Урсула Ле Гуин: The Language of the Night

The Language of the Night е първата книга с критически есета на Урсула Ле Гуин. Излиза през 1979 г., а десет години по-късно е допълнена и редактирана за английското издание. Повечето текстове са върху фентъзито, но има достатъчно и за научната фантастика. Всички са писани с любов към двата жанра и с убеждението, че в тях има място за създаване на качествени произведения.

Книгата е разделена на четири части. Във всяка има различни видове текстове, макар че темата е една: защита на фентъзито като сериозна литература и внимателна критика на фантастиката като не-чак-толкова-сериозна, но способна на чудеса при наличието на желание от страна на автора, “провинция” на фентъзито. Текстовете са писани в средата на ‘70те години – малко преди Лестър Дел Рей и неговата съпруга да пуснат в света нещото, наречено Шанара (на Тери Брукс), което става суперуспешно на пазара и за отрицателно време трансформира фентъзито във върло комерсиален жанр на клишета и повторения. Затова Ле Гуин е по-огорчена от нежеланието на фантастиката да се развива като литература, отколкото от фентъзито. Днес може би е на друго мнение.

Добри думи са казани за Лорд Дансъни, Толкин, Джеймс Типтри, Станислав Лем, Замятин, Филип Дик, Вирджиния Улф. А сред жертвите е Катрин Курц, заедно с Ричард Бах, Фриц Лайбър и Роджър Зелазни (последните двама “не знаят колко добри писатели са и затова рядко го показват”). Никъде няма истински опустошителна критика – Ле Гуин е внимателна и подкрепяща. Освен това, нейната цел е да даде цялостна представа за жанровете, без да обръща внимание на детайлите. Общото впечатление, което оставя с този подход, е близко до усещането за чудо. Поне за мен. Фентъзито е пътуване навътре, то говори на езика на нощта (на несъзнаваното), то те свързва със Сянката, говори с глас, който те изтръгва от света, в който живееш (ти не бягаш по свое желание там), използва думи, които градят и рушат светове, помага ти да запазиш Детето в себе си, без да изпаднеш в позицията на вечен изпълнител на неговите прищевки, помага ти да изградиш Възрастния. Най-вече – фентъзито е литература. Истинска, при това. Не измислица или ескапизъм – те са продукти на т.нар. фалшив реализъм (с това съм напълно съгласен!).

Ле Гуин е романтичка и не я е срам да си го признае. Тонът й може да звучи смешно на днешния читател, който от малък е свидетел на ексцесии като Джордан и Брукс, но в никакъв случай не е наивен. Защото драконите и магьосниците от есетата наистина съществуват. Просто са забравени. Сред най-интересните текстове е Why Are Americans Afraid of Dragons? То рисува една почти невероятна картина: фентъзито през ‘50те и ‘60те години в Америка е пазено далеч от децата, избутано в най-тъмните ъгли на библиотеката, защото се е смятало, че проповярва бягство от реалността, което е вредно за децата. Особено за онези от тях, които ще станат Големи бели мъже и ще започнат да мислят само за пари и за това как да потискат съпругите си.

Да, Ле Гуин е феминистка. Както казва: “не мога да си представя истински мислеща жена, която да не е такава.” Напълно подкрепям феминизма, но тази линия в книгата леко ме разочарова. Ле Гуин си служи прекалено много с генерализациите и някак с лекота обвинява определени групи хора за всичко. Това отново се дължи, според мен, на по-общия подход, който си е избрала. Иначе няма да има оправдание. Знам, че по-късно издава книга само с феминистки есета и предполагам, че там ще е задълбала по-сериозно. В The Language of the Night обаче не е така, а това отваря пространство за критика, която най-често също си служи с генерализации и се получава странно общуване между Глупави бели мъже и Незадоволени стари моми, а идеята си седи в ъгъла незабелязана.

Другото, което е Ле Гуин, е фенка на Юнг. За мен беше изненада да прочета, че “Магьосникът от Землемория”, може би най-юнгианското от всички фантастични произведения на планетата, е писано преди Ле Гуин да се запознае с творчеството на този гений. Тя си обяснява близостта на идеите с черпене от колективното несъзнавано (което подкрепя теорията й, че истинското фентъзи е движение навътре и надълбоко) и на мен ми звучи разумно и логично :). Две от есетата са преразказ на идеите на Юнг – чудесно представяне за читателите. Примерите от жанра, които авторката дава, се връзват идеално. Там е спомената и една приказка на Андерсен, която задължително трябва да си намеря – за един млад мъж и неговата сянка.

Паралелно със защитата на фентъзито, както вече писах, се прокрадват и разни абзаци, които критикуват научната фантастика. С всеки един от тях съм напълно съгласен: в жанра няма човески същества, жените са в ужасна позиция, съществува по-голям интерес към разни джаджи и изобретенийца, вместо към по-дълбоки идеи. Фантастиката може да е също толкова сериозна, колкото са социологията, философията и психологията, но, с малки изключения, не е. Направо давам цитат:

Science fiction has mostly settled for a pseudo-objective listing of marvels and wonders and horrors which illuminate nothing beyond themselves and are without real moral resonance: daydreams, wishful thinking, and nightmares. The invention is superb, but self-enclosed and sterile. And the more eccentric and childish side of science fiction fandom, the defensive, fanatic in-groups, both feed upon and nourish this kind of triviality, which is harmless in itself, but which degrades taste, by keeping publishers’ standards, and readers’ and critics’ expectations, very low.

Ако фентъзито (доброто такова) работи с истински митове, то фантастиката в голямата си част се задоволява с разни субмитове – такива са Супермен, русият герой, който убива лигавото извънземно, дъщерята на професора, която или слуша лекции от русия герой, или е непрекъснато спасявана от него, или всичко това накуп и след това изнасилена и т.н. Ако фентъзистът подражава на Създателя, то фантастът имитира съзиданието. Вторият е по-склонен да се заблуди, правейки се на Бог и затова по-често излиза несериозен.

Научната фантастика си няма и истински романи. И може би не може да има, защото не се интересува от човека. Истинският роман, според Вирджиния Улф, е портрет на едно човешко същество. Улф дава име на този човек – Мисис Браун. Ле Гуин с тъга отбелязва, че из коридорите на лъскавите космически кораби няма място за госпожата. Както и че дори и да се движат със свръхсветлинна скорост, фантастите няма да стигнат лелката, защото не знаят къде да търсят. Има и такива, които са започнали да я откриват, все пак – Замятин (автор на първият научно-фантастичен роман, според Ле Гуин), Филип Дик от време на време, Стърджън.

Може би днес нещата са леко обърнати – фентъзито е предимно това, което Ле Гуин през 1976 г. е описвала като несериозната фантастика. То се издава и се купува само защото е фентъзи. Неговите фенове са фанатични, инфантилни и слепи за недостатъците му. А пък фантастиката се е пооправила, но е емигрирала в онези тъмни ъгли на библиотеките и книжарниците, където преди 30-40 години томовете на Лорд Дансъни са чакали да бъдат преоткрити.