Какво е да си фантаст...

Бари Малцбърг е считан от мнозина за най-мрачният автор на американската нова вълна. Други го определят като най-близкия писател до Робърт Силвърбърг. За най-верните си фенове, той е Филип Дик със стилистичните умения на Владимир Набоков. За четвърти, в творчеството на Малцбърг, особено това от 70те, могат да се открият всички грешки на Новата вълна - прекалени и самоцелни стилистични експерименти, ненужно задълбаване в психологията на героите, изместването на външния космос от вътрешния, много секс, много малко вяра в светлото бъдеще...

Като повечето си колеги от този период, Малцбърг е хвален и критикуван, леко пренебрегнат от големите награди и неприет от феновете на класиките в жанра и техните създатели. Предполагам, това се дължи не толкова на експерименталните структури на романите му и тежкия му стил (той не е много виновен по нито едно от двете обвинения), а на отношението му към митологичните фигури на научната фантастика - ученият, астронавтът, авторът.

Точно последното е в центъра на Herovit's World - кратка, много забавна и на моменти ужасяваща книга. Джонатан Херовит е сравнително млад фантаст, автор на 92 романа за приключенията на изследователски екип, воден от безстрашния истински мъж Мак Милър. Херовит е дебютирал точно във времето между края на доминацията на списанията и началото на книгите с меки корици - много важен момент в историята на жанра: първият, в който настъпват осезаеми промени във формата и съдържанието на издаваните произведения. Херовит, естествено, е пълния стереотип на автор от онова време. Свръхпродуктивен, не особено талантлив, жадуващ силно излизане от жанра с огромен, амбициозен, сериозен литературен роман, който така и не вижда бял свят дори като първо изречение, пишещ под псевдоним (Кърк Полънд), някак доволен, че все още не е чак толкова зле, че да прибегне до писане на порнография, за да се издържа, но въпреки това работещ за жълти стотинки, обречен на това кните му да се продават по вестникарски павилиони или в тъмните ъгли на книжарниците. Иска му се (предполагам по краткото описание на мечтания магнум опус) да е Норман Мейлър, но е нещо като Мъри Лейнстър. Обкръжението му също звучи познато: разкъсван от дребни дрязги фендъм, спорове между автори и редактори, конвенции и фестивали, които са бедни на сериозни дискусии, но изобилстват от приятелски запои и купони до изгрев слънце.

Малцбърг ни показва Херовит около 15 години след началото на кариерата му, някъде в края на 60те, когато академичния свят е започнал да обръща внимание на жанра и мечтите за сериозна кариера изглеждат все по-изпълними. Но Херовит е в творчески блок, напълно обезверен, мразещ себе си и жанра, нещастно женен, баща на дете, което не е нищо повече от мебел в потъналия му в хаос дом. За сметка на това около него успяват хора без дипломи (бивши негови колеги, които даже вече преподават творческо писане в разни университети), дребни агенти и всякакви фигури от фендъма. Херовит е безсилен да направи крачка в която и да е посока. Не може да довърши 93-ия си роман, не може да установи контакт с извънземните, в които са се превърнали жена му и дъщеря му, не може да поеме контрол върху себе си. Всичко започва да се разпада, водено от парчетата личност на самия Джонатан... За щастие, спасение може би има и то се нарича Кърк Поланд. Когато той поема нещата в свои ръце, всичко започва да изглежда по-светло и леко. Съвсем за малко. Точно преди светът на Херовит/Поланд да се срути в най-черната възможна дупка във Вселената.

Може би заради силно застъпената тема за отчуждението Малцбърг е сравняван със Силвърбърг. И двамата са посветили голяма част от творчеството си на описанието на превръщащи се в самотни чужденци герои. Опитите за спасение чрез деперсонализация и дереализация пък напомнят за Дик. Но нито Силвръбърг, нито Дик имат особеното чувство за хумор на Малцбърг, което прави книгите му, въпреки всичко, забавни, макар и по особено изкривен начин. Има една сцена, в която Херовит и жена му са в поредния скандал, детето е свидетел, съпругата псува Херовит и цялата фантастика, а той си мисли само за това колко ужасно би било дъщеря му да израсне в среда, в която жанрът е мразен...

Въпреки, че някои неща не са се променили и до днес, книга като Herovit's World не би могла да излезе сега. Поне не в тази си част, която засяга специфичните за минали времена елементи от динамиката на феномена НФ . Но романът е изключителна картина на онова време, която е най-доброто, което един историк на жанра може да получи, ако иска да чете за факти и преживявания в този малък свят, наречен фендъм. А детайлите от икономическата реалност, безкомпромисна и смазваща, оформила много повече фантастиката, каквато я знаем, отколкото който и да е друг фактор, са брутални. Явно най-тъжно е да си фантаст.