъде. Историята на Джими дава възможност на читателя да проследи как се е стигнало до ужаса, в който живее Снежният човек. В бъдещето на Джими няма нищо изненадващо за запознатите с жанра: нито в описанието на обществото, нито в опасенията и посланията на автора. Светът е разделен на изолирани, подобни на градове области, контролирани от корпорции, където учени живеят със семействата си. Там всичко е спокойно и красиво. Такива са и самите хора. Те са потънали в лукс и разполагат с всички удобства, които една добре развита цивилизация може да предложи. За разлика от тях, жителите на Плебейските земи (всички градове извън изолираните области) тънат в мизерия и невежество, страдат от висока престъпност и неконтролируемо насилие.
Джими е син на двама учени, които работят за един от градовете корпорации. Бащата се занимава с генно инженерство, а майката - в някаква друга област на биологията, но поради здравословни проблеми остава вкъщи, за да се грижи за дома и семейството. Здравословните проблеми представляват всъщност тежка депресия, което пък обяснява как точно се грижи за детето и съпруга си. По-късно се оказва, че тя е член на незаконна организация, бореща се против злоупотребата на човека с природата. Нещо като Greenpeace.
Малкият Джими има един-единствен приятел – геният Крейк. Двамата прекарват доста от времето си заедно, защото учат в едно и също училище. По-късно, когато го завършват, връзката между тях остава все така силна. Третият елемент в тези отношения, които са централната и най-добре развита част на романа, е Орикс – момиче с нелека съдба, родено в малко селце някъде из Азия и продадено от майка си на богат бял чичко, който обещава добър живот и образование за 5-6 годишното момиченце. Първата среща на двете момчета с бъдещата им любима е непряка: Орикс е героиня в педофилски порнофилм. Историята на Орикс е изпълнена с насилие и секс и е предадена както от нейна гледна точка (макар и не чрез разказ в първо лице, може би, за да се покаже, че правото на гласа й е било отнето [а и тя няма право на такова, защото е малолетна]; като контраст, гласът й е основен в пост-апокалиптичния свят на Снежния човек), така и през погледа на обсебените от нея момчета. Порнографията е сред основните теми в книгата. Атууд е силно обезпокоена от лесно достъпните за децата материали със секс и насилие, както и от представите за отношенията между хората, които те добиват, след като са били изложени на въпросните материали. В това отношение, романът е силно актуален, защото наскоро бе установено, че възрастовата границата за първия сблъсък на детето с филми с порнографско съдържание е паднала от 14 на 8 години. За осемгодишните Джими и Крейк е ежедневие гледането на snuff films, всякакви видове порно и играенето на компютърни игри, в които се леят кръв и други телесни течности. На моменти Атууд не просто изказва опасенията си, ами направо морализаторства (и то със силно феминистки нотки, повечето от които ми звучат като ехо от първата вълна на движението), но като цяло възгледите й са убедително защитени и повърхностно поучителното (това е лошо!; не е хубаво така да се прави!) не е преобладаващо.
Може би благодарение на това, най-силната страна на книгата са убедително описаните човешки взаимоотношения. Не е изпуснато нищо – от брака на родителите на Джими, през приятелските му връзки, до любовния триъгълник, в който той участва. Самотата и лудостта на Снежния човек, както и другостта на Децата (рожби на едни чужди самота и лудост – тези на Крейк) също са изследвани в дълбочина.
В Oryx and Crake има много идеи – някои от тях са интересни, други са оригинални (макар че те са малцинство) и стряскащи, трети не са нищо повече от забавни. Маргарет Атууд е добър стилист и в романа има доста игри на думи, както и няколко впечатляващи описания. Като цяло обаче, книгата не предлага нищо ново, поне не за читателите на фантастика. Опасенията и предупрежденията на Атууд са изказани от десетки автори преди нея. Идеята за чудовището, създадено от лудия учен, е стара колкото жанра (ако приемем мнението на Брайън Олдис, че романът на Мери Шели е първият научно-фантастичен). Oryx and Crake затрупва читателя с подробности от живота на близкото бъдеще (забавления на младежите, развитието на Мрежата, модни тенденции, политически характеристики), но всичко е с цел да се предаде послание, в което няма нищо ново. В това отношение, книгата казва много по-малко, отколкото далеч по-бедната откъм трикове (идейни или чисто стилистични), но (поне за мен) силно впечатляваща Handmaid’s Tale.
Излизането на Oryx and Crake беше съпроводено от едно специално написано за случая есе, в което Атууд обяснява, че не пише научна фантастика (science fiction), ами умозрителна фантастика (speculative fiction), защото първото било за марсианци с бластери, а второто – литература на идеи. Историята на фразата speculative fiction, от въвеждането й от Хайнлайн, през употребата и захвърлянето й от Джудит Мерил, Деймън Найт и Самюъл Дилейни, до злоупотребата с нея от страна на Атууд, е много интересна и ще взема някой ден да напиша нещо за нея. Сега само ще кажа, че днес няма смислово разделение между двете определения, като второто може да се приеме за единствено по-широко, но не и отнасящо се до качествено по-добри текстове. Ако човек вземе романа на Маргарет Атууд, прочете го и след това обърне внимание на послеслова (разказващ за направените проучвания и даващ доказателства за вероятността на направените в него предположения – последното под формата на библиография от статии!), едва ли ще му мине през главата, че книгата не е научна фантастика и то от най-твърдия й вид. Освен ако не е чел достатъчно фантастика или в главата си държи знак за равенство между сай-фай филмите и книгите. А може би просто пише в страна и среда, където научна фантастика е тежка стигма.
Най-новото произведение на Маргарет Атууд – “Одисеята на Пенелопа” – вече е преведено на български.
No comments:
Post a Comment