5/03/2006

Урсула Ле Гуин: The Language of the Night

The Language of the Night е първата книга с критически есета на Урсула Ле Гуин. Излиза през 1979 г., а десет години по-късно е допълнена и редактирана за английското издание. Повечето текстове са върху фентъзито, но има достатъчно и за научната фантастика. Всички са писани с любов към двата жанра и с убеждението, че в тях има място за създаване на качествени произведения.

Книгата е разделена на четири части. Във всяка има различни видове текстове, макар че темата е една: защита на фентъзито като сериозна литература и внимателна критика на фантастиката като не-чак-толкова-сериозна, но способна на чудеса при наличието на желание от страна на автора, “провинция” на фентъзито. Текстовете са писани в средата на ‘70те години – малко преди Лестър Дел Рей и неговата съпруга да пуснат в света нещото, наречено Шанара (на Тери Брукс), което става суперуспешно на пазара и за отрицателно време трансформира фентъзито във върло комерсиален жанр на клишета и повторения. Затова Ле Гуин е по-огорчена от нежеланието на фантастиката да се развива като литература, отколкото от фентъзито. Днес може би е на друго мнение.

Добри думи са казани за Лорд Дансъни, Толкин, Джеймс Типтри, Станислав Лем, Замятин, Филип Дик, Вирджиния Улф. А сред жертвите е Катрин Курц, заедно с Ричард Бах, Фриц Лайбър и Роджър Зелазни (последните двама “не знаят колко добри писатели са и затова рядко го показват”). Никъде няма истински опустошителна критика – Ле Гуин е внимателна и подкрепяща. Освен това, нейната цел е да даде цялостна представа за жанровете, без да обръща внимание на детайлите. Общото впечатление, което оставя с този подход, е близко до усещането за чудо. Поне за мен. Фентъзито е пътуване навътре, то говори на езика на нощта (на несъзнаваното), то те свързва със Сянката, говори с глас, който те изтръгва от света, в който живееш (ти не бягаш по свое желание там), използва думи, които градят и рушат светове, помага ти да запазиш Детето в себе си, без да изпаднеш в позицията на вечен изпълнител на неговите прищевки, помага ти да изградиш Възрастния. Най-вече – фентъзито е литература. Истинска, при това. Не измислица или ескапизъм – те са продукти на т.нар. фалшив реализъм (с това съм напълно съгласен!).

Ле Гуин е романтичка и не я е срам да си го признае. Тонът й може да звучи смешно на днешния читател, който от малък е свидетел на ексцесии като Джордан и Брукс, но в никакъв случай не е наивен. Защото драконите и магьосниците от есетата наистина съществуват. Просто са забравени. Сред най-интересните текстове е Why Are Americans Afraid of Dragons? То рисува една почти невероятна картина: фентъзито през ‘50те и ‘60те години в Америка е пазено далеч от децата, избутано в най-тъмните ъгли на библиотеката, защото се е смятало, че проповярва бягство от реалността, което е вредно за децата. Особено за онези от тях, които ще станат Големи бели мъже и ще започнат да мислят само за пари и за това как да потискат съпругите си.

Да, Ле Гуин е феминистка. Както казва: “не мога да си представя истински мислеща жена, която да не е такава.” Напълно подкрепям феминизма, но тази линия в книгата леко ме разочарова. Ле Гуин си служи прекалено много с генерализациите и някак с лекота обвинява определени групи хора за всичко. Това отново се дължи, според мен, на по-общия подход, който си е избрала. Иначе няма да има оправдание. Знам, че по-късно издава книга само с феминистки есета и предполагам, че там ще е задълбала по-сериозно. В The Language of the Night обаче не е така, а това отваря пространство за критика, която най-често също си служи с генерализации и се получава странно общуване между Глупави бели мъже и Незадоволени стари моми, а идеята си седи в ъгъла незабелязана.

Другото, което е Ле Гуин, е фенка на Юнг. За мен беше изненада да прочета, че “Магьосникът от Землемория”, може би най-юнгианското от всички фантастични произведения на планетата, е писано преди Ле Гуин да се запознае с творчеството на този гений. Тя си обяснява близостта на идеите с черпене от колективното несъзнавано (което подкрепя теорията й, че истинското фентъзи е движение навътре и надълбоко) и на мен ми звучи разумно и логично :). Две от есетата са преразказ на идеите на Юнг – чудесно представяне за читателите. Примерите от жанра, които авторката дава, се връзват идеално. Там е спомената и една приказка на Андерсен, която задължително трябва да си намеря – за един млад мъж и неговата сянка.

Паралелно със защитата на фентъзито, както вече писах, се прокрадват и разни абзаци, които критикуват научната фантастика. С всеки един от тях съм напълно съгласен: в жанра няма човески същества, жените са в ужасна позиция, съществува по-голям интерес към разни джаджи и изобретенийца, вместо към по-дълбоки идеи. Фантастиката може да е също толкова сериозна, колкото са социологията, философията и психологията, но, с малки изключения, не е. Направо давам цитат:

Science fiction has mostly settled for a pseudo-objective listing of marvels and wonders and horrors which illuminate nothing beyond themselves and are without real moral resonance: daydreams, wishful thinking, and nightmares. The invention is superb, but self-enclosed and sterile. And the more eccentric and childish side of science fiction fandom, the defensive, fanatic in-groups, both feed upon and nourish this kind of triviality, which is harmless in itself, but which degrades taste, by keeping publishers’ standards, and readers’ and critics’ expectations, very low.


Ако фентъзито (доброто такова) работи с истински митове, то фантастиката в голямата си част се задоволява с разни субмитове – такива са Супермен, русият герой, който убива лигавото извънземно, дъщерята на професора, която или слуша лекции от русия герой, или е непрекъснато спасявана от него, или всичко това накуп и след това изнасилена и т.н. Ако фентъзистът подражава на Създателя, то фантастът имитира съзиданието. Вторият е по-склонен да се заблуди, правейки се на Бог и затова по-често излиза несериозен.

Научната фантастика си няма и истински романи. И може би не може да има, защото не се интересува от човека. Истинският роман, според Вирджиния Улф, е портрет на едно човешко същество. Улф дава име на този човек – Мисис Браун. Ле Гуин с тъга отбелязва, че из коридорите на лъскавите космически кораби няма място за госпожата. Както и че дори и да се движат със свръхсветлинна скорост, фантастите няма да стигнат лелката, защото не знаят къде да търсят. Има и такива, които са започнали да я откриват, все пак – Замятин (автор на първият научно-фантастичен роман, според Ле Гуин), Филип Дик от време на време, Стърджън.

Може би днес нещата са леко обърнати – фентъзито е предимно това, което Ле Гуин през 1976 г. е описвала като несериозната фантастика. То се издава и се купува само защото е фентъзи. Неговите фенове са фанатични, инфантилни и слепи за недостатъците му. А пък фантастиката се е пооправила, но е емигрирала в онези тъмни ъгли на библиотеките и книжарниците, където преди 30-40 години томовете на Лорд Дансъни са чакали да бъдат преоткрити.

8 comments:

alvin said...

Поздравления, това е ценно.

И на мен ми се струва, че в момента нещата са същите, но с обратен знак. Фентъзи поредиците биват бълвани на пазара и купувани, просто защото на корицата има мледеж с меч и нещо митологично за фон - дракон, замък или разголена красавица. От друга страна фантастичните книги (scifi-то де) залежават по рафтовете, защото текста е трудносмилаем. Възрастните заспиват като хванат книга, а младите са по клубовете.
"Вземи тоя демидж, копеле, огън в дупката!

И ако по онова време е било трудно да се открие пълнокръвно човешко същество из космическите коридори, то сега е невъзможно да се срещне такова из баналните горски пътеки, войнски редици или дворцови коридори. Важно е да е фентъзи, да е над 800 страници и отзад да пише, че според "Някой-си-американски-град таймс" това е абсолютно култова книга.
Не генерализирам, има и свестни неща. Чувал съм :)

Напоследък Ле Гуин ми е все по-интересна, но не знаех, че има (е имала) такова мнение за фантастиката.
Зелазни и Ричард Бах - слабички? Това тоя Бах с "Илюзии" ли е? Много е повърхностен, да бе. Зелазни и той, милия :)
Както и да е, подобни приказки за фентъзито към днешна дата не са верни - Съзидателят, подражателят, митове и субмитове.
Все пак доста време е минало.

Още веднъж мерси за постинга, беше ми адски интересно.

armydreamer said...

Да, този Ричард Бах е. "Илюзии" не съм чел; само "Чайката" и не беше лоша. Ле Гуин не го критикува чак толкова много - дава го като пример за автор, който пише за възрастни така, както възрастните си мислят, че трябва да се пише за деца: само с прости думи и с 2-3 общоизвестни и прекалено ясни идеи. Е, самият коментар за продадените 20 млн. копия от "Чайката," наистина е леко саркастичен, но нито за него, нито за когото и да е от останалите има остри думи.

А Зелазни - не й харесва, че героите му изпозлват жаргонни думи. Това не било истинско фентъзи, защото Гласът не е магичен, тържествен, тежък. Преразказвам съвесем накратко, де - в есето тя си дава доста добри примери и си защитава идеята, според мен. И казва, че Зелазни има способността, но не я показва.

alvin said...

Все повече започвам да се чудя на г-жа Ле Гуин.

Ричард Бах е известен с "Чайката", но силно (и "пламенно" бих добавил, все пак сме на тема магични и тържествени думи :Р) ти препоръчвам "Илюзии" и "Едно". Но може и наистина да е елементарен в израза си.
Не знам какво ще каже Ле Гуин за Куелю, той е с много сложен стил ;)

Що се отнася до жаргонния Зелазни, много ми е чудно на какъв език е говорила тя по време на демонстрациите под дъжда.

armydreamer said...

"Едно" ще я чета - доста хубави неща чувам за нея и то все от хора, на които вярвам. "Чайката" наистина имаше много лек стил. Иначе и аз през цялото време се чудех какво ли е мнението на Ле Гуин за Коелю :).

Думите й за Зелазни (същото е и за Лайбър) много ме изненадаха, но в началото не им обърнах голямо внимание - просто ми беше интересно да чета нещо различно от суперлативи за него (за това изцяло виня нашите форуми, където Зелазни е Бог ;)). После обаче леко се подразних и то не защото съм върл фен на автора, ами понеже почувствах думите на Ле Гуин като скрита критика и към Дилейни. Той прави абсолютно същото. И все съм се радвал на тази способност и на двамата да редуват 'висок' и 'нисък' стил. За това ги бяха похвалили и в Енциклопедия на фантастиката, ако не се лъжа.

Не знам. Може би Ле Гуин изхожда от позицията, че фентъзито не може да е постмодерно и затова не иска да допусне, че смесване на епика, патос, и Големи думи върви с 'ниската' култура и то доста добре. Даже и при нови автори като Нийл Геймън и Чайна Мивил.

Калин said...

Не зная защо Урсула прави връзка между Ричард и фентъзито.

(Мразим разстоянията между хората, обичане интимността на малките имена. Няма майтап.)

За Бога, не четете Ричард Бах като литература! За Бога, поговорете си с Ричард Бах! Прегърнете го, отречете го, допълнете го - но не бъркайте личното споделяне с художественото загатване.

Това е. Не можех да не го кажа, понеже ме засяга лично, и много дълбоко.

(А щом Урсула критиква Роджър за "дегероизирането" на стила - същия митопоет впрочем, написал "И ето, дъх очаквам" и "Машината от центъра Хартспринг", за палача у дома да не говорим - интересно как ще й се види Едингс, когото, от хулене и хилене, малко хора видяха като лекарството срещу хрочничния епизъм...)

Калин said...

П.П. Лоши думи за Роджър ли искаш да чуеш? Няма да те изненадам, но:

Един автор, който е изпял хъса (vigor) и съкровенията си в първите десет години, после е карал на ерудиция и майсторлък.

Поучително, поне аз се опитвам да бъде за моето вдумиизливане.

Но не го обвинявам (особено като разбрах на колко души е помогнал да намерят гласа си - техния собствен, не някой клонингов Роджъров - в по-късните си години): не всеки може да се облегне на такъв неизтощим демон като Харлановия. Роджър е бил прекрасен човек - а знаеш аз колко влагам в това, и колко по-горе го слагам...

armydreamer said...

По ред на номерата :):

Ричард Бах: Ле Гуин говори (малко) за Бах в есе, посветено главно на литературата за деца (и нейната Землемория). Ако защитава някаква идея, тя е, че децата са мислещи и чувстващи човешки същества, които трудно ще излъжеш, и ако критикува нещо, то е пренебрегването на този факт от страна на много писатели, читатели и издатели. Няма сравнение между Бах и фентъзито (или който и да е друг жанр), само лек сарказъм, който е нормално нещо, струва ми се. 20 млн. продадени копия трудно могат да бъдат сбъркани с каквото и да е загатване. Просто е твърде ясно като заявление и не е трудно да си представиш как много хора реагират с ирония, пренебрежение и т.н., дори и такова отношение да е напълно незаслужено.

Едингс: Последното (по хронология на написване) есе е от 1976 г. Преди да се появи феноменът, родил Едингс. Бих се изненадал, ако някой като Ле Гуин отдели време и енергия точно за Дейвид (не защото съм напълно убеден, че той не го заслужава и че самата Ле Гуин е на такова мнение, просто ми се вижда малко вероятно), но и на мен би ми било интересно да прочета коментарите й.

Зелазни: виж си мейла. Не ми се иска да си налагам да не говоря и за него :).

Карфиол said...

Най-накрая да намеря място в Интернет, на което пишат без грешки. Личи си, че хората тук четат книги. Благодаря за удоволствието.