Страшно ме е яд на нашите издатели, които са се вкопчили в последния период от кариерата на Сълвърбърг и издават предимно книгите му, писани след 1980. Не че произведенията са слаби (е, "Зной в полунощ" е доста смотана) и не заслужават място на нашия пазар, но трябва да има някакъв баланс. Защото Силвърбърг не е авторът на "Замъкът на лорд Валънтайн", а създател на едни от най-сериозните психологически и социални фантастични романи в историята на жанра. Той е дълбок писател, смел и сериозен, а не просто майстор на перфектен фенфикшън по Джак Ванс. Ето защо Силвърбърг не е авторът на "Замъкът на лорд Валънтайн".
(ОК, в горното описание на историите за Маджипур леко преувеличих, нищо че като силно вманиачен фен на Силвърбърг ми е позволено: те са очарователни планетарни романси [сигурно има по-подходящ превод на planetary romance] с убедителни герои и впечатляващи описания на екзотични места и култури. Но не са нещо ново под което и да е слънце. А и това, че всяка история завършва като конфликт между хора и метаморфи [другите раси са предимно за цвят], в който метаморфите са лошите [самият Силвърбърг е искал да ги опише като такива, това не е просто мое тълкуване], определено не ми харесва. Да не говорим за трилогията за Престимион, където авторът прибягва до какви ли не трикове, за да ни убеди, че поредицата е всъщност фентъзи.]
Та значи... Пет романа от периода, в който буквално всяка книга на Силвърбърг е била номинирана за Хюго или Небюла, понякога и за двете награди едновременно, понякога две произведения едновременно (налагало се е Силвърбърг сам да си изтегля номинирани романи от надпреварата). Ето ги:
1. Dying Inside: писах вече за него. Тук. Мисля, че само една книга на света ми е по-любима от тази.
2. The Book of Skulls: скоро ще я филмират, така че, ако филмът е успешен, няма да има нищо страшно, мили издатели, да я пуснете на български между томовете на някой 23 000-страничен фентъзи епос. Историята: четирима студенти тръгват на road trip в търсене на тайнствено братство, за което се предполага, че е открило безсмъртието. За да се докосне до него групата на четиримата, от нея трябва да оцелеят само двама, третият да отнеме живота си сам, а четвъртият да бъде убит от приятелите си.
Едни казват, че романът е дарк фентъзи, други, че е хорър. Не е нито едно от двете, защото фантастичният елемент не е част от самия текст - той съществува евентуално, само ако читателят реши да повярва, че Братството на черепите наистина пази тайната на безсмъртието и може да го дарява на жадни за него студенти. Това не значи, че книгата не си струва. Напротив, рядко качествена е. Направо мейнстрийм. Четиримата герои са описани майсторски и на места си личи, че Силвърбърг е вкарвал автобиографични елементи. Стилът е на много високо ниво - книгата е едновременно академичен, свръхестествен и психологически роман, и перото на автора се движи със завидна увереност по всяка една от трите линии.
3. Thorns: ако To Open The Sky е официално първата книга на "новия Сивърбърг" - този, който изоставя списанията и приключенската фантастика в средата на '60те и се впуска в Новата вълна и Литературата, то Thorns е най-емблематичната за случилата се метаморфоза. Както подсказва заглавието, книгата е... неудобна. Не със скандални теми или експериментална структура, а с една болезнена откровеност, която се среща рядко във фантастиката. Thorns е историята за момиче на 16 години, което е майка на 100 деца, без никога да ги е виждало или докосвало, за бивш астронавт, който е обезобразен от извънземни, за един емоционален вампир и за "рожбите" на странните отношения между тримата. "Вампирът" не си знае парите и е зажаднял за нови усещания. Когато разбира за астронавта и момичето, решава, че ще е добра идея да ги събере, да направи всичко възможно между тях да възникнат някакви чувства и след това да пирува с родената от необичайната връзка любов.
Thorns е част от "трилогия" произведения, чиито герои са хора, насилствено променени от извънземни. Другите две са романът "Човекът в лабиринта" и разказът Flies.
4. Son of Man: най-експерименталният роман на Силвърбърг. 200 страници поток на съзнанието, пълен сюрреализъм, цели абзаци от прилагателни, безброй препратки към други произведения, съноподобна атмосфера. Един мъж от 20 в. се събужда гол на поляна в свят, който се оказва Земята след милиони години. Попада на група променящи формата и същността си същества, които го повеждат из чуждата планета, за да му покажат всички 'синове на човека', които са я обитавали през хилядолетията. Среща октоподоподобни, птицоподобни хора, андроиди и създания от енергия по пътя си към Извора на времето и своята саможертва с библейски оттенъци.
Труден за четене роман, но безкрайно красив. Иска ми се Силвърбърг да беше продължил да се развива в тази посока... Любопитен факт: Джеймс Типтри взима заглавието на класиката си Brightness Falls From The Air от Son of Man. А самото изречение при Силвърбърг е препратка към "Портрет на художника като млад", мисля, освен ако не е несъзнателна заемка :).
5. Tower of Glass: най-класическото като форма и идея от всички предложени дотук произведения. Един богаташ строи огромна стъклена кула, с помощта на която се надява да установи контакт с братя по разум. Строителите на кулата са андроиди с червена кожа и чисто човешки желания и стремежи. Кулата и контактът (който така и не се осъществява) не са сред централните теми. Историята се върти около отношенията човек-робот и баща-син (съответно, създател-създаден). Всичко е елегантно по силвърбъргски: няма морализаторстване, нито мелодраматизъм, написано е някак прецизно и може би затова стига надълбоко и остава. Както повечето неща на Силвърбърг.
Тук се появява устройсвото за смяна на съзнанията, което авторът използва и по-нататък в някои свои разкази.
Тези романи са все от втория период на Силвърбърг. Като изключим няколко разказа, българският читател познава само два романа от това време: "Човекът в лабиринта" и "Време на промени". Което е почти нищо.
No comments:
Post a Comment