В края на 2010-та си обещах да чета повече разкази през 2011-та. Вече си проправям път през близо 1000-та страници на Again, Dangerous Visions, подготвил съм си още няколко антологии и колекции, но годината започнах с един кратък дебютен сборник.
Разкази на Петър Тушков събира 12 произведения, писани в рамките на последните 7 години. Разказите са фантастични и като жанр, и като качество. Не знам как най-точно да го опиша, но при Тушков има една особена чувствителност към преживяването. С други, и по-груби и клиширани, думи може да се каже, че разказите са добра психологическа проза - с всичките им детайли, описващи или намекващи за вътрешния космос на героите, както и с моментите на премълчаното, които карат читателя да хвърля в празното пространство свои интерпретации и проекции. Но още по-точно би било тази чувствителност към преживяването да се сравни с окото и усета на пишещия хайку. Защото отличителна черта на сборника е видимостта не на чувствата на автора (които също са доловими), не на творческите му търсения (които също са видими), а на впечатленията. Моментни, значими или незначими, винаги достатъчно силни, за да издържат конструирането на цял разказ около себе си, без да се изгубят сред идеите и стилистичните похвати. От последните две също има достатъчно. В разказите има познати жанрови тропи - андроиди, клонинги, политически интриги в междузвезден контекст, чудовища - без обаче те да служат на изтъркани идеи.
Хареса ми как произведенията са обединени от темата за липсата. Изгубеното, пропуснатото, възможното-направено-невъзможно витаят между редовете, в очите на героите и през думите им. Може би затова и сборника не носи името на някой от разказите: всеки е подходящ за заглавен. Но централен разказ за мен е "Луната брои останалите листа" - там липсата е най-осезаема, почти като физическо място. В "Очите на божествата" пък се усеща един по-голям свят. Той отсъства в разказа, но ще се радвам да прочета още истории от и за него. "Денят, в който всички коли спряха" черно на бяло (чрез недописани и непълни на места думи) света, осеян с дупки от недоизказано и неуловено. А финалът, "Космонавтът в океан безбрежен", като лупа увеличава тази липса до размер, в който тя е всичко.
7 comments:
:) И аз съм си запланувала разкази за тази година. Заради теб и Румен Старозагорски ще е Харлан елисън - или Alone Against Tomorrow или Deathbird stories
О, Елисън си заслужава всякакви планове :) Влиза и в моите за тази година, защото съм изостанал нещо със сборниците му. Както и с фантастиката като цяло :(
Хм, а не ти ли направиха впечатление неравностите в качеството на прозата?
Според мен, особено предвид особеностите на българската фантастика сега, си струва да се говори за това; не намирам нищо излишно дребнаво в подобна тема. Засега съм минал три разказа и не на едно и две места трябваше да си почивам от объркващи описания и образи и недисциплинирана фраза.
А финалите на първите два разказа ме овъртяха в някаква мъглява поетичност, което поне на мен ми се стори класически случай на "Не знам точно как да си завърша разказа".
Предвид че авторът я има, я не година-две повече от мен, а е събирал разказите 7 години, подозирам, че някои от тях ги е писал още в тийнейджърса възраст. В тоя смисъл ми е разбираемо защо прозата ми боде очите, но ми е интересно дали всички тия неща са били редактирани.
И още нещо - странна ми се струва идеята млад, учещ се още автор да издава седемгодишна ретроспекция на творчеството си, но и както самият той казва в блога си, е и смела. Все отнякъде трябва да се започне.
Ne znam zashto, no ne moga da pisha na kirilica sega i tuk :(. Zatova suvsem nakratko i s izvinenie:
Spored men tova ne e retrospekciq. Retrospekciq predpolaga kariera i pogled vurhu opredelen period ot tazi kariera. Tuk e po-vajen aktut na subirane na nqkolko proizwedeniq i predstavqneto im kato sbornik pred publika. Za men e mnogo vajno, che tova ne stava chrez edin ot konkursite ili chrez nqkoq ot grupite hora, koito izdawat fantastika u nas, koito sa se prevurnali v edinstvenite oformqshti (deformirashti) ganra u nas "sili". I na men mi se struwa po-dobro ot neshtata, koito tezi sili producirat. Temite i stilut ne sa shokirashto v razrez s razkazi ot "svetovnata" fantastika dnes. Za razlika ot mnogo drugi nashi proizwedeniq, vkl. i strashno dobrite, kakvoto e naprimer romanyt na Yancho Cholakov (koito za men daje ne e fantastika, no tova e druga tema).
Sustoqnieto na bulgarskata fantastika e slednoto: neq q nqma. Nito neshto q tursi otvyn (izdateli, kritici), nito nqkoi prawi neshto otvutre, za da se oformi identichnost. A bez identichnost nqma kakvo da se opitvame da prilagame standarti, osobeno takiwa, koito sa vazniknali za drugi fantastiki. Koeto ne znachi, che ti si drebnav - naprotiv, ne si, i e strashno vajno da produljavash da chetesh, kakto chetesh - a, che moje bi e rano da podhojdame kritichno tochno po tozi nachin.
Ta, v konteksta na otsustvie i ostarqlost, koito sa osnovnite priznaci na bg-fantastikata, takiwa razkazi i sbornici za men sa ot sushtoto znachenie, ot koeto e The Dreaming Jewels prez 1951 g. - dalech ot perfektno, no otkroqwashto se i zagatvashto za po-dobri vremena :). Tova e prichinata i da pisha za tqh, zashtoto az gledam da ne pisha i govorq za bg-fantastika.
Vtoriqt razkaz za men beshe nai-qsen - ot nachaloto do kraq. Nqmashe nishto muglqvo i ne usetih kolebanie i chudene ot strana na avtora za kraq mu. "Ako mi se doverish" mi beshe po-skoro neqsen. Mislq, che knigata zaslujava pisane za neq, dori i to da e silno kritichno. Prosto e kraino vreme da govorim poweche za neshta, koito zvuchat adekvatni na nqkakuv po-shirok janrov kontekst ot tozi na dobrata stara bg-fantastika s lekcionni tradicii :D. Podobno e otnoshenieto mi i kum razkaza "Sofia i maga" na Zlat Thorn, koito sushto ima nujda ot dosta pipane, no na tozi etap, za men, ne *tova* e vajnoto. Za samite avtori obache, tova trqbwa da e sred nai-vajnite neshta. Taka che, pak da kaja, ti nqma kakwo da se sumnqwash drebnav li si, ili ne :).
Tova ne stana mnogo kratko, nadqwam se da ne e oburkwashto.
Eстествено, че е ясно :) Даже съм кажи-речи изцяло съгласен, дотолкова, че това по-долу май и на мен ще ми прозвучи като смукане на неща от пръстите, когато си го препрочитам. Но все пак:
Струва ми се, че може да говорим за двете неща паралелно.
Едната страна на нещата е именно неналичието на нещо, дето не звучи безнадеждно остаряло и наникъде спрямо това, което се пише последните, да кажем, 50 години в тоя жанр (и на Изток, и на Запад) в страни, неосакатени от репресивни политически режими, да го кажем така. (В това отношение, между другото, не мисля, че нещата са толкова зле, колкото ти се струват, но и не са розови хич...)
Другата страна на нещата е натрапващото ми се впечатление, че повечето български автори на тоя тип литература в момента показват в творбите си по-малко вълнение от думите, отколкото би трябвало. И в този смисъл нямам предвид някакво улфическо или дилейнистко боравене с думите, а текст, в който да няма излишни думи в кажи-речи всяко изречение и в който думите да използвани вярно спрямо речниковото си значение. Ей-сега чета някакъв фентъзи-сборник, в който в един от разказите някакъв пич се мотка по улицата, а от гърдите му *излиза* пара. Встрани от абсурдността на образа като идея, тая думичка по-горе ме накара да си го представя горкия разпорен или разстрелян, ей така, докато си шари по тротоара. Това не е изолиран случай. (При все, че в "Разкази" наистина не е толкова фрапиращ, колкото другаде.)
Мисълта ми е, че човек може да отбележи как определен разказ/сборник/роман/квото и да е Е стъпка в правилната посока и едновременно с това да обърне внимание на нуждата от елементарно привеждане на текста в малко по-професионален вид.
Иначе мен вторият разказ ме загуби оттук нататък:
"Автомобилният трафик през тази вечер е като далечен
лай на разгонени кучета, когато Луната е сама..."
А София и Мага с какво те грабна?
Съгласен :)
Да, може да се говори и за двете неща. И наистина второто - за вниманието към езика и "стягането" на текста - е по-важното, но се чудя как може това да се случи в контекста на настоящите антикритически настроения така, че да не доведе до изолирането на хората, които искат да говорят за такива проблеми, и стигматизирането им като едва ли не вредители и омърсители на Свещения авторов продукт. С други думи, как да се намери или направи място, където това, за което ти говориш, да има чуваемост.
А "София и мага" ме впечатли първо с това, че беше различен (за бг-фантастиката тогава, което беше 2006 г., ако не се лъжа), загатваше по-интересни и дълбоки отношения между героите, без да ми ги изнася като лекции, и на моменти беше стилистично много добър. И второ с това, че светът в него ме спечели веднага (макар и само щрихован). Възприемането ми на този разказ обаче се дължи изцяло на контекста, в който го четох, който беше ужасен. Но пак смятам, че и без него произведението е едно от най-добрите кратки за последните десет години. Може би трябва да го препрочета.
За съжаление и ти си прав :(
С течение на времето все повече се ядосвам на тъпата си настойчивост да участвам в представителните за онази група хора места, онлайн и офлайн. В състояние са да убият всякакво желание човек да се занимава с каквото и да било в тази сфера.
Post a Comment