4/25/2006

SFBC Top 50: Expansion Set

Четири от любимите ми книги не са включени във вече прословутата класация на SFBC. След като по-рано ги вмъкнах (заедно с още 2-3 други) и изритах няколко заглавия, за да освободя място, редно е да напиша защо го направих. Както се пее в една песен: it's my blog and I'll edit if I want to.

Dying Inside, Робърт Силвърбърг: Историята на Дейвид Селиг - телепат в съвременен Ню Йорк, който постепенно започва да губи 'таланта' си, безработен висшист, който си изкарва прехраната като пише курсовите работи по литература на мързеливи студенти, отчаян мъж на средна възраст, който избягва контактите с истинските хора и предпочита да общува с мъртви величия, воайор по съдба, който мечтае за един свят без цветове, където тишината е официален език.

Това е една от онези книги, които се появяват веднъж в живота на автора. За тях се искат много страст и амбиция, каквито Силвърбърг е имал в изобилие в края на '60те и началото на '70те. Dying Inside е най-автобиографичният му роман. С други думи, произведението е искрено и убедително. Дейвид е объркан, озлобен, самотен, тъжен, надменен, изплашен, обичащ, тревожен, груб. Живее във време на промени. Те обаче стават около него - вътре е някак кухо и студено, изолирано, въпреки свързаността, която телепатията би трябвало да предполага. Когато способността му започва да умира, Дейвид не знае как да реагира на единствената голяма промяна в живота му. Дали е за добро, или пък е за лошо? А читателят се пита: дали наистина я има тази способност, или тя е просто оправдание за дистанцията, за осакатеното общуване?

Дейвид Селиг е unreliable narrator - разказвач, на когото не може да се има голямо доверие, защото е прекалено субективен или твърде нестабилен. Понякога реагира силно емоционално и ти "говори" докато е още под афект, друг път нарежда все едно не вижда смисъл в общуването (защото няма кой да го чуе.) Това поставя под въпрос "фантастичността" на Dying Inside. Телепатията може да е колкото свръхспособност, толкова и просто фантазия, което прави книгата още по-очарователна.

Не знам колко важно за жанра е точно това произведение на Силвърбърг, но знам, че то е ядрото на творчеството му: горещо е, ражда земетресения и буди вулкани.

The Handmaid's Tale, Маргарет Атууд: Америка след стотина години. Съединените щати отдавна са разединени и един от тях е малка държава, наречена Гилеад. Там на власт са религиозни фанатици и върли защитници на патриархалното общество. Почти всички жени са стерилни, а онези, които не са, се използват от заможни семейства за раждане на деца и домакинска работа. В тези домове, те са собственост на мъжа, който им отнема името и им дава своето - главната героиня се казва Нафред (На Фред). На жените им е забранено да четат и затова пазарите са осеяни с табели, на които вместо думи има картинки. По площадите се извършват публични екзекуции, обесени жени са изложени на показ за назидание.

Маргарет Атууд не вярва в човечеството и най-вече в мъжката му половина. Фантастичните й произведения са мрачни, без почти никаква надежда. Докато четях романа, не ми се виждаше възможно такова общество наистина да се пръкне на този свят, но атмосферата и героите бяха толкова убедителни, че към последната страница бях окончателно запленен от странната смесица от ужас, безнадеждност и безсмислие, разкъсвани тук и там от малко ирония, малко топлина. Силният глас на Атууд е може би най-ценното нещо в цялото произведение.

За The Handmaid's Tale се е изписало и казало толкова много (от обсъждане на двусмисления край до шеги за това как Фред предпочита да играе "Скрабъл" с Нафред, вместо да прави секс с нея), че е странно как романът не е намерил място в топ 50. Освен това, книгата е първата, която печели наградата "Артър Кларк" при доста силна конкуренция от жанрови любимци - Самюъл Дилейни, Грег Беър, Ким Стенли Робинсън, Лушъс Шепърд, Боб Шоу. Явно влияние върху решението на редакторите на SFBC е оказала странната връзка на авторката с фантастиката :).

The Female Man, Джоана Ръс: Четири жени в четири свята. Джанет от паралелна на нашата бъдеща Земя, наречена Whileaway (Докатогиняма), където мъжете отдавна са измрели. Джоана е от нашата Земя, някъде през '70те. Джанин е от друга паралелна вселена, където в Америка положението на жените не е много розово. Джаел е от паралелно бъдеще, където има мъже, но те са Врагът: двата пола водят кървава война. Джанет пътува назад във времето и през световете, за да отиде при Джоана, от която да научи повече за мъжете и отношенията между тях и жените. Джаел прави същото, но с друга цел: трябва й свят, който да бъде превърнат в тренировъчен лагер за обучението на жени войници. Тя се среми към Докатогиняма, но не може да пътува пряко до този свят и затова минава през нашата Земя и тази на Джанин. Четирите жени се срещат и заедно посещават първо Докатогиняма, после света на Джаел. Непрекъснато има пътуване насам-натам из времена и светове. И стилове: научна фантастика, приключенска фантастика, модерна философия, експериментална литература, еротика, сатира. В рамките на някакви си 270 страници.

Glory of the '70s, ако мога да перефразирам Тори Еймъс, когато феминизмът беше млад и група фантасти вярваха, че жанрът е истинска литература! The Female Man е едно от централните произведения в това златно за западната фантастика десетилетие. Той е едновременно експериментален и дидактичен, хем роман, хем сборник есета, страшен и смешен. Издаването му е било бавен и мъчен процес. Но явно борбата не е била напразна, защото в The Female Man са най-лесно забележими даровете, които, според Джон Клът, Джоана Ръс донася с творчеството си на фантастиката: "truth-telling and danger."

Няма нужда да пиша повече, четете човека от женски пол:

Then I turned into a man.

This was slower and less dramatic.

I think it had something to do with the knowledge you suffer when you're an outsider—I mean suffer; I do not mean undergo or employ or tolerate or use or enjoy or catalogue or file away or entertain or possess or have.

That knowledge is, of course, the perception of all experience through two sets of eyes, two systems of value, two habits of expectation, almost two minds. This is supposed to be an infallible recipe for driving you gaga. Chasing the hare Reconciliation with the hounds of Persistence—but there, you see? I'm not Sir Thomas Nasshe (or Lady Nasshe, either, tho' she never wrote a line, poor thing). Rightaway you start something, down comes the portcullis. Blap. To return to knowledge, I think it was seeing the lords of the earth at lunch in the company cafeteria that finally did me in; as another friend of mine once said, men's suits are designed to inspire confidence even if the men can't. But their shoes —! Dear God. And their ears! Jesus. The innocence, the fresh-faced naivete of power. The childlike simplicity with which they trust their lives to the Black men who cook for them and their self-esteem and their vanity and their little dangles to me, who everything for them. Their ignorance, their utter, happy ignorance. There was the virgin We sacrificed on the company quad when the moon was full. (You thought a virgin meant a girl, didn't you?) There was Our thinking about housework—dear God, scholarly papers about housework, what could be more absurd! And Our parties where we pinched and chased Each Other. Our comparing the prices of women's dresses and men's suits. Our push-ups. Our crying in Each Other's company. Our gossip. Our trivia. All trivia, not worth an instant's notice by any rational being. If you see Us skulking through the bushes at the rising of the moon, don't look. And don't wait around. Watch the wall, my darling, you'd better. Like all motion, I couldn't feel it while it went on, but this is what you have to do:

To resolve contrarieties, unite them in your own person.

This means: in all hopelessness, in terror of your life, without a future, in the sink of the worst despair that you can endure and will yet leave you the sanity to make a choice—take in your bare right hand one naked, severed end of a high-tension wire. Take the other in your left hand. Stand in a puddle. (Don't worry about letting go; you can't.) Electricity favors the prepared mind, and if you interfere in this avalanche by accident you will be knocked down dead, you will be charred like a cutlet, and your eyes will be turned to burst red jellies, but if those wires are your own wires—hang on. God will keep your eyes in your head and your joints knit one to the other. When She sends the high voltage alone, well, we've all experienced those little shocks—you just shed it over your outside like a duck and it does nothing to you—but when She roars down high voltage and high amperage both, She is after your marrow-bones; you are making yourself a conduit for holy terror and the ecstasy of Hell. But only in that way can the wires heal themselves. Only in that way can they heal you. Women are not used to power; that avalanche of ghastly strain will lock your muscles and your teeth in the attitude of an electrocuted rabbit, but you are a strong woman, you are God's favorite, and you can endure; if you can say "yes, okay, go on"—after all, where else can you go? What else can you do?—if you let yourself through yourself and into yourself and out of yourself, turn yourself inside out, give yourself the kiss of reconciliation, marry yourself, love yourself—

Well, I turned into a man.

We love, says Plato, that in which we are defective; when we see our magical Self in the mirror of another, we pursue it with desperate cries— Stop! I must possess you!—but if it obligingly stops and turns, how on earth can one then possess it? Fucking, if you will forgive the pun, is an anti-climax. And you are as poor as before. For years I wandered in the desert, crying: Why do you torment me so? and Why do you hate me so? and Why do you put me down so? and I will abase myself and I will please you and Why, oh why have you forsaken me? This is very feminine. What I learned late in life, under my rain of lava, under my kill-or-cure, unhappily, slowly, stubbornly, barely, and in really dreadful pain, was that there is one and only one way to possess that in which we are defective, therefore that which we need, therefore that which we want.

Become it.

(Man, one assumes, is the proper study of Mankind. Years ago we were all cave Men. Then there is Java Man and the future of Man and the values of Western Man and existential Man and economic Man and Freudian Man and the Man in the moon and modern Man and eighteenth-century Man and too many Mans to count or look at or believe. There is Mankind. An eerie twinge of laughter garlands these paradoxes. For years I have been saying Let me in, Love me, Approve me, Define me, Regulate me, Validate me, Support me . Now I say Move over. If we are all Mankind, it follows to my interested and righteous and right now very bright and beady little eyes, that I too am a Man and not at all a Woman, for honestly now, whoever heard of Java Woman and existential Woman and the values of Western Woman and scientific Woman and alienated nineteenth-century Woman and all the rest of that dingy and antiquated rag-bag? All the rags in it are White, anyway. I think I am a Man; I think you had better call me a Man; I think you will write about me as a Man from now on and speak of me as a Man and employ me as a Man and recognize child-rearing as a Man's business; you will think of me as a Man and treat me as a Man until it enters your muddled, terrified, preposterous, nine-tenths-fake, loveless, papier-mache-bull-moose head that I am a man . (And you are a woman.) That's the whole secret. Stop hugging Moses' tablets to your chest, nitwit; you'll cave in. Give me your Linus blanket, child. Listen to the female man.

If you don't, by God and all the Saints, I'll break your neck.)

- The Female Man, Joanna Russ

Както и:

Go, little book, trot through Texas and Vermont and Alaska and Maryland and Washington and Florida and Canada and England and France; bob a curtsey at the shrines of Friedan, Millet, Greer, Firestone, and all the rest; behave yourself in people's living rooms, neither looking ostentatious on the coffee table nor failing to persuade due to the dullness of your style; knock at the Christmas garland on my husband's door in New York City and tell him that I loved him truly and love him still (despite what anybody may think); and take your place bravely on the book racks of bus terminals and drugstores. Do not scream when you are ignored, for that will alarm people, and do not fume when you are heisted by persons who will not pay, rather rejoice that you have become so popular. Live merrily, little daughter-book, even if I can't and we can't; recite yourself to all who will listen; stay hopeful and wise. Wash your face and take your place without a fuss in the Library of Congress, for all books end up there eventually, both little and big. Do not complain when at last you become quaint and old-fashioned, when you grow as outworn as the crinolines of a generation ago and are classed with Spicy Western Stories, Elsie Dinsmore, and The Son of the Sheik; do not mutter angrily to yourself when young persons read you to hrooch and hrch and guffaw, wondering what the dickens you were all about. Do not get glum when you are no longer understood, little book. Do not curse your fate. Do not reach up from readers' laps and punch the readers' noses.

Rejoice, little book!

For on that day, we will be free.

- The Female Man, Joanna Russ

Camp Concentration, Томас М. Диш: Щатите от близкото бъдеще са в продължителна война с неназован враг. В страната никнат странни концентрационни лагери, където върху затворниците се правят експерименти, в следствие на които те стават гениални. Пътят към гениалността минава през заразяване с някаква форма на сифилис и, разбира се, завършва с мъчителна смърт. Главният герой, поетът и философ Луис Сакети, попада в един от тези лагери, след като е преместен от обикновен затвор. Молбата към него за направената "услуга" е да си води дневник. Това е самият роман Camp Concentration. В лагера "Архимед" е позволено всичко, освен излизането а свобода. Там Лоис среща стар свой съученик - Мордекай Уошингтън - гениален физик, който се оказва причината за преместването на поета, пише поезия (от негов стих е взето заглавието на сборника с критически есета на Самюъл Дилейни - The Jewel-Hinged Jaw), обсъжда и поставя театрални спектакли, води философски спорове, за малко не умира.

Camp Concentration е най-известната книга на Диш и едно от най-'трудните' фантастични произведения. Тежките атмосфера и стил са в компанията на многобройни препратки към философски и художествени текстове, поезия, физични и психологически теории, фантастични произведения от пълп-ерата. Нищо чудно, че Дилейни е бил във възторг от романа и го е смятал за една от най-добре написаните фантастики, а Урсула Ле Гуин - за животопроменяща книга. Дълбинният сюжет е историята на Фауст. Версията на Кристофър Марлоу е като основа за експеримента на Диш. Книгата е била критикувана заради неочаквания, особен, почти ванвогтски, край, както и, това вече от мързеливите читатели, заради трудния стил. Първото, според мен, е реверанс към пълп-ерата от страна на Томас Диш и тук няма много основания за обвинения в несериозност. А стилът наистина е тежичък - Луис Сакети е убеден в гениалността си и изключително ерудиран поет още преди да попадне в лагера. След заразяването със сифилис и увеличаването на интелигентността му, стилът и съдържанието на дневника му направо изхвърчат извън Познатия космос.

За тази книга се сещам, когато някъде прочета "a tour de force of a novel."

3 comments:

Калин said...

Буу, пасажите от Джоанна ми развинтиха сетивата (и ми напомниха колко лесно се затъпява успоредно с ускоряването на действието - в живота, не само в книгите... А важно ли е да си умен, тогава?...)

Само това не мога да преглътна:

"If you don't, by God and all the Saints, I'll break your neck."

Прекалено мъжко ми идва.

(Ако е иронично, се самономинирам за Тъп на седмицата. А някой ден ще успея да напиша нещо, в което героинята сразява врага даже без щит. :D Нито ще мисли in terms of враг.)

armydreamer said...

Иронично е, мисля. За мен такова го прави "by God and all the Saints" най-вече :). Това някак го прави и мъжко - "иначе, в името на бащата, ще..." Не ми звучи женско, но пък така е най-разбираемо за средностатистическия читател на жанра, който е мъж, както знаем :).

Ще ми е интересна тази героиня :).

Hazel Baggins said...

И аз се впечатлих от цитатите. Маргарет Атууд също звучи любопитно.
Евентуално ако започна пак да чета...

За I'll break your neck - разбира се, че звучи мъжки. Нали се е превърнала в мъж;)